5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
София, 02.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 53 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на двете насрещни страни срещу Решение № 1572/ 14.07.2015г. по в.гр.д.№ 1694/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след отмяна на решението по гр.д.№ 13179/2010г. на СГС, І-14 състав в частта за присъждане на законна лихва върху определеното на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата на деликта – 18.11.2005г., е постановено друго и е отхвърлена като погасена по давност претенцията й за периода 18.11.2005г. до 17.11.2007г. Потвърдено е решението в частта за уважаването на иска за неимуществени вреди за разликата над 20 000лв. до уважения размер от 70 000лв.
Ищцата Д. С. Н. обжалва решението на САС досежно отхвърлянето на претенцията за присъждане на законната лихва от 18.11.2005г. – датата на смъртта на сина й, настъпила в резултат на процесното пътно произшествие. Счита решението в тази част за недопустимо по две съображения: в отговора на исковата молба застрахователят не е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на лихвите, а само по отношение на иска за обезщетяване на неимуществени вреди; застрахователят, инициирал въззивното производство е обжалвал решението в частта за уважаването на иска за главницата над 20 000лв., следователно, с влизане в сила на решението на СГС до размера на сумата 20 000лв., той се счита осъден да плати законната лихва, от датата, определена в първоинстанционния съдебен акт. Изложени са и доводи за неправилност на решението в тази част. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките за допускане на обжалването, тъй като решението на САС е недопустимо по същите съображения – съдът се произнесъл по непредявено искане /възражение/, непосочено в отговора на исковата молба твърдение за изтекла давност по отношение на претендираното от ищцата присъждане на лихви от датата на увреждането и постановил решение свръх петитум с оглед частичното обжалване от застрахователя на решението за уважаване на иска в размера над 20 000лв. Счита, че произнасянето от САС по неповдигнати възражения и незаявени въззивни оплаквания задължава касационния съд да допусне решението до касационен контрол и да извърши преценка за допустимост с решението по съществото на касационна жалба – т.1 ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК. Поддържа се искане и за допускане на обжалването /при допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280 ГПК, обоснована с позоваване на решение № 1048 на ВКС по гр.д.№ 1022/2000г. на ІV г.о./ по въпроса Представлява ли отделен иск заявената претенция за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. 2/ Приложима ли е специалната тригодишна погасителна давност, уредена в чл.111,б.”в”ЗЗД по отношение на законна лихва, дължима върху обезщетението за неимуществени вреди, като счита, че отговорът на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В касационната жалба на ответника ЗД [фирма], в която е посочено, че същевременно е и изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, се поддържа искане за отмяна на решението в частта за уважаването на иска за разликата над 20 000лв. като неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и допускане на обжалването по въпроса за критерия за определяне на „справедливо” по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, което в случая било присъдено в противоречие с ППВС 4/68г. и решение по т.д.№ 566/2010г. на ІІ т.о. Поддържа се, че обезщетението не съответства на присъжданите към 2005г. суми за подобни вреди и че не е отчетена икономическа конюнктура към датата на злополуката.
В писмен отговор ищцата оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването по жалбата на [фирма] и основателността на жалбата на дружеството.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В писмения отговор по чл.367 ГПК срещу исковата молба, с която са били предявени субективно съединени искове на двама ищци, ответникът е посочил, че „оспорва иска изцяло по основание и размер, прави възражение за изтекла погасителна давност на исковете”. Първоинстанционният съд е отразил тези възражения в доклада по делото, а с решението си е мотивирал неоснователността на възражението за изтекла погасителна давност по отношение на обезщетението за неимуществени вреди на майката Д. Н., което е присъдил в предявения размер от 70 000лв. Изцяло е бил отхвърлен искът на ищеца Й. Й.-брат на загиналия на 18.11.2005г. при пътно произшествие Ж. Й.. С подадената въззивна жалба ответното дружество е обжалвало решението за присъждане на ищцата на обезщетение за разликата над 20 000лв. до уважения размер от 70 000лв., както и в частта относно възражението за изтекла погасителна давност. Изложените твърдения са, че е погасена по давност цялата претенция, тъй като е получил препис от исковата молба на 20.12.2010г. и че искът за лихви се погасява с изтичането на тригодишна давност, поради което в противоречие със закона, съдът е присъдил на Д. Н. лихва върху сумата от 70 000лв. за периода от датата на пътното произшествие; че лихва би се дължала само за периода след 17.11.2007г., но не и до тази дата, защото е погасена на основание чл.111,б.”в”ГПК. Искането е било за отмяна на решението за сумата над 20 000лв. и отхвърляне на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди над този размер, както и на тази за лихвата. В отговора на въззивната жалба ищцата е посочила, че ответното дружество не е релевирало възражение за погасяване по давност на иска за лихви, и е поддържала, че съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Въззивната инстанция е мотивирала изводи за неоснователност на жалбата срещу размера на присъденото обезщетение за търпените от ищцата морални вреди от загубата на 45 годишния й син, с когото е живяла в едно домакинство, в което починалият е осигурявал основния доход. Обсъдил е доказаните обстоятелства за силна привързаност, обич и уважение и изключително тежкото отражение върху майката на загубата, която десет години не е преодоляна. За неоснователно е счетено възражението на ответника за изтекла давност по отношение на претенцията за неимуществени вреди по съображения, че исковата молба е постъпила в съда на 17.11.2010г. Мотивирано е, че въззивният съд дължи произнасяне и по въпроса за приложението на кратката погасителна давност по отношение на претенцията за лихви по съображения, че ответното дружество е направило своевременно позоваването си на давността и по отношение на акцесорната претенция. Обсъдено е становището на ищцата, че действително възражението е общо, но е счетено за ясно посочено, че касае не само главницата, а е и по отношение на лихвите като употребеният термин е бил за погасяване по давност на „исковете”. Отчетено е, че вземането е за периодично плащане, което е обусловило частичната отмяна на решението и отхвърляне на претенцията за периода три години преди завеждането на иска.
Съставът на ВКС счита, че основанията за допускането на касационното обжалване по подадената от застрахователното дружество жалба не са налице поради липса на посочен конкретен и ясен правен въпрос в изложението. Формалното позоваване на нарушението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, на критерия за справедливост и на икономическата обстановка към момента на увреждането на ищцата не обосновава наличието на основната предпоставка на чл.280,ал.1 ГПК. Доводът за необсъждането на икономическата ситуация към 2005г. не е правен въпрос, а твърдение за неправилност. Не е обосновано и наличието на допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК, на която касаторът се позовава. Константната практика на ВКС по чл.290 ГПК е, че Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД в ППВС 4/68г., които указания по приложението на закона, който установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не са загубили своето значение и понастоящем. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по въпросите, поставени в приложението към касационната жалба на ищцата. Неправилна е постановката, че ако не е въведено възражение за погасителна давност, а този институт е приложен, съдебното решение е недопустимо. Дори давността да е служебно приложена и искът да е отхвърлен поради изтичането й, решението би било неправилно. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения защо счита, че в писмения отговор ответната страна се е позовала на изтекла давност както по отношение на главницата, така и по отношение на лихвите. Отсъства и твърдяното от касаторката произнасяне свръх петитум с оглед частичното обжалване от застрахователя на решението за уважаване на иска в размера над 20 000лв. Изрично въззивникът е посочил, че в противоречие със закона, съдът е присъдил на Д. Н. лихва върху сумата от 70 000лв. за периода от датата на пътното произшествие, че лихва би се дължала само за периода след 17.11.2007г. Поради изложеното, не съществува вероятност атакуваният съдебен акт да е недопустим, поради което отсъства задължението за касационния съд служебно да допусне обжалването за проверка дали той страда от такъв порок. Не е налице хипотезата на т.1, изр.последно, предложение последно от ТР № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е искането за допускане на обжалването по поставените в изложението въпроси относно дали е отделен иск претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и дали е приложима разпоредбата на чл.111,б.”в” ГПК при претенция за законна лихва върху обезщетение за неимуществени вреди. По тези въпроси е налице непротиворечива практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК – Решение № 72 по т.д.№ 475/2008г. на ІІт.о., Решение № 67 по т.д.№ 323/2010г. на І т.о,. Решение № 96 по т.д.№ 610/2010г. на І т.о., Решение № 95 по т.д.№ 3060/2013г. на І т.о. – обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата; и двете вземания – обезщетението за неимуществени вреди и законната лихва върху него, имат обезщетителен характер, но размерът им се определя по различни критерии и ред, законът регламентира и различен срок за погасяването им – специална, тригодишна давност за погасяване на лихви /чл. 111 б. „в“ ЗЗД/ и обща, петгодишна давност – за всички вземания, за които законът не предвижда друг срок /чл. 110 ЗЗД/;лихвата върху обезщетение за неимуществени вреди, се погасява с тригодишна давност по чл. 111 б. „в“ ЗЗД.. Тази задължителна за въззивнияа съд практика е съобразена в обжалваното решение на САС.
С огледа изхода на производството разноски не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1572/ 14.07.2015г. по в.гр.д.№ 1694/2015г. На Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: