7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
София, 14.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 962 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответницата М. П. В. против Решение № 327 от 21.12.2015г. по в.т.д.№ 233/2015г. на АС Велико Търново, с което е потвърдено решението по т.д.№ 25/2014г. на Окръжен съд Плевен. Първоинстанционният съд е признал за установено по реда на чл.422 ГПК по отношение на ответницата, че [фирма], [населено място] има вземане към нея на основание договор за кредит, обезпечен с ипотека № 4179/R/ 12.10.2007г. и Анекс № 2 към него от 31.08.2009г. в размер на 96 612 евро /от които: 87 482.24 евро – главница, 7 884.63 евро възнаградителна лихва, 20.12 евро наказателни лихви, / и 196.80лв. /такси/, ведно със законната лихва от 28.03.2013г., на която датата е подадено заявлението, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1574/2013г. на Плевенския РС. Решението за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер не е обжалвано.
В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо като постановено при нередовна искова молба и е неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за обезсилването му като недопустимо или отмяната му като неправилно с последиците от това.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа доводът за недопустимост поради произнасяне по нередовна искова молба. Според касаторката е налице разминаване между обстоятелствена част и петитума на исковата молба – възражение, направено във въззивната жалба, поради това, че в обстоятелствената част ищецът твърдял, че сумата се дължи на „основание чл.1,ал.1 от Анекс № 2“, докато в петитума искането било за „дължимост на основание Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 4179/R /12.10.2007г. и Анекс № 1, сключен на 16.03.2009г.“ В мотивите си въззивната инстанция променила заявеното от ищеца, като приела, че В. се е задължила като съкредитополучател по силата на Анекс № 2/31.08.2009г. Във връзка с довода за недопустимост на решението касаторката формулира и въпроси: 1/Представлява ли процесуално незаконосъобразно действие на въззивния съд продължаване воденето на делото, въпреки направеното възражение за нередовност на исковата молба като се твърди несъобразяване на процесуалните действия с указанията по т.5 на ТР№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че въззивната инстанция не е извършила служебна проверка относно допустимостта на предявения по реда на чл.422 ГПК иск, в която връзка са поставени въпросите: 2/ Как се установява легитимацията на ответник по иск по чл.422 ГПК. Твърди се, че съдилищата са приели, че предсрочната изискуемост на кредита спрямо встъпилата в дълг ответница, настъпва при условията на чл.9 от анекса, а не на основание чл.28 от договора за кредит 4179/R/2007г., при които условия кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. 3/При регламентиране на служебните задължения на съда, следва ли изводът, че възраженията относно допустимостта на иска могат да бъдат преклудирани; 4/ С подадената искова молба, въведено ли е ново основание, различно от заявеното по чл.417 ГПК и обявяването на предсрочната изискуемост спрямо М. В., настъпва ли от момента на поучаване на препис от исковата молба, но на основание, различно от заявеното по чл.417 ГПК. Въпроси от №№ 5 до 7 са във връзка с твърдение за преюдициалност по отношение на настоящия спор на висящо гражданско дело с предмет обявяване за нищожни като неравноправни клаузи /чл.14,ал.3, изр.второ и чл.14,ал.4 и чл.15,ал.3/ от договора за кредит и отказът на съдилищата да спрат производството на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК; 8/”Процесуалноправен ли е въпросът дали при констатиране на неправилно приложение на материалния закон, въззивната инстанция има право да обезсилва решението и да връща делото за ново разглеждане, или е длъжен да определи правната квалификация и да се произнесе по съществото на спора”.
Като правни въпроси извън контекста на недопустимостта на решението са поставени: 9/Липсата на разпределение на доказателствена тежест от първоинстанционния съд, следва ли да се поправи от въззивната инстанция и представлява ли това процесуално нарушение; 10/ Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните. Допълнителното основание е по т.1 на чл.280 ГПК като е цитирана задължителна практика. 11/При прилагане на чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. на БНБ, за да е налице преструктуриране на кредит, трябва ли да бъдат изпълнени кумулативно изискванията на ал.1-ал.5 с цитиране на разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването.
12/Какво е значението на възражението на длъжника за липса на предмет на споразумението за встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД и представлява ли пропуск на въззивния съд да даде правна квалификация на представените от страните доказателства относно твърденията им по иска за присъждане на определено вземане, предявен срещу трето лице, което е поело дълга на длъжника. Допълнителна предпоставка не е посочена. 13/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства без да обсъди останалите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни при посочена допълнителна предпоставка т.1 на чл.280 ГПК и цитирани съдебни актове. 14/Приложима ли е разпоредбата на пар.4 от ПЗР на Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи от 2005г. относно наличието на заверяване на сметката на получателя на съответната сума от сметката на платеца по сметката на получателя като се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС. Без да е обоснована връзка с мотивите на въззивното решение и без посочена допълнителна предпоставка са посочени въпросите: 15/Представлява ли издадено от банката извлечение от банковата сметка на кредитополучател документ, удостоверяващ заверяване на сметката на получателя като доказателство за превод /плащане/ на посочената сума от сметката на платеца по сметката на получателя. В тази част удостовереното от банката има ли доказателствено значение за плащането и документът има ли характер на официален;16/Представлява ли частен свидетелстващ документ – уведомление до кредитополучател, чиято автентичност не е оспорена, документ, притежаващ формална и материална доказателствена сила; 17/ Неподкрепен с цитирани актове, но при посочено допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е поставен въпросът: „Представлява ли нарушение на въззивния съд по материалноправния въпрос за основанието на което е предоставен кредит, посочен като стойност в исковата молба, като следствие от неправилно приложение на материалния закон – волята на страните по чл.20 ЗЗД“. При буквално посочване на текста на чл.280,ал.1,т.3 е поставен въпросът 18/ Приложими ли за разпоредбите на чл.147а З. относно твърдение за приемане на общите условия на банката.
В писмен отговор [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е обсъдила наведеното в исковата молба на банката твърдение, че по силата на Анекс № 2 от 31.08.2009г. към договор от 12.10.2007г. за кредит, обезпечен с ипотека № 4179/R/ 2007г., на основание чл.101 ЗЗД ответницата е встъпила като съкредитополучател в задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит, съгласявайки се с уговореното в чл.1 от Анекса, че размерът на отпуснатият кредит се променя на 87 482.20 евро, която сума е формирана от: дължимата по договор за кредит редовна главница, дължимите по договора за кредит просрочени задължения: главница, лихви, такси и комисионни; дължимата по друг договор за предоставяне на безлихвен кредит – бонус към жилищен кредит редовна главница и дължимите към същия просрочени задължения, при годишен лихвен процент 7.65%. Приела е за неоснователно възражението на ответницата, че банката не е доказала съществуването на задължение в размер на 87 482.20 евро към датата на подписване на анекса, позовавайки се на изричното описание на начина, по който е формиран дългът. За неоснователно е прието и възражението, че към датата на анекса кредитът е бил погасен, аргументирайки се със заключението на приетата експертиза. Счела е за неоснователно и възражението за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.14,ал.3 и ал.4 на договора за кредит като е мотивирала, че тяхното съдържание е предоговорено с анекса и е променен визираният в тези разпоредби лихвен процент. Изложени са и доводи за неоснователност на твърдението за нищожност на клаузата на чл.15,ал.3 от договора за кредит, установяваща наказателна лихва при неизпълнение или при обявяване на договора за предсрочно изискуем.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването за проверка допустимостта на въззивното решение /за която съдът следи служебно и допускането на касационното обжалване не е предпоставено от спазване на изискванията на чл.280,ал.1 ГПК/ произтича от неотговарящото на данните по делото разбиране на касаторката за наличие на противоречие между обстоятелствена част и петитум на предявения иск. В исковата молба подробно са изложени множество факти, но ясно и непротиворечиво е твърдението, че качеството на ищцата като длъжник е възникнало по силата на Анекс № 2 от 31.08.2009г. към договора за кредит № 4179/R/ от 12.10.2007г. Посочените в петитума на исковата молба суми, предмет на иска по чл.422 ГПК, изцяло съответстват на очертаното в обстоятелствената част на исковата молба; налице е тъждество и с посочените в заявлението за издаване на заповед за изпълнение парични суми и описание на документите, от които произтича вземането. Доводите за нередовност на искова молба са формални, поради което няма основание за преценка въззивното решение да е недопустимо.
Касаторката не е въвела възражение, включително и по реда на чл.414 ГПК, че кредитът не е станал предсрочно изискуем и че този факт не й е обявен по надлежния ред. Твърдението на банката е било, че предсрочната дължимост е настъпила още през 2010г., когато е било подадено предходно заявление за издаване на заповед за изпълнение. Ответницата не е оспорвала получаването на 14.03.2013г. на нотариалната покана, на която ищецът е основал пред заповедния съд /РС Плевен, издал заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ ч.гр.д.№ 1574/2013г./ твърдението си за обявената предсрочна изискуемост на всички задължения по договора за кредит и Анекс № 2, а именно просрочие с повече от 90 дни към дата 19.02.2013г. Поради това и основанието за настъпването на предсрочната изискуемост не е било предмет на самостоятелна проверка и обсъждане в исковия процес, а и позоваването на текст от основния договор или от Анекс №2 като основание за настъпилата предсрочна изискуемост не е в състояние да обоснове недопустимост на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК поради „въвеждане на ново основание, различно от заявеното в заповедното производство”, още повече че в разпоредбите на договора и анекса няма различие в предпоставките, при които това обстоятелство настъпва. Извън горното, дори да би било основателно твърдението за изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т.11б на ТР № 4/2013г. на ОСГТК, това би обусловило неоснователност на иска и отхвърлянето му на предявеното основание, но не и недопустимост.
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо поради наличие на отрицателна процесуална предпоставка – друг висящ спор между същите страни, решението по който да има значение за правилното решаване на спора. Въззивната инстанция подробно е мотивирала неприложимостта към настоящия спор поради преуреждане с анекса на задължението за лихви, на оспорваните в другото висящо производство като неравноправни и поради това нищожни клаузи на чл. чл.14,ал.3 и ал.4 на договора за кредит, т.е. ирелеватността им за настоящия спор, и се е произнесла по довода за нищожност на текста на чл.15,ал.3.
Както се посочи, допускането на касационното обжалване в хипотеза на вероятна недопустимост на въззивното решение е служебно задължение на касационния съд и не е обусловено от предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК /основна и допълнителна/, поради което не подлежат на отделно обсъждане формулираните от касаторката въпроси /№1 -7/, основани на твърдение за такъв порок на решението. Осмият въпрос е неясен.
Деветият въпрос е формално поставен, тъй като доводът за неправилно разпределение на доказателствената тежест във въззивната жалба е неконкретен. Поддържаното и понастоящем становище не е обосновано и при формулирането на въпроса. В доклада по чл.375 ГПК първоинстанционният съд е указал, че ответницата следва да докаже, че е изпълнила задълженията си по договора и анексите и да установи нищожността на клаузите, на която се позовава. В т.2 на ТР 1/2013г. на ОСГКТ на ВКС са очертани задълженията на въззивната инсатнция, но когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Само в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания. Поради това отсъства твърдяното противоречие на действията на въззивната инстанция с постановките по т.2 на ТР №1/2013г., от което следва, че не е налице основание за допускане на обжалването по този процесуалноправен въпрос.
Десетият и тринадесетият въпроси са твърдение за допуснати процесуални нарушения, наличието на които може да обоснове единствено касиране на решението, но не е основание за допускане на обжалването.
Въпросът за наличие на предпоставките на чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /предпоставките за преструктуриране на рисковите експозиции/ не е бил въведен в спора и не е обсъждан от въззивната инсатнция. Правен проблем, който за пръв път се поставя в касационната жалба и изложението към нея /въпрос № 11/ не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Въззивната инстанция е обсъдила и се е произнесла по наведеното от касаторката твърдение за липса на предмет на Анекс № 2, основано на становището, че към момента на подписването му дългът е бил погасен, т.е. „възражението на длъжника за липса на предмет на споразумението по чл.101 ЗЗД” е разгледано. Правно неиздържано е искането за допускане на касационното обжалване по въпрос № 12 относно задължението на въззивния съд да даде „правна квалификация на представените от страните доказателства”.
Съставът на апелативния съд е обсъдил счетоводните записвания на банката и препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е потвърдил извода, че тези записвания не опровергават, а установяват наличието на задължение на кредитополучателя към датата на подписването на анекса от встъпилия в дълга съдлъжник по кредита, т.е. твърдението на ответницата за липса на предмет на договора по чл.101 ЗЗД, основано на счетоводните записвания на банката, отново е счетено за неоснователно. Несъгласието на касаторката с тези изводи не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването по въпроси 14-16 от изложението.
Седемнадесети въпрос е неясен.
Последният въпрос е общ, теоретичен без изобщо да е обоснована относимостта му към решаващите изводи на въззивната инстанция, поради което не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
При отсъствие на надлежно формулиран правен въпрос – такъв с характеристиката, очертана в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за касационната инстанция не съществува задължение да извежда правния проблем от значение за конкретното дело от твърденията на касатора, от сочените факти и обстоятелства в касационната жалба и от доводите за неправилност на решението.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал заплащане на разноски за производството.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 327 от 21.12.2015г. по в.т.д.№ 233/2015г. на АС Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: