1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София, 26.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2280 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] против Решение № 1988 от 24.03.2015г. по в.гр.д.№ 6273/2014г. на СГС, ГО, 4-В въззивен състав за потвърждаване на решението по гр.д.№ 58553/2012г. на СРС, 44 състав, с което е признато за установено по предявения от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] иск по реда на чл.422 ГПК във вр. с чл.51,ал.1 ЗУЕС и чл.79,ал.1 ЗЗД, че ответникът дължи сумата в размер на 12 366.72лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, представляваща възнаграждение за извършени дейности по поддръжка и обслужване на Търговски център „А.“, както и обезщетение за забавено плащане в размер на 311.71лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 36280/2012г. на СРС, 44 състав.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на постановеното решение поради несъответствие между основанието на вземането, посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК /7 бр.неплатени фактури/ и въведените в исковата молба фактически основания на вземането /непогасени от ответника парични задължения за услуги, извършени на основание решение от 09.11.2011г. на общото събрание на етажната собственост на търговски център, в който ответникът има собственост/. Недопустимостта е обоснована и с твърдение за липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като задълженията на всеки един от собствениците са към етажната собственост и издаване на заповед за изпълнение може да поиска управителят, но не и изпълнителят по договор за поддържа на общите части, какъвто се явява ищецът по силата на договор от 17.07.2010г., а същевременно ОС не е възлагало на ищеца да събира суми за поддръжка на общите части. Иска се обезсилване на решението като недопустимо, изложени са и съображения за неправилността му.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Допустимо ли е въвеждане на нови основания с иска по чл.422 ГПК, извън основанието, посочено м заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК като се твърди противоречие на обжалваното решение с т.11б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Активно легитимирано ли е по иск към отделен етажен собственик трето лице на основание договор, сключен с управителя на ЕС при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. 3/ Може ли да се определят вноски към етажната собственост на отделните собственици в противоречие на чл.51,ал.1 и 2 ЗУЕС, без да е обжалвано решението на ОС на етажната собственост; Разходите за стопанисване и почистване на общите части, представляват ли необходими и полезни разноски по смисъла на чл.48,ал.1 ЗУЕС или са разноски по смисъла на чл.51 ЗУЕС при същата допълнителна предпоставка; 4/ Как се определят разходите за поддръжка на етажната собственост-съобразно притежаваните от отделните собственици идеални части от общите части на сградата или общото събрание може да определи друг ред, като се твърди, че въпросът е решение в противоречие с Определение № 1097 по гр.д.№ 630/2011г. на 1 г.о. на ВКС, с което касационното обжалване не е допуснато.
В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че между ищеца и етажната собственост е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор от 14.07.2010г., носещ елементите на изработка, сключен между етажната собственост чрез управителя й /въз основа на решение на ОС на ЕС от 13.07.2010г., в което са определени параметрите на договора/ и [фирма], по силата на който последното е поело задължението да извършва поддръжка и стопанисване на общите части на търговски център „А.“. За неоснователно е счетено възражението на ответника за несъществуване на негово задължение към ищеца поради отсъствие на валидно сключен договор и отсъствие на активна процесуална легитимация за търсене от собственик на суми за разходи по поддръжката, вместо от възложителя по договора. Акцентирано е на правомощието на ОС да определи размера на паричните вноски и разходите за управление и поддържане на общите части /чл.11,ал.1,т.5 ЗУЕС/ и на задължението на собствениците на обекти в етажна собственост да изпълняват решенията на органите на управление на ЕС и да заплащат разходите за общите части /чл.6,ал.1,т.8 и т.10 ЗУЕС/. Мотивирано е, че задължение за заплащане на разходите по общите части за ответника произтича както от закона, така и от решението на общото събрание и независимо от уговореното в договора. Отчетено е че възложител по договора е управителят на ЕС, действащ въз основа на решение на общото събрание, поради което е прието, че всеки етажен собственик се явява и възложител по договора, с оглед на което е обосновано, че изпълнителят е активно легитимиран да предяви иск по повод изпълнение задължението по договора срещу всеки отделен етажен собственик.
За неоснователно е прието възражението на въззивника, за недопустимост на първоинстанционното решение, като е констатиран фактът, че заявлението, въз основа на което е издадена заповедта по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 36280/2012г. на СРС, съдържа пълно изложение на обстоятелствата, от които произтичат вземанията, в това число и на техния конкретен договорен източник, въз основа на който са издадени данъчните фактури; установен е пълен идентитет между изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК и основанието, от което произтича вземането, за което е поискана и е издадена заповедта. За неоснователно е счетено и възражението на въззивника за нищожност на решението на ОС на ЕС от 09.11.2011г. по т.2 за определяне на паричната вноска за разходите за управление и поддържане на общите части на база цена за квадратен метър, съобразно притежаваната площ поради противоречие с разпоредбата на приложимата редакция /ДВ 57/2011г./ на чл.51, ал.1 ЗУЕС /разходите се разпределят поравно според броя на собственици, ползватели и обитатели/. С препращане към постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 39 по гр.д.№ 357/2012г. на 1 г.о. е съобразена задължителната за въззивната инстанция съдебна практика относно възможността за позоваване на нищожност или незаконосъобразност на решенията на ОС на ЕС, които не са били обжалвани по реда на чл.40 ЗУЕС, като е изведено, че законосъобразността, вкл. и от гледна точка на нищожност, не може да се преценява в рамките на производството, тъй като ответникът не твърди и не представя доказателства, че чрез упражнен конститутивен иск правното действие на това решение е отпаднало.
Съставът на ВКС приема, че отсъства основание за преценка обжалваното решение да е недопустимо, поради което при този извод, отпада задължението по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. ОСГТК за допускане на обжалването за проверка на евентуален такъв порок на акта на въззивната инстанция. Тя се е произнесла по твърденията за нищожност на обжалваното пред нея решение и поставените правни проблеми са предмет на въведената от касатора основна предпоставка за допускане на обжалването-т.е.- поставени са в т.1 и т.2 от изложението.
Не следва касационното обжалване да се допусне по първия въпрос. Основание за допускане на обжалването би било налице ако въззивната инстанция бе констатирала въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това на което е издадена заповедта за изпълнение, и бе приела, че това е допустимо. Изводите на градския съд са в обратен смисъл – че е налице пълна идентичност на основанието, въведено в исковото производство като продължение на заповедното, при постъпило възражение на длъжника. В този смисъл изключено е противоречието с Тълкувателното решение, на което касаторът се позовава.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по втория въпрос, тъй като при формулирането му касаторът не държи сметка за изводите на съда: че страна и възложител по договора за управление и поддръжка на общите части е всеки етажен собственик, следователно е пасивно легитимиран длъжник в заповедното производство и ответник в исковото производство; че този извод е обоснован със задължителната сила на решението на ОС и за етажния собственик, негласувал за приемането му; и че Общото събрание е възложило на управителя да сключи процесния договор. Същевременно, съгласно отговора на правния въпрос в Решение № 39 по гр.д.№ 657/2012г.на 1 гр.о., цитирано от въззивния съд, етажната собственост, която не е персонифицирана чрез учредено сдружение за управление-каквато е настоящата хипотеза, се управлява от общото събрание на етажните собственици чрез взетите решения, които след влизането им в сила са задължителни за всички.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по последните два въпроса пряко произтича от изводите в обжалваното решение, изцяло основани и съобразени с отговора на правния въпрос, даден в цитираното Решение № 39 по гр.д.№ 657/2012г.на 1 гр.о. – че извън реда и определените срокове по чл.40 ЗУЕС, е изключена възможността етажния собственик да се позовава на нищожност или незаконосъобразност на прието решение на ОС, включително и на такова за разходите за ремонт, обновяване и реконструкция на общите части /чл.48 ЗУЕС/ и за разходите за поддържане и управление на общите части /чл.51 ЗУЕС/. Неуместно е позоваването от касатора на определение по чл.288 ГПК, който акт не съставлява съдебна практика по т.1, и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК съобразно задължителните за всички съдилища указания по ТР № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Насрещната страна претендира в депозирания отговор на касационната жалба заплащането на разноски, но доказателства за извършването им за това производство и списък по чл.80 ГПК не са приложени.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1988 от 24.03.2015г. по в.гр.д.№ 6273/2014г. на СГС, ГО, 4-В въззивен състав.
Оставя без уважение искането на [фирма], [населено място] за присъждане на разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: