О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 21.05.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1840 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Х. А. Резолюшън България“ЕООД против Решение № 65 от 21.02.2018г. по т.д.№ 660/2017г. на Пловдивския АС, ГО, 3 състав в частта, с която след отмяна на решението по т.д.№ 662/2015г. на Пловдивския ОС , е признато за установено по отношение на касатора /с предишно фирмено наименование „Х. А. А. Лизинг“ООД/, че сключената с ищеца „Т. 2000“ЕООД сделка по нот.акт за продажба на недвижим имот № 46 от 12.06.2007г. е нищожна по отношение на три недвижими имота, образувани след сделката като самостоятелни обекти /принадлежащи към „Резиденция Стария град, гр. Пловдив/ на основание чл.26,ал.1,предл.първо във вр. с чл.152 ЗЗД като част от съглашение, с което предварително е уговорен начин, различен от предвидения в закона за удовлетворение на „Х. А. Резолюшън България“ като лизингодател по сключения с лизингополучателя „Т. 2000“ договор за финансов лизинг от 21.05.2007г. Въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на предявените в евентуалност първи и втори обективно съединени искове за нищожност на продажбата на основанието по чл.26,ал.1,предл.първо ЗЗД във вр. с чл.209 ЗЗД и на основанието по чл.26,ал.2,предл. пето ЗЗД, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. По отношение на първата въведена предпоставка за касация се посочва, че правната уредба на договора за лизинг е диспозитивна и е допустима уговорката за обратен лизинг – разновидност на договора за финансов лизинг, която не е изрично уредена в ТЗ, но произтича от диспозитивния характер на свободата на договаряне, поради което е допустимо лизингополучателят да прехвърли на лизингодателя свой собствен имот и тази сделка е валидна и не противоречи на разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Поддържа се и че разпоредбата на чл.152 ЗЗД е неприложима за търговските продажби, отговарящи на условията на чл.333 ТЗ, каквато е процесната сделка, както и, че чл.152 ЗЗД е неприложим към процесния случай, тъй като не е налице договор за заем/кредит. Доводът за необоснованост е аргументиран с твърдения за трудно разбираеми и непоследователно изложени мотиви на Пловдивския АС, основани на хипотетични житейски тълкувания, а не въз основа на фактите по делото и правните институти, които е следвало да бъдат анализирани; че изводите не са съобразени с действителната воля на страните и съдебната практика и доктрина относно лизинговите договори и договора за обратен лизинг.
І. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването на решението на основанието по чл.280,ал.2, предл. трето ГПК поради очевидна неправилност – като явно необосновано и постановено при нарушение на правилата на правната и формална логика. Касаторът счита, че поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, Пловдивският АС приел, че сключеният между страните лизингов договор по съществото си е договор за кредит като обосновал извода си с неясни и хаотични мотиви. Поддържа се, че доктрината е последователна, че финансовият лизинг може да се разглежда като форма за кредитиране, който ефект може да се постигне и при разновидността на финансовия лизинг-обратния лизинг, но тази особеност не го приравнява на договора за кредит. Съобразявайки това, въззивният съд е следвало да приеме, че е налице действителен договор за обратен лизинг и, че сделката, чрез която лизингодателят придобива лизинговия обект, е действителна. Доводът за очевидна неправилност е обоснован и с тезата, че решението почива върху явно необосновани изводи, водещи до прилагане на закона в негов несъществуващ смисъл. Конкретно е посочен извода на въззивния състав, че макар обратният лизинг да е разновидност на уредения в чл.342 ТЗ договор за лизинг, то за него е приложима, в зависимост от конкретния случай, разпоредбата на чл.152 ЗЗД, поначало неприложима за лизинговия договор.
ІІ.Иска се допускане на обжалването по материалноправния въпрос: Приложима ли е разпоредбата на чл.152 ЗЗД по отношение на търговските сделки, сключени при спазване на поставените от разпоредбата на чл.333 ТЗ формални условия при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК – поради противоречие с Решение № 145 по т.д.№ 2587/2016г. на І т.о. на ВКС. Посочва се, че по иска за нищожност на продажбата на основание чл.26,ал.1,предл.първо ЗЗД във вр. с чл.209 ЗЗД, с произнасянето по който също е била сезирана, въззивната инстанция приела, че сделката е търговска и е сключена при спазване на поставените от разпоредбата на чл.333 ТЗ формални условия. Съобразявайки практиката на ВКС, съдът е следвало да приеме, че тази търговска сделка е действителна и не попада в приложното поле на чл.152 ЗЗД.
ІІІ. Иска се допускане на обжалването и по въпроса действителна ли е сделка – договор за лизинг, с която лизингополучателят да прехвърли на лизингодателя свой собствен недвижим имот, с уговорката той да остане собственик на последния при наличието на разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Поддържа се основанието по чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК с позоваване на Определение № 1030 по гр.д.№ 1541/2010г. на ІІІг.о. на ВКС.
ІV. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса Като счетем, че възможността уредените от закона варианти на договора за лизинг – чл.342,ал.1 и ал.2 ТЗ да попаднат в хипотезата на нищожност по чл.152 ЗЗД е „по определение” изключена, може ли да приемем, че тази възможност е изключена и при договор за обратен лизинг /разновидност на финансовия лизинг/.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че третото предявено от ищеца основание за недействителност на продажбата по нот.акт № 46 от 12.06.2007г. е за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо, във вр. с чл. 152 ЗЗД – поради наличие на съглашение, с което продажбата на недвижимия имот „Резиденция Стария град-град Пловдив“, предварително е била уговорена като различен от предвидения в закона начин за удовлетворяване на кредитора Х. А. А. Лизинг /„Х. А. Резолюшън България“/ – като като предварително съглашение, че ако задълженията на лизингополучателя „Т. 2000“ по договора за финансов лизинг от 21.05.2007г. не бъдат изпълнени или бъдат изпълнени неточно, лизингодателят ще остане собственик на недвижимия имот, който имот, в обезпечение на вземанията по лизинговия договор, му е бил продаден с нотариалния акт. Ищецът е поддържал, че целта на страните е била кредитиране на ищеца; че те изрично са се съгласили, че прехвърлянето на собствеността представлява обезпечение на сключения договор за финансов лизинг, под чиято форма се извършва кредитирането; че избраната правна схема не разкрива характера на договор за финансов лизинг, при който прехвърлянето на собствеността не е обезпечение, а правна последица от сделката; че с договора за продажба е уговорен различен от предвидения в закона начин на обезпечение на кредитора-лизингодател.
Приела за установено от фактическа страна, че:
– преди продажбата на недвижимия имот с нот.акт 46 от 12.06.2007г. страните са сключили договор за финансов лизинг от 21.05.2007г., съгласно който, единият от двата лизингови имота, е недвижимият имот на бъдещия продавач, обособен като Резиденция Стария град – гр. Пловдив. Съгласно лизинговия договор, лизингодателят е следвало да закупи този имот от собственика „Т. 2000“ и след придобиването на собствеността, „Х. А. А. Лизинг“ се е задължил да предостави същия имот за ползване на продавача „Т. 2000“ в качеството му на лизингополучател;
– в лизинговия договор е уговорено, че лизингополучателят има опция да придобие собствеността върху лизинговия обект, при условията, посочени в Общите условия към този договор. След подписване на три анекса и нов погасителен план, с който са променени и вноските по лизинга, възможността за изкупуване на имота от лизингополучателя е предвидена при ново допълнително условие – ако плати и нова такса за подготовка на документите за прехвърляне на собствеността в размер на 100 000 евро без ДДС;
– че това ново условие съществува наред с приетото при сключването на договора от 21.05.2007г. изрично условие „всяко неизпълнение на условията на настоящия договор от страна на лизингополучателя освобождава лизингодателя от задължението да прехвърли лизинговия обект“, и то има пряко отношение към уговорката за изкупуване по т. VІ от нотариалния акт;
– че разпоредбата на т. VІ от договора за продажба на недвижимия имот „Резиденция Стария град, гр. Пловдив предвижда обратното изкупуване на продадения от лизингополучателя на лизингодателя лизингов имот – „страните са се съгласили дружеството продавач да изкупи обратно от дружеството купувач имота, предмет на настоящата продажба в сроковете и при условията на сключения между страните договор за финансов лизинг от 21.05.2007г.”
