1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
София, 15.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2827 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и Р. С. П. против Решение № 1798 от 13.03.2015г. на Софийски градски съд, ІІ-А въззивен състав по в.гр.д.№ 12357/2014г., с което е потвърдено решението по гр.д.№ 27946/2012г. на СРС, 46 състав в частта за уважаване на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК-приемане за установено, че касаторите дължат солидарно на [фирма] сумата 5 184.27 евро по запис на заповед от 17.10.2007г., издаден от едноличното дружество с ограничена отговорност и авалиран от П., за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 11822/2011г. на СРС, 46 състав. Решението в частта за частичната отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска за разликата над 5 184.27 евро до предявения размер 5 943.65 евро е влязло в сила.
Касаторите се позовават на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, искат отмяна на решението в обжалваната част и отхвърлянето на субективно съединените искове. Твърдението е, че въззивната инстанция не е съобразила какъв е размерът на задължението на издателя на записа на заповед към датата на прекратяването на обезпечения с менителничния ефект лизингов договор и връщането на автомобила /на 30.09.2010г./ от лизингополучателя и издател на записа и че неправилно не е приспадната от дължимата от лизингополучателя сума, тази, получена от лизингодателя на 14.02.2011г. от препродажбата на автомобила на трето лице. Твърдението е, че след 30.09.2010г., когато е било прекратено ползването на автомобила лизингополучателят няма право на лизингови вноски, а след получаване на продажната цена тя следва да бъде приспадната от задължението. Поддържа се, че не е съобразен характерът на процесния договор съобразно разпоредбите на чл.342,ал.2 4 ал.3 ТЗ, че правоотношението е по финансов лизинг и включва елементи на договор за наем и на договор за продажба и лизинговата цена е двукомпонентна- включва цена за ползване и цена за придобиване, както и че не е отчетено обстоятелството, че дължимите към 30.09.2010г. лизингови вноски могат да се прихванат с цената, на която лизингодателят е продал автомобила на трето лице.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК по материалноправните въпроси: 1/ Какъв е характерът на договора за финансов лизинг, на лизинговата цена и вноските /плащанията /по него и следва ли при прекратяването му и продажбата на трето лице на лизинговата вещ, продажната цена да се приспадне от дължимата от лизингополучателя към датата на прекратяване на договора сума. 2/ Има ли взаимовръзка между договора за финансов лизинг и записа на заповед, издаден в обезпечение на същия, но с падеж след датата на прекратяването му. Твърдението е, че падежът на записа е на 21.10.2010г., а обезпеченото задължение е по договора за лизинг, прекратен на 30.09.2010. При същата допълнителна предпоставка е поставен и процесуалноправният въпрос: Допустимо ли е извеждане на правни изводи при неизяснена фактическа обстановка-въззивната инстанция не допуснала своевременно направеното с въззивната жалба искане за допускане на задача към съдебно счетоводна експертиза за установяване размера на задълженията на лизингополучателя към датата на връщане на автомобила на лизингодателя.
От насрещната страна отговор в срока по чл.287 ГПК не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е оставила без уважение искането за събиране на доказателства, заявено условно във въззивната жалба- ако съдът приеме, че се изискват специални знания, въз основа на констатациите в приетата пред първоинстанционния съд експертиза относно размера на направените плащания от лизингополучателя, да се изчисли размерът на дължимите вноски и др. задължения към дата на връщане на лизинговата вещ на лизингодателя. Приела е, за безспорна връзката между издадения запис на заповед от дата 17.10.2007г. с падеж 20.10.2010г. за сумата 5 943.65лв., издаден от [фирма] и авалиран от управителя на дружеството Р. П. с поемател [фирма] и сключения на 17.10.2007г. договор за финансов лизинг на пътно превозно средство с лизингодател ищеца и лизингополучател ответното дружество. Установила е, че страните са били обвързани от него до 30.09.2010г, на която дата лизингополучателят е върнал лизинговата вещ. Изрично е посочила, че с връщането на автомобила за лизингополучателя е отпаднало основанието на задължението за плащане на лизингови вноски, които по смисъла на чл. 342 и сл. от ТЗ имат характер и на наемни вноски и се дължат при предоставяне на ползването на наетата/лизинговата вещ, и че с връщането и приемането на автомобила на 30.09.2010г. страните са обективирали постигнато съгласие за прекратяване на договорната връзка занапред и съответно след тази дата изпълнение на договорни задължения, ако не са породени преди 30.09.2010г., не се дължи. На база приетата пред СРС счетоводна експертиза, която е установила плащанията по лизинговия договор и съобразно представения по делото погасителен план, въззивната инстанция е изчислила, че разликата между погасените по договора 29 843.69лв. и дължимите към 30.09.2010г. -39 983.46 лизингови вноски възлиза на 10 139.77лв.
Мотивирано е, че именно това е сумата, която към момента на връщането на автомобила е дължимата на ищеца. С това е обоснована частичната отмяна и отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен и уважен от СРС размер. Счетено е, че отсъства основание за приспадане от задължението на ответниците на цената, получена при продажбата на вещта, предмет на лизинговия договор, тъй като между вземането на ищеца като изпълнение на задължения по съществувалия договор за лизинг и цената, на която е реализирал автомобила след прекратяването на договора, липсва връзка.
В отговора на исковата молба ответниците са заявили, че „посоченият в исковата молба запис на заповед не е със самостоятелно правно основание, а същият е издаден въз основа и като обезпечение на вземанията на ищеца по договор за лизинг от 17.10.2007г.“ – т.е. каузалното правоотношение и връзката му със записа са въведени и поддържани в процеса от ответниците, поради което поставеният в изложението втори въпрос дали такава връзка в конкретното правоотношение съществува, не съответства на поддържаната от касаторите теза в процеса. Освен, че е неясен, с оглед позицията на ответниците, въпросът е и фактологично обусловен, поради което и няма характеристиката на правен, от което произтича неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по него.
Първата част на първия въпрос относно характера на договора за финансов лизинг, на лизинговата цена и вноските е теоретичен и общ, без ясно обоснована връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция, поради което също не може да послужи като основна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не е налице и посоченото допълнително основание за допускане на обжалването за даването на отговор на този въпрос като от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-налице е задължителна съдебна практика, в която е разяснена спецификата на договора за финансов лизинг, включително и характерът на лизинговите вноски като възнаграждение за ползването.
На частта от въпроса дали при прекратяване на лизинговия договор продажната цена, която е реализирана след връщането му на лизингодателя, следва да се приспадне от задълженията на лизингополучателя, принципен отговор не би могъл да бъде даден, тъй като е обусловен от конкретните уговорки в лизинговия договор. В Решение №109 от 22.07.2014 по т.д. № 2496/2013г. на 1 т.о. е дадено разрешение в хипотеза като настоящата-когато в лизинговия договор липсва уговорка за алтернативност на задължението на лизингополучателя-да прехвърли собствеността върху вещта или да заплати равностойността й. В процесния договор е налице същата клауза на чл.12,ал.8, цитирана и в посоченото решение: всички платени и /или изискуеми до момента на прекратяване на договора лизингови вноски се считат за вноски за възмездно ползване на вещта и лизингодателят не дължи тяхното връщане”. И в настоящия казус съобразно начините на прекратяване на лизинговия договор и в съответствие с правната му характеристика, лизингополучателят следва да върне на лизингодателя вещта, без последният да дължи заплащането на равностойността й. Във всички хипотези на прекратяване на лизинговия договор /освен при прехвърляне на собствеността/, лизингополучателят дължи връщане на вещта – чл.19, без да му се възстановяват платените вноски и без да се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми вноски, представляващи възнаграждение по договора. Даденият отговор на правния въпрос е, че задължението за плащане на лизинговите вноски, представляващи възнаграждение за ползването на лизинговата вещ през срока на действие на договора не може да бъде погасено чрез приспадане на равностойността на лизингованата вещ, ако в договора не е уговорено задължение на лизингодателя да я заплати. Обжалваното решение не е в противоречие с посоченото, което е допълнителен аргумент за недопускане на касационното обжалване.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос следва от отъждествяването му с оплакване за допуснато процесуално нарушение. Правилността на решението е извън предмета на преценката в производството по чл.288 ГПК. Извън това въззивната инстанция е посочила ясно алгоритъма, по който е изчислила дължимите към датата на връщане на автомобила лизингови вноски, поради което „неизяснената фактическа обстановка по спора“ е и несъответстващо на данните по делото твърдение.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1798 от 13.03.2015г. на Софийски градски съд, 2А въззивен състав по в.гр.д.№ 12357/2014г., с което потвърдено решението по гр.д.№ 27946/2012г. на СРС, 46 състав в частта за уважаване на установителния иск по чл.422 ГПК
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: