Определение на ВКС-ТК, І т.о. 3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
София, 26.06. 2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 104 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Е. С. срещу Решение № 4214 от 13.06.2017 год. по гр.д. № 10715/2016 год. на Софийския градски съд с което е потвърдено Решение № ІІ-126-185 от 02.02.2016 год. по гр.д.№ 6300/2015 год. на Софийски районен съд, 126 с-в.
Ответникът по касация [фирма] не е представил отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК.
Произнасяйки се по предявен от [фирма] срещу М. С. иск с правно основание чл.274 ал.1 т.1 КЗ (отм.) за сумата 20826.54 лв. първоинстанционният съд го уважил до размера на 20265 лв., ведно със законната лихва. Сезиран с въззивната жалба на М. С. в частта с която искът е бил уважен, съставът на СГС е потвърдил първоинстанционния акт.
Последователно подържаната теза на С. е, че искът по чл.274 ал.1 КЗ срещу него е неоснователен, като погасен по давност – чл.197 КЗ (отм.), както и че размерът на изплатеното от ищеца (застраховател по риска „Гражданска отговорност”) на обезщетение на застрахователя по застраховка „Каско” на собственика на увредения л.а.”Ауди” е завишен, тъй като не съответства на причинените му щети.
Първоинстанционният съд е приел, че предявеният 09.02.2015 год. иск не е погасен по давност с оглед обстоятелството, че извършените погашения са на 09.02.2010 год. (чрез плащане) и през м.ІІІ.2012 год. (чрез прихващане). За вида и стойността на щетите се е позовал на заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза.
Сезиран с жалбата на С., съставът на СГС също е приел, че срокът на погасителната давност е 5-годишен и в случая той е спазен. Позовал се е на доказателствената стойност на протокола от ПТП, като официален свидетелстващ документ вкл. по отношение на вида на причинените на увредения автомобил щети, който е бил подписан от въззивника и не е бил оспорен и оборен по реда на чл.193 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ Дали протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му представлява официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща формална доказателствена сила относно описаните в протокола щети на МПС; 2./ Относно това, следва ли съдът да се съобразява със своя доклад с който е разпределил доказателствената тежест в процеса; 3./ Относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи и възражения на страните по спора; 4./ Относно това, приложима ли е 5-годишната погасителна давност по чл.197 ГК (отм.) към регресните вземания на застрахователя.
Становището на настоящата съдебна инстанция, че касационен контрол на въззивното решение не следва да бъде допуснат произтича от следното:
Преди всичко, следва да се отбележи, че докладът по чл.146 ГПК е приет от страните без възражения в с.з. на 13.10.2015 год. вкл. и в частта за разпределяне на доказателствената тежест. Доводи за пороци на доклада не се правени и във въззивното производство, поради което СГС не се е произнасял по нарушение на чл.146 ГПК и посоченият в п.2 въпрос е неотносим към обсега на касационната проверка, доколкото се поставя за пръв път пред третата инстанция. Няма характеристика на правен въпрос съобразно критериите по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК и въпросът, посочен в п.3 на изложението. Въпросът е по-скоро риторичен и по естеството си съставлява твърдение за допуснато от СГС нарушение на чл.236 ал.2 ГПК, което дори да би било налице, би съставлявало основание по чл.281 т.3 ГПК, но не и предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол.
Посочените в п.1 и п.4 въпроси действително имат характеристиката на правни такива, но твърдените основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не е налице по отношение на тях.
По първия въпрос, позоваването на касатора е на Решение № 15/2014 год. по т.д.№ 1506/2013 год. на І т.о. на ВКС и на Решение № 98/12 год. по т.д.№ 750/11 год. на ІІ т.о. на ВКС и обжалвания въззивен акт не съдържа правна преценка, противоречаща на правното становище, съдържащо се в решенията. Ще следва да се отбележи, че решението на ІІ т.о. коментира механизма на ПТП за който актосъставителят няма лични възприятия, докато в случая спорът е за видимите щети по автомобила, които актосъставителят е възприел и описал лично в кръга на служебните си правомощия.
Четвъртият въпрос се свързва с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, каквото в случая не е налице. Нормата ясно и недвусмислено регламентира 5-годишна погасителна давност за вземанията на застрахователя по риска „Гражданска отговорност” към застрахования, чиято отговорност е покрил спрямо третото увредено лице – чл.197 КЗ (отм.) вр. Приложение № 1, разд.ІІ б.А т.10.1 към КЗ (отм.).
Предвид на горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 4214 от 13.06.2017 год. по гр.д. № 10715/2016 год. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.