– че посочената в договора за лизинг, предоставена на лизингополучателя сума за финансиране е 1 830 000 евро, която е общата цена на двата лизингови обекта, за която имотите за закупени от лизингодателя; съотв., че 1 6200 000 евро е цената на закупения от „Т. 2000“ имот по нотариалния акт;
– че срещу платената за имотите цена и за предоставеното право на ползване, лизингополучателят е следвало да получи за срока на договора /от лизингови вноски, лихви и такси/ сума от 3 344 157 евро с ДДС /съгласно приложение ІV към договора – предварителен погасителен план/.
От правна страна съставът на ПАС е приел, че недействителността по чл. 152 ЗЗД на общо основание /чл. 288 ТЗ/ се отнася и за търговските сделки, тъй като обезпечаването на вземания чрез прехвърляне на собственост върху вещ не е уредено от специални норми, които да се отнасят само до сделките, сключвани между търговци /чл. 286 и сл. ТЗ/. Обосновал е, че в хипотеза на съглашение по чл.152 ЗЗД за предварително прехвърляне на собственосттта, в полза на длъжника се уговаря право на обратно изкупуване, допустимо само за търговската продажба – чл.333 ТЗ. Изложена е принципната теза, че ако тази позволена от закона сделка между търговци, е част от съглашение за предварително обезпечаване на вземане чрез прехвърляне право на собственост върху вещ, тогава търговската продажба също би била нищожна на основание чл. 152 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ. Прието е, че такова нетърпимо от закона съглашение е и процесната продажба поради следните правни доводи:
– че сделката от 21.05.2007г. по отношение на процесния лизингов обект не е договор за финансов лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ, защото доставчикът не е трето лице, от което лизингодателят придобива лизинговата вещ, а доставчик е самият лизингополучател. Изложени са съображения, че това е ненаименуван и неуреден изрично от закона договор, наричан „договор за обратен лизинг“, чието единствено основание /причина е не ползването на вещ, каквато лизингополучателят дотогава не е ползвал /чл. 342, ал. 1 и ал. 2 ТЗ/, съчетано с евентуалното бъдещо придобиване на собствеността върху тази вещ /чл. 342, ал. 3 ТЗ/, а даването и получаването на паричен кредит, с предварително прехвърляне на собствеността на кредитополучателя върху лизинговата вещ като обезпечение на вземанията на кредитодателя по връщането на кредита, с лихвите таксите и разноските;
– че целта на сключения между страните договор за финансов лизинг не е ползването на лизингов имот, по смисъла на чл. 342 ТЗ, а рефинансиране на продавача -лизингополучателя. Това съображение е обосновано с отразеното в нотариалния акт за вписани ипотеки върху продавания от ищеца имот и учреден особен залог върху търговското му предприятие и поето от продавача задължение по т.ІV, след получаване на продажната цена, да ги заличи;
– че съществуващото предходно сключване на договора за лизинг, наред с безусловното препращане по силата на уговорката по т. VІ от нотариалния акт към договора за лизинг, е пряко доказателство за съглашение между страните, което превръща /преобразува/ уговорката за изкупуване по т. VІ от договора за продажба, от самостоятелното право на изкупуване, което продавачът -търговец би имал при търговската продажба по чл. 333 ТЗ, в пряка функция на точното изпълнение на лизингополучателя по друг, предварително сключен от същите страни облигационен договор: ако продавачът „Т. 2000“ ЕООД не изпълни въобще или изпълни неточно задълженията си по успоредно съществуващия договор за лизинг, правото му на изкупуване по договора за продажба става неосъществимо, погасява се;
– че уговорката за изкупуване на вещта от продавача по чл. 333 ТЗ и правото на лизингополучателя по чл. 342, ал. 3 ТЗ не могат да съществуват едновременно по отношение на една и съща вещ, тъй като предпоставките на закона за упражняване на първото са несъвместими с договорените от страните облигационни условия за евентуална реализация на второто; че в конкретния случай единственият правен и търговски смисъл от прехвърлянето на собствеността, е финансирането на продавача под формата на платена от купувача цена и директно обезпечаване вземанията на купувача кредитодател /лизингодателя/ за връщане на предоставената на продавача сума по кредита, със съответно уговорените лихви и такси.
