4
Определение на ВКС-Търговска колегия, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 01.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2153 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното Решение № 155 от 08.04.2015 год. по в.гр.д.№ 140/2015 год. на Хасковски окръжен съд.
В представения писмен отговор по реда и в срока на чл. 287, ал.1 ГПК, ответникът по касация [фирма], [населено място] изразява становище, че касационен контрол не следва да бъде допуснат и евентуално, че въззивното решение е законосъобразно.
Въззивното производство е било образувано по жалба на [фирма] срещу Решение № 267 от 15.12.2014 год. по гр.д.№ 528/2014 год. на Свиленградски районен съд. С него първоинстанционният съд е признал за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че по отношение на [фирма] съществува вземането на [фирма] по Заповед № 184/18.06.2014 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 258/2014 год. на Свиленградски районен съд, за сумата от 11 923,99 лв., представляваща част от главница по Фактура № 168 от 27.06.2008 год. и за сумата от 9 675,14 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.06.2008 год. до 28.04.2014 год., като е отхвърлил като неоснователен иска в останалата му част за установяване дължимостта на мораторната лихва за разликата от 9 675,14 лв. до пълния предявен размер от 9 703,27 лв. и относно законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2014 год. до окончателното й изплащане.
Първоинстанционният съд е приел, че между страните са съществували търговски отношения, с оглед на които [фирма] е доставило на [фирма] посоченото в исковата молба количество и видове стоки, както и че за извършената доставка е подписана стокова разписка и е издадена фактура от 27.06.2008 год. на обща стойност 18 156,30 лв., с включен ДДС. Купувачът [фирма], в резултат на многобройни покани, е изплатил частично задължението си, правейки четири плащания на различни дати, всички на обща стойност 6 232,31 лв. Дължимият остатък от 11 923,99 лв. е предмет на иска в настоящото производство. По отношение на него пред първоинстанционния съд [фирма] е направило възражение за изтекла погасителна давност. Свиленградският районен съд е приел, че извършените частични плащания на длъжника има правното значение на признание на вземането по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД прекъсващо давността. След всяко извършено плащане е започнала да тече нова давност. С оглед на това не е приел правопогасяващото възражение на ответната страна и е уважил исковата претенция като доказана както по основание, така и по размер.
В уважената част на иска по 422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК първоинстанционното решение е било обжалвано от [фирма]. С атакуваното в настоящото съдебно производство въззивно решение Хасковски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявения от [фирма] иск за признаване по отношение на [фирма] съществуването на вземане в размер на 11 923,99 лв., част от главница по Фактура № 168 от 27.06.2008 год., както и за сумата от 9 675,14 лв., мораторна лихва за времето от 28.06.2008 год. го 28.04.2014 г. В частта, с която искът по чл. 86 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над 9 675,14 лв. до пълния предявен размер от 9 703,27 лв., първоинстанционното решение е било потвърдено.
Въззивният съд е счел, че с извършените частични плащания длъжникът не е потвърдил съществуването на целия дълг по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД. В мотивите си Хасковски окръжен съд е посочил, че плащайки частично длъжникът признава задължението само до този размер и се отказва от защита срещу претенцията на кредитора само в тази част, поради което не може частичното признание да се счита за признание на целия дълг. С оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд е приел, че са изтекли повече от пет години от датата, когато вземането е станало изискуемо, до датата на депозиране пред съда на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което вземането е погасено по давност. Същите изводи въззивният съд е направил и по отношение на иска за заплащане на обезщетението за забава, което е под режима на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът [фирма] е формулирал във връзка с правилното приложение на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следния материалноправен въпрос, съгласно изискването на чл. 280, ал.1 ГПК: „Налице ли е прекъсване на погасителната давност с признаване на вземането от страна на длъжника, извършено от същия чрез конклудентни действия – няколко частични плащания, изрично отнесени към цялото конкретно вземане на кредитора, всички извършени преди изтичането на петгодишната погасителна давност на вземането и без да е налице изрично волеизявление от страна на длъжника, че с направените частични плащания същият признава дълга си към кредитора само до размера на тези частични плащания?“. В тази връзка касаторът се позовава на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК- решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В допълнение се сочи и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като се счита, че така поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че атакуваното съдебно решение не противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, съдържаща се в Решение № 98 от 26.07.2013 г. по т.д.№ 851/2012 г. на I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Произнасяйки се по правния въпрос относно значението на извършени частични плащания на парично задължение за което е била издадена фактура, съставът на І т.о. е приел, че: „Фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам по себе си също не съставлява признание по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора. Волеизявлението на длъжника при частично плащане обхваща единствено погасения сегмент от фактурираното вземане. Ето защо, в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга.“ Както и че: „Счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието- длъжник счетоводство и извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури не са признание на длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за непогасената част от дълга.“
С оглед на факта, че по поставения материалноправен въпрос съществува задължителна съдебна практика, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора, касаторът [фирма] следва да заплати на ответника [фирма] направените пред настоящата инстанция разноски, възлизащи на 1 200 лв., съобразно заплатеното адвокатско възнаграждение.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 155 от 08.04.2015 год. по в.гр.д.№ 140/2015 год. на Хасковски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата от 1 200 лв., представляваща направени в настоящото производство разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.