3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
София, 18.05.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1723 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Д. К. срещу тази част на въззивното Решение № 545 от 18.03.2015 год. по т.д.№ 3040/2013 год. на Софийски апелативен съд която е потвърдено Решение № 3920 от 29.05.2013 год. по гр.д.№ 9063/2009 год. на Софийски градски съд. С тази част е бил уважен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск на [фирма] срещу И. Д. И. и Р. Д. К. иск за установяване съществуване на задължения в размер на 20000 лв. по запис на заповед, издадена на 10.07.2008 год. и 59511.30 лв. по запис на заповед, издаден на 28.07.2008 год. за които вземания по заявление на едноличното дружество са били издадени на основание чл.417 т.9 заповеди за изпълнение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката се позовава на недопустимост на въззивния акт, а при условията на евентуалност – на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
В представен писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК, ответникът по касация [фирма] чрез процесуалния си представител изразява становище, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Няма искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация И. Д. И. не е изразил становище.
Предявяването на исковете по реда на чл.422 ал.1 ГПК е обусловено от издаването за заповеди за изпълнение по реда на чл.415 и сл. ГПК на основание издадените от И. И. и авалирани от Р. К. записи на заповед, посочени по-горе. С отговорите по чл.130 ГПК ответниците са въвели довода, че записите на заповед обезпечават изпълнението на задължение по каузално правоотношение – договор за поръчка по който [фирма] има качеството на доверител, а И. и К. – на довереници. Последователно подържаната теза е, че със записите на заповед е обезпечено само изразходването на авансово получените суми, което е отчетено от тяхна страна. Тезата на ищеца-възложител, която са възприели и съдилищата е, че издаването на записите на заповед обезпечава изпълнението по целия договор. Поради обстоятелството, че е неизпълнената част е съизмерима с 259511.30 лв. (получени 1270000 лв., отчетени 1010488.72 лв.), въззивният съд е приел за установено съществуване на задължението на солидарните длъжници към [фирма] до посочения размер. Приел е, че не следва да се произнася по твърденията за нищожност на клаузи в договора за поръчка, поради обстоятелството, че са направени едва в хода на устните състезания пред САС.
Твърдението си за недопустимост решенията – въззивно и първоинстанционно е въведено за пръв път с касационната жалба. Тезата на касатора е, че произнасяйки се по дължимостта на вземането по двата записа на заповед, съдилищата са излезли извън предмета на спора, очертан с т.17 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Тезата за недопустимост е въведена и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, като евентуално се подържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с т.17 на ТР 4/2013 год. относно предмета на спора, предявен по реда на чл.422 ГПК. Посочено е и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса дали възраженията за нищожност на договорни клаузи се преклудират или това е обстоятелство за което съдът следи служебно.
Становището на настоящия съдебен състав, че липсва основание за допускане на касационен контрол произтича от следното:
В частта с която съставът на САС се е произнесъл по съществото на спора, въззивният акт е допустим и липсва произнасяне на САС извън предмета на спора. По двата записа на заповед са били инициирани две поредни заповедни производства (по заявление вх.№ 25037 и вх.№ 25038), издадени са заповеди за изпълнение и съобразно възраженията на ответниците са образувани две производства по реда на чл.422 ГПК – гр.д.№ 9063/2009 год. и гр.д.№ 9090/09 год. по описа на Софийски градски съд, което са били присъединени по реда на чл.213 ГПК и производството е продължило под-номера на по-рано образуваното дело. Предмет на спора е бил остатъка от вземането на доверителя по каузалната сделка (поемател по менителничния ефект), поради което и в съответствие с т.17 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК, съдилищата са се произнесли именно в обема на търсената защита и в предметните предели на установителния иск. Поради това и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По въпроса за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК, служебно да се произнася по нищожността на клаузи в договора, от който произтича спорното правоотношение е налице задължителна практика на ВКС материализирана с Решение № 57/02.03.2011 по г.д.№ 1416/2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС и т.10 на ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС и Решение № 61/2013 год. по т.д.№ 95/20112 год. на І т.о. на ВКС, доколкото не се касае за потребителски договор и позоваване на неравноправни клаузи.
Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 545 от 18.03.2015 год. по т.д.№ 3040/2013 год. на Софийски апелативен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.