О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
С., 11.11.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д № 1913 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ПК
Образувано е по касационните жалби на ответниците [фирма], [населено място] и „Финансово индустриален концерн А.- Ф.”Х. вх.№ 498/22.01.2013г., подадена чрез законните им представители и вх.№ 527/ 23.01.2013г. чрез адв. А. Д. срещу Решение № 1389 от 28.11.2012г. по въззивно гр.№ 1258/2011г. на АС Пловдив. Апелативният съд е потвърдил Решението на Хасковския ОС по гр.д.№ 171/2009г., с което е обявена за недействителна, на основание чл.135,ал.1 и 2 ЗЗД по отношение на ищеца [фирма], [населено място] сделката /договор за покупко-продажба, предмет на нот.акт № 104 от 03.04.2009г. по нот.дело № 100/2009г. на нотариус рег.№ 079 по регистъра на Нотариалната камара с район на действие РС Х./, с която първият ответник [фирма], С. е продал на „Финансово индустриален концерн А.- Ф.”Х. поземлен имот с идентификатор 77195.725.51, находящ се в [населено място].
Поддържаното касационно основание е по т.3 на чл.281 ГПК Искането е за отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд или отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към първата касационна жалба се поставят като процесуалноправни въпросите:
1/ Следва ли институция, различна от решаващия съд, задължена по реда на чл.192 ГПК да влияе и променя съдържанието на молба по чл.192 ГПК на страна в процеса относно исканите доказателства, както и съдържанието на определението на решаващия съд по допускане и събиране на посочените в молбата доказателства. Посочването на този въпрос касаторите свързват с: поискано и допуснато от съда по реда на чл.192 ГПК задължаване третото неучастващо лице – АС при Б.- да представи арбитражно дело № 121/2007г. на същия арбитражен съд; отговора на председателя на АС с молба съдът да укаже на страната да посочи конкретните документи, които има нужда да бъдат представени; дадените в този смисъл от първоинстанционния съд указания до ответниците; отмяна на определението по чл.192 ГПК поради неконкретизиране на искането. Поддържаната допълнителна предпоставка е по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК при същевременно позоваване на определение на ВАС.
2/ Длъжен ли е решаващият съд с цел изясняване на обективната истина, да събере по свой почин, респ. да укаже на страната конкретните доказателства, които следва да ангажира за доказване на изложените от нея твърдения в хипотеза на повдигнато оспорване верността съдържанието на документ, чиято цел е доказване липса на елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. Въпросът е свързан с оспорване от касаторите на съобщението за връчване на постановеното арбитражно решение на ответника по това дело [фирма], като становището е, че датата на уведомяването е относима към фактическия състав на предявения с правно основание иск по чл.135 ЗЗД – знанието за увреждане. Допълнителната предпоставка е формулирана по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, същевременно се посочва и „сходна практика”, включително и на ВКС –Решение по гр.д.№ 177/2010г. на ІІ г.о. и Решение по гр.д.№ 120/2010г. на ІV г.о.
3/ Следва ли решаващият съд да прави изводи и преценка относно релевантността на изисканото доказателство към предмета на спора, след като сам се е десезирал от събирането му и не е изяснил при постановяване на решението си; били ли са доказани в условията на пълно и всестранно установяване изискуемите елементи от фактическия състав на нормата на чл.135 ЗЗД, за да приеме съда иска за основателен и доказан и съответно относимо ли е или не изисканото доказателство. Според касаторите въпросът е от значение за точното прилагане на правото с аргумент липсата на практика по конкретния въпрос.
4/ Следва ли решаващият съд при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение да излезе извън рамките на чл.78,ал.5 ГПК във вр. с чл.36 ЗА и пар.2 от ДР на Наредба № 1/2004г., при съобразяване единствено с факта кой е последно представеният адвокатски хонорар към момента на приключване на делото и следва ли съдът преди постановяване на решението си да извърши последна проверка относно представителната власт на участващите в процеса дружества. Аргументация във връзка с поставянето на въпроса не е изложена; твърдението е за противоречие на въззивния акт с решение по дело на ВАС и Решение на ВКС по н.д. № 14/20101г. на І н.о., както и значимост на въпроса за точното прилагане на правото.
Като материалноправен е поставен: произнасянето по въпроса за осъществен фактически състав на нормата на чл.135 ЗЗД, следва ли да се ограничава само въз основа на представени писмени доказателства, без да се провери тяхното съдържание при направено оспорване от страна в процеса; от кой момент за ищеца възниква качеството на кредитор и знанието на ответника [фирма], че го уврежда. Позоваването е на значението на отговора на въпроса за точното прилагане на правото и противоречива практика /Решение на САС по гр.д.№ 2191/2008г., 2655/2008г. и решения на ВКС по гр.д.№ 5625/2007г. на Vг.о. и Определение по гр.д.№ 1272/2009г. на ІV г.о./
В изложението към втората касационна жалба се посочва, че апелативният съд се е произнесъл по въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона: 1/Въпросът за активната легитимация за предявяване на иск по чл.135 ЗЗД и недопустимостта му поради липса на такава. Твърдението е, че искът е заведен от ищец, който няма качество на кредитор спрямо ответниците: по образуваното изпълнително дело с взискател – ищецът, е извършена продажба на недвижим имот, собственост на [фирма]; получените суми надвишават вземането на ищеца срещу това дружество; сумата от продажбата е заплатена на купувача и длъжникът [фирма] няма задължения по изпълнителното дело. Поддържано е противоречие с Решение по гр.д.№ 1303/1990г. на ІІ г.о. на ВКС.
2/Като съществен материалноправен въпрос, неправилно преценен от въззивната инстанция е посочен „налице ли са предпоставките на чл.135 ЗЗД за уважаване на предявения иск”, като съображенията са гореизложените -с получената по изпълнителното дело сума от продажбата на имот на [фирма] било погасено задължението на това дружество към ищеца и той няма вземане- т.е. качество на кредитор. Позоваването е на противоречие с практиката на ВКС с решение по гр.д.№ 4633/2007г. на І г.о. и Решение по гр.д.№ 4437/2007г. на І г.о. Поддържа се че ответниците не са увредили ищеца, тъй като не са знаели за постановеното арбитражно решение; прехвърлителят [фирма] не знаел, че срещу него ще бъде поставено осъдително решение, тъй като се защитавал по арбитражния спор и е смятал иска за неоснователен; това дружество не било надлежно уведомено за постановеното арбитражно решение, а приобретателят не е знаел за воденото дело. Допълнително основание е позоваване на противоречие с Решение № 1659/59 на І г.о. и Решение по гр.д.№ 5867/2007г. на ІІ г.о. на ВКС.
От ответната страна-ищеца [фирма], [населено място] е постъпил отговор на касационните жалби с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността им. Изложен е и довод за недопустимост на касационната жалба, подадена от [фирма] по съображения, че този ответник не е имал качеството на въззивник пред апелативния съд, тъй като въззивната му жалба е била върната като просрочена. Претендира заплащане на разноски.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими. Неоснователен е доводът в отговора по чл.287 ГПК за недопустимост на обжалването пред ВКС от „Ф. А.-Ф.”Х.. Ответниците по иска по чл.135 ЗЗД са необходими другари /чл.216,ал.2 ГПК/, поради което всяко процесