1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
София,02.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 3518 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] против Решение № 1592 от 18.07.2013г. по в.т.д.№ 4187/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 15901/2011г. на СГС, ГО, 9 състав. Първоинстанционният съд е признал за установено, че ответното дружество дължи на О. С. Б. сумата 35 322.19 евро с левова равностойност 69 084.20лв. по запис на заповед, издаден на 07.06.2010г. с падеж 10.08.2010г., която сума е предмет на издадена по ч.гр.д.№ 40979/2010г. заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.9 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, поради което при служебно дължимата от ВКС проверка за този порок на решението, следва касационното обжалване да бъде допуснато и съдебният акт да бъде обезсилен. Твърдението е, че за въззивното обжалване дружеството-въззивник е било задължено да внесе 2% държавна такса съобразно цената на иска /1 381.68лв./, каквато внесъл при образуване на делото пред СГС и ищецът. Посочва се, че внасянето на държавната такса в дължимия й размер е предпоставка за редовността на исковата молба, а ищецът е внесъл само половината от таксата, при дължима 2 763.36лв. Въззивната инстанция не изпълнила задължението си по чл.269 ГПК–да следи служебно за допустимостта на обжалваното решение и вместо да го обезсили и да прекрати производството на основание чл.126,ал.2 ГПК, САС възпроизвел пороците му като го потвърдил. Изложени са и доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Искането е за обезсилване на решението или отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по процесуалноправни въпроси: 1/Дали следва да бъде даден ход на делото, без съдът да провери дали съществуват процесуалноправни пречки за упражняване правото на иск и следва ли въззивният съд да изпълни задължението си да провери служебно допустимостта на първоинстанционното решение, който бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС-ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК, Решение № 246 по гр.д.№ 344/2009г. на 2 г.о., Определение по чл.288ГПК по гр.д.№ 621/2009г. на 1 г.о. Поставянето на въпроса е аргументирано с внасянето от ищеца при образуване на исковото производство на държавна такса от 1 381.68лв., какъвто размер, представляващ 2% от цената на иска, дружеството било задължено да внесе при обжалването пред САС. Въззивната инстанция мълчаливо подминала поддържаното от дружеството възражение, че ищецът е внесъл едва половината от реално дължимата такса. 2/Дали при условие, че има сезиране на съда с конкретен процесуалноправен въпрос /посочения първи такъв/, съдът има задължение да даде указания на долустоящия съд относно отстраняване на проблема. Когато исковата молба има недостатъци, то задължение на въззивният съд е да ги отстрани като даде указания за поправянето им. Като допълнителна предпоставка се посочва противоречие с решението № 45 по т.д.№ 532/2009г. на 1 т.о., в което било изведено, че отговорността за разноски произтича от самия закон. Поддържа се, че процесът не е следвало да започне при нередовната искова молба с оглед плащането на половината от държавната такса. Като трети въпрос, свързан и с развитието на правото е поставен: Дали непроизнасянето по поставен в процеса на два пъти въпрос, свързан с таксите и тяхното събиране, не съставлява тежко процесуално нарушение.
В срока по чл.287 ГПК с писмен отговор от ищеца О. С. Б. не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Съставът на САС е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи: че по процесния запис не може да се води самостоятелно производство, извън каузалната сделка, че записът за заповед „не е редовно връчен”, че при наличие на каузална сделка, процесът е следвало да бъде прекратен. Счел е първоинстанционното решение за валидно и допустимо като е изложил съображения за неоснователност на възраженията в отговора на исковата молба за недопустимост на иска /като образуван въз основа на менителничен ефект, който е част , а не самостоятелен документ от друг договор-договор за заем, и че предявяването на иска представлява заобикаляне на евентуален иск за неизпълнение по договора за заем/. Прието е за безспорно, че между страните е налице договор за заем, като каузално, валутно правоотношение, а процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на задълженията на кредитополучателя по него, което е видно и от съдържанието на т. 6.3. от договора за заем от 07. 06. 2010 г. Констатирано е, че е безспорно и обстоятелството, че сумата – предмет на договора за заем и на издадения в обезпечение на задължението за връщането й запис на заповед, е получена от ответника. Мотивирано е, че долкото абстрактният менителничен ефект и каузалното правоотношение съставляват отделни правопораждащи факти, и са източници на самостоятелни и отделни, правоотношения, то и търсената в настоящото производство защита на произтичащите от записа на заповед субективни материални права на ищеца, е допустима, независимо съществуването на договора за заем – източник на отделното каузално правоотношение. Доводите за неправилност на решението са приети за неоснователни, включително и основаният на твърденията за непредявяване на процесния запис на заповед на ответника по съображения, че записът на заповед е издаден с клауза „без протест“, „без разноски“ и с падеж на определена дата, а не на предявяване или на определен срок след предявяването, поради което непредявяването му на издателя на падежа, не води до изгубване на правата на ремитента срещу издателя.
С оглед изложените от въззивната инстанция правни доводи, искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Всички поставени в изложението процесуалноправни въпроси произтичат от тезата на касатора, че ищецът в производството по реда на чл.422 ГПК не е внесъл пълния размер на дължимата държавна такса, от което е изведено становището за нередовност на исковата молба и недопустимост на поставените въз основа на нея първоинстанционно и въззивно решение. Касаторът не държи сметка и игнорира очевидния факт, че при образуване на заповедното производство заявителят О. С. Б. е внесъл дължимата по чл.12,т.2 от Тарифата държавна такса в размер на 2%-1 381.68лв. При образуване на исковото производство, с оглед постъпилото от длъжника възражение по чл.414 ГПК, е била довнесена разликата до таксата по т. 1 от Тарифата, съобразно изричните указания на чл.415,ал.1 ГПК, т.е. е довнесена е сума в размер на още 1 381.68лв. С оглед на това, очевидно е, че при обжалване от ответното дружество на първоинстанционното решение, то е дължало такса в събрания размер 2% от цената на иска, а именно 1 381.68лв. Поради това и всички повдигнати в изложението въпроси се явяват некоректни-държавната такса е била внесена, исковата молба не е страдала от нередовност по чл. 128,т.2 ГПК, съдът не е дължал даване на указания до ищеца по реда на чл.129,ал.2 ГПК. Дори поради пропуск съдилищата да не са събрали държавната такса в дължимия по закон размер, този пропуск на съда да даде указания до страната не би могъл да обуслови недопустимост на решението.
С оглед на изложеното и поради липса на основание за преценка за евентуалната недопустимост на въззивното решение по поддържаната от касатора причина, не следва касационното обжалване да бъде допуснато на основанието по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. за служебна проверка за такъв порок на решението. Други правни въпроси, извън тези, почиващи на виждането на касатора за порочни процесуални действия по даване указания на ищеца за внасяне на държавна такса и недопустимост на решението на това основание, не са изложени. Безпредметно е обсъждането на допълнителната предпоставка, а и позоваването на цитираните актове на ВКС е изцяло неуместно и несъотносимо към поддържаната от касатора теза.
Поради липса на правен въпрос със съдържанието, очертано в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съставът произнасящ се по реда на чл.288 ГПК не е длъжен да го изведе от твърденията на касатора за пороците на решението.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1592 от 18.07.2013г. по в.т.д.№ 4187/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.