Въз основа на изрично дадената от страните по договора за лизинг квалификация на процесния недвижим имот като „обезпечение“ на вземанията на лизингодателя по договора за лизинг /т. 5.1 от Общите условия и т. 1 от Приложение 2 – Обезпечения към договор за финансов лизинг/, и въз основа на изричната уговорка в договора за лизинг – „всяко неизпълнение на условията на настоящия договор от лизингополучателя освобождава лизингодателя от задължението да прехвърли лизинговия обект“, решаващият състав е приел, че продажбата на недвижимия имот по процесния нотариален акт е съглашение, с което предварително е било уговорено, че ако задълженията на ищеца към ответника по сключения между тях договор за финансов лизинг не бъдат изпълнени, купувачът „Х. А. А. Лизинг“ ООД ще стане собственик на продадения му от „Т. 2000“ недвижим имот, чиято правна последица е нищожност на продажбата на основание чл.152 ЗЗД.
Изложени са и допълнителни съображения, че в установените от закона хипотези и предпоставки – лизинговата вещ поначало да е собственост на лизингодателя /чл. 342, ал. 1 ТЗ/ или собственост на трето лице при финансовия лизиг /чл. 342, ал. 2 ТЗ/, възможността уредените от закона варианти на договора за лизинг да попаднат в хипотезата на нищожност по чл. 152 ЗЗД по определение е изключена, но в случая при договорените условия на лизинговия договор, последван от продажбата на лизинговия обект, забраната е реализирана.
Искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.3, предл.последно ГПК е неоснователно: Твърдяната от касатора необоснованост на въззивното решение, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка може да послужи като предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал. 1 ГПК – при формулиране на въпрос с правна характеристика като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Релевираната от касатора необоснована преценка при определяне на квалификацията и характера на правоотношенията между страните и изводите при тълкуване съдържанието на изразената им воля също може да бъде осъществена единствено при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Въззивната инстанция не е мотивирала извод, че договорът за обратен финансов лизинг е недействителна сделка, каквото основание за очевидна неправилност се поддържа в п.І от изложението. Не могат да бъдат квалифицирани като водещи до прилагане на закона в негов „несъществуващ” смисъл изводите на съда за приложимост, в зависимост от конкретния случай, към договора за обратен лизинг на разпоредбата на чл.152 ЗЗД, „поначало неприложима, за лизинговия договор”. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е видна при техния прочит, а не да предпоставя детайлна проверка и анализ на доказателствата и обстойна преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Отсъстват основания въззивно решение да бъде квалифицирано като очевидно неправилно поради видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, породена от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал. 1 ГПК.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос произтича от обстоятелството, че касаторът не интерпретира коректно мотивите на ПАС, а именно правните доводи в обжалваното решение: че съществуващото предходно сключване на договора за лизинг, наред с безусловното препращане по силата на уговорката по т. VІ от нотариалния акт към договора за лизинг, е пряко доказателство за съглашение между страните, което превръща -преобразува уговорката за изкупуване по т. VІ от договора за продажба, от самостоятелното право на изкупуване, което продавачът би имал при търговската продажба по чл. 333 ТЗ, в пряка функция на точното изпълнение на лизингополучателя по предварително сключен от същите страни лизингов договор; че в резултат на тази уговорка, правото му на изкупуване по договора за продажба става неосъществимо, погасява се. Този извод не е в противоречие с произнасянето по първия обективно съединен иск за неоснователност на иска за нищожност на продажбата на основание чл.209 ЗЗД, аргументирана с приложимост по отношение на сключената между търговци продажба на правилото на чл.333 ТЗ и сключването на търговската сделка по нотариалния акт „при спазване на поставените от разпоредбата на чл.333 ТЗ формални условия”. Касаторът не държи сметка за правните аргументи, изложени още при произнасянето по този иск, които са развити в обжалваната част от решението: че по своето основание, според предпоставките на учредяване, съществуване и упражняване, уговореното право на продавача по чл.333 ТЗ е съвсем различно от възможността на лизингодателя по чл.342,ал.3 ТЗ – да придобие вещта.
Като некореспондиращ на изводите на апелативния съд: че въз основа на уговорката в договора за лизинг, самостоятелното право на купувача по чл.333 ТЗ – за обратно изкупуване се е погасило като неосъществимо, и търговската продажба с право на изкупуване като допустима между търговци и непопадаща в приложното поле на нормата на чл.152 ЗЗД сделка с обезпечителен характер, по силата на същото съглашение се е преобразувала от право на обратно изкупуване, в съглашение за предварително уговорен начин за удовлетворяване на кредитора – лизингодател,
поставеният въпрос не е обуславящ, а хипотетичен. Той не съдържа съществен белег от фактическия състав на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, очертана в т.1 на ТР№1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и въведената от касатора допълнителна предпоставка – противоречие на обжалваното решение с Решение № 145 по т.д.№ 2587/2016г. на І т.о., с което не е отречена възможността за предявяване на иск по чл.152 ЗЗД при търговските сделки.
Не следва да бъде уважено искането за допускане на обжалването по третия въпрос поради отсъствие на въведената от касатора допълнителна предпоставка. Определението по чл.288 ГПК, постановено по гр.д.№ 1541/2010г. на ІІІ г.о. не формира правни изводи по въпроси по съществото на спора. То няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които подлежат на разглеждане в тази предварителна фаза, са извън предмета на делото и дейността на касационния състав не е тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност – ТР № 2 от 28.09.2011г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователен е и доводът на касатора, че съставът на ВКС е коментирал въпроса за приложението на разпоредбата на чл.152 ЗЗД по отношение на договора за обратен лизинг. Във въззивното решение /№ 521 от 02.06.2010г. на САС по гр.д.№ 2655/2009г. на САС, 7 състав/, което е било предмет на искането за допускане на касационното обжалване, изрично е прието, че съдилищата не са надлежно сезирани с иск за нищожност в хипотезата на чл.152 ЗЗД. Както се посочи, в обжалваното решение не е застъпена тезата за нищожност на договора за обратен финансов лизинг, а изводите за нарушаване на забраната на чл.152 ЗЗД са основани на съвкупния анализ на конкретните уговорки в договора за лизинг и договора за продажба.
Четвъртият въпрос е поставен във връзка със съображения на Пловдивския АС, които нямат самостоятелно значение за изхода на спора, а са изложени като теоретични и допълнителни. Въпросът дали договорът за лизинг, съответно по чл.342,ал.1 и по чл.342, ал.2 ТЗ може да попадне в хипотезата на нищожност по чл.152 ЗЗД е извън предмета на спора. Разсъжденията в мотивите по него са абстрактни и не те са обусловили крайния резултат по делото пред въззивната инстанция.
Ответникът претендира заплащането на разноски, но доказателства за сторени такива за изготвянето на отговор на касационната жалба не са представени.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 65 от 21.02.2018г. по т.д.№ 660/2017г. на Пловдивския АС, ГО, 3 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: