2
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 757
София, 25.08.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 3446 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на П. В. М. и на [фирма] срещу Решение № 406 от 22.05.2015 год. по т.д.№ 359/2015 год. на Варненския окръжен съд.
С това решение въззивният съд е отменил Решение № 6193 от 22.12.2014 год. по гр.д.№ 12212/2013 год. на Варненския районен съд в частта с която са били отхвърлени предявените от П. М. срещу [фирма] установителен иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр.чл.146 вр.чл.143 т.10 и т.12 З. и осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД до размера на 3550.02 лв. Приел е за основателен иска за установяване на недействителност на клауза в договор за банков кредит и е присъдил посочената сума. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта с която осъдителният иск е бил приет за неоснователен за сумата над посочения размер и до претендираните 20390 лв.
П. М. обжалва решението в частта с която осъдителният иск е бил приет за неоснователен, а [фирма] – в частта с която установителният и осъдителният искове са били приети за основателни.
Предмет на главния иск е установяване нищожността на основание чл.146 вр.чл.143 т.10 и т.12 З. на клаузата по т.11.1.3 на сключен на 05.12.2007 год. договор за банков кредит № TR70941880, поради нейната неравнопоставеност. Обусловен от него е осъдителният иск за връщане на сумата 20390 лв. (първоначално предявен при условията на частичност), получена от кредитодателя на основание недействителната клауза. Тази клауза регламентира възможността за едностранна промяна от страна на банката на лихвения процент, поради което и исковата сума е формирана от надвзети лихви.
Последователно подържаната теза на ответника [фирма] е, че П. М. няма качеството на потребител по смисъла на З., оспорената клауза не е неравноправна т.е. не е нищожна от което следва, че и осъдителният иск е неоснователен.
Първоинстанционният съд е приел, че искът е неоснователен, поради това, че оспорената клауза не е неравноправна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.чл.143 т.10 и т.12 З., както и, че договорът е сключен при индивидуални условия, т.е. валидно за него е изключението, въведено с чл.146 ал.1 З..
Становището на ВнОС за основателност на установителния иск се основава на разбирането, че предвидената в спорната клауза възможност за банката да променя лихвения процент на непредвидени в договора основания покрива негативните критерии на чл.143 т.10 З.. Предпоставката „изменение на пазарните условия” съставлява твърде широко понятие и създава трудност при преценката за необходимостта от едностранна промяна. Основанието по т.12 на чл.143 З. произтича от това, че възможността за едностранна промяна е само в посока завишаване на цената на услугата, чрез заплащане на възнаградителната лихва, без предвидена възможност за кредитополучателя да се откаже от услугата, без да дължи увеличения размер до датата на прекратяване на облигационната връзка. По отношение на размера на осъдителния иск се е позовал на заключението на счетоводната експертиза.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на П. М. се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по отношение на два въпроса: „1./ Как следва да бъдат тълкувани отделните текстове от договора за банков кредит № TR70941880 от 05.12.2007 год. с оглед съдържащата се в него воля на страните, когато е налице неяснота по отношение на уговорките, представляващи част от него?; 2./ Може ли да се приеме, че в договорите за банков кредит със страна [фирма], които съдържат идентични разпоредби, като тази на чл.11.1.3 в процесния договор, чиято частична нищожност е прогласена от ОС Варна, е предвидено фиксиране на размера на годишния лихвен процент до размера, предвиден в т.4.1а от договора или идентична на нея като текст разпоредба?”.
По отношение на първия от въпросите се подържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика по прилагането на чл.20 ЗЗД, а втория – с основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с влезли в сила решения на ОС-Варна и ОС-Русе.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на [фирма] се сочат всички основания по чл.280 ал.1 ГПК.
Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се свързва с противоречие по въпроса „Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит с които банката определя размера на лихвения процент съобразно промяната на пазарните условия и прилагат ли се за тези клаузи изключенията по чл.144 ал.2 и ал.3 З.?” по който ВКС се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК с Решение № 77/2015 год. по гр.д.№ 4452/2014 год. на ІІІ г.о. на ВКС. По отношение на същия въпрос се сочи и основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Приложното поле на това основание се подържа и по отношение на въпроса „Налице ли е индивидуално договаряне на всички клаузи в двустранен договор за банков кредит, когато същият е сключен по молба на кредитополучателя и е подписан от него без да е искал промени по него?”. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът свързва с въпросите: „След като ипотечните договори са изрично изключени от приложното поле на З. и директива 2008/48/ЕО, то физическите лица страни по тях представляват ли потребители и свързаните с тези договори искове потребителски ли са?” и „Допустимо ли е клаузите, които определят възнаградителната лихва или цената на кредитната сделка по смисъла на чл.430 ал.2 ТЗ по договор за банков кредит, да бъдат прогласявани за нищожни на основание чл.143 З., предвид разпоредбата на чл.145 ал.2 З., съдържаща забрана за извършване на преценка за неравноправност на клауза в договор, определящ основния му предмет?”.
Становището на настоящия съдебен състав, че липсват основания за допускане на факултативния касационен контрол и по отношение на двете жалби, произтича от следното:
Въпросите, посочени в изложението на П. М. нямат характеристиката на правни такива, съобразно критериите, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях съставлява твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.20 ЗЗД за тълкуване на спорната клауза на конкретния договор, а вторият въпрос съдържа искане за произнасяне извън предмета на спора – сравнение с други неидентифицирани договори. Ще следва да се напомни и това, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не съставлява произнасяне по сходни казуси, а се прилага при произнасяне по същия правен въпрос. Съдебната практика, посочена в изложените не съдържа произнасяне по правни въпроси, като цитираните по-горе.
По отношение на изложението на [фирма], следва да бъде посочено преди всичко, че наличието на основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по един правен въпрос, изключва приложното поле на чл.280 ал.1 т.2 ГПК по отношение на същия въпрос. На второ място, произнасянето от страна на въззивния съд по първия от посочените въпроси не е в противоречие с произнасянето по този въпрос с Решение № 77/2015 год. по гр.д.№ 4452/2014 год. на ІІІ г.о. на ВКС, тъй като в критериите освен промяна на пазарните условия са били включени и други, достатъчно конкретни обективни фактори. По въпроса кои са обективните фактори, извън контрола на доставчика на услугата, ВКС се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК с Решение № 51/2016 год. по т.д.№ 504/2015 год. на ІІ т.о. на ВКС е въззивното решение е в съответствие с него. Вторият от въпросите с които се свързва основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК е поставен прекалено общо, а дали дадени клаузи в договора са индивидуално уговорени или не, не може еднозначно да се свърже с това по чия инициатива е сключен той и подписан ли е без поправки и възражения.
При наличието на задължителна съдебна практика по въпроса за приложимостта на З. по клаузи за възнаградителна лихва по договори за банков кредит и произнасяне по същество, въпросът за приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е изключен. Изключването с чл.2 п.”а” от Директива 2008/48/ЕО на приложението и спрямо договорите за кредит, обезпечен с ипотека, не лишава кредитополучателите от качеството потребител и приложното поле на Директива 93/13/ЕИО.
С оглед изхода на спора, разноските остават в тежест на страните така, както са направени.
Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 406 от 22.05.2015 год. по т.д.№ 359/2015 год. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.