1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
София, 08.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на трети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 3383 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответниците П. Т. ”, [населено място] и Р.[населено място] против Решение № 215 от 23.07.2014г. по в.гр.д.№ 185/2014г. на Великотърновския АС, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 1025/2013г. на ОС Русе. Първоинстанционният съд е обявил за недействителен по отношение на държавата, сключения между ПК”Т. ”, [населено място] и К. „Р.”, [населено място] договор за покупко-продажба, предмет на нот.акт 9/09.01.2012г., с който потребителната кооперация е прехвърлила на втория ответник недвижим имот /922 ид.части от съсобственост в дворно място в [населено място]/, на основание чл.216,ал.1,т.4 ДОПК.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно и постановяване на друго за отхвърляне на иска. Твърдението е, че ищецът, в чиято доказателствена тежест е, не е установил намерението за увреждане, което не се предполага и подлежи на самостоятелно доказване като част от фактическия състав на чл.216,ал.1,т.4 ДОПК. Според касатора доводът, че сделката е сключена след връчване на заповедта за данъчна ревизия и след запознаване с ревизионния доклад не е достатъчен, за да обоснове извод за доказаност намерението за увреждане на публичния взискател. Съществено според него е обстоятелството, че сделката е сключена за прихващане на задължение, от което явствала липсата на намерение и воля у продавача да увреди държавата.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса за правилното тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.216,ал.1,т.4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател като елемент от фактическия състав на посочената норма, като се поддържа противоречие на обжалваното, с решението по гр.д.№ 308/2011г. на 3 г.о., с което е прието, че за да бъде изпълнен фактическият състав на чл.216,т.4 ДОПК, е необходимо длъжникът по едно установено публично задължение да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател и за да се прогласи недействителността, сделката трябва да е извършена с намерение за увреждане, което не се предполага, а следва да бъде установено от ищеца; той следва да докаже, че разпоредителните действия са предназначени да го увредят. Поддържа се същевременно и наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК с аргументацията, че „настоящият казус” е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ГПК с писмен отговор от ищеца-държавата чрез публичния взискател при ТД на Н. не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е приела за доказано в процеса твърдението в исковата молба, че процесната сделка е сключена след датата на връчване на заповедта за възлагане на данъчна ревизия на ПК”Т.” и че в резултат на нея са констатирани данъчни задължения на кооперацията в размер на 43 704лв. Прието е за установено и твърдението на ищеца, че с извършената сделка интересите на държавата са увредени-в резултат на разпореждането, имуществото на задълженото лице е намаляло и съответно удовлетворяването на публичните му задължения е значително затруднено и дори невъзможно. По спорния по делото въпрос-относно наличието на мотив у първия ответник за увреждане на държавата като негов кредитор изрично е прието, че намерението за увреждане е елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.216,т.4 ДОПК, то следва да е налице по отношение на длъжника, че тази цел не се предполага, а следва да бъде установена от публичния взискател, който носи доказателствената тежест. Намерението за увреждане е счетено за доказано като изложените аргументи са, че сделката е извършена след връчване на заповедта за данъчна ревизия и след запознаване с ревизионния доклад-момент, към който потребителната кооперация е била известена за размера на дължимите към държавата суми; акцентирано е и, че същевременно кооперацията е била наясно с финансовото си и имуществено състояние и конкретно с обстоятелството, че не разполага с достатъчно имущество, за да удовлетвори държавните вземания.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Независимо от общата и неконкретна формулировка на искането, по което касаторът счита че следва да бъде допуснато касационното обжалване, въпросът за намерението за увреждане като задължителен елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.216,ал.1,т.4 ГПК е ясно посочен, анализиран и приет за установен в мотивите на обжалваното решение. Поради това и не е противоречие на изводите на въззивната инстанция със задължителните за него указания по приложение на разпоредбата в цитираното решение на ВКС. По същество поставеният от касатора като въпрос е твърдение за недоказаност на този елемент от фактическия състав на разпоредбата, приет от апелативния съд за необходим, съществен и подлежащ на установяване при условията на главно и пълно доказване именно от ищеца. Несъгласието на касатора с изводите на ВТАС, че намерението за увреждане в контекста на фактическия състав на чл.216,ал.1,т.4 ГПК е установено не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като това е въпрос по фактите и тълкуването им. При формулирането на въпроса касаторът не дължи сметка и за обстоятелството, че съгласно нотариалния акт, имотът е продаден на цена равна на данъчната оценка /като платени са само 1 943лв., като за остатъка, страните са заявили че извършват прихващане на задължението на продавача ПК „Т. ” към купувача „Р.”, съгласно протокол от 06.01.2012г./, че сделката е сключена в кратък период след запознаването на 12.12.2011г. с ревизионния доклад, че наличното имущество на кооперацията е недостатъчно за удовлетворяването на публичното задължение-т.е. чрез сделката удовлетворяването му е затруднено, както и че липсват ангажирани от ответниците доказателства в подкрепа на твърдението за задължения на длъжника към третото лице, послужило като основание за „прихващане”. В тази връзка съществен е доводът на ищеца, че нотариалният акт, в частта относно изявленията на страните за наличие на задължения на продавача, с които е прихваната част от дължимата от купувача продажна цена, няма обвързваща съда материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, т.е. недоказани са останали в процеса твърденията за наличието на предпоставките /задължение на длъжника към третото лице/ за прихващане.
Поради липса на правен въпрос със съдържанието, очертано в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съставът произнасящ се по реда на чл.288 ГПК не е длъжен да го изведе от твърдените факти и обстоятелства и сочените пороци на решението. Изключено е наличието на предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, на която касаторът същевременно се позовава, при наличието на задължителна такава по т. 1.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 215 от 23.07.2014г. по в.гр.д.№ 185/2014г. на Великотърновския АС .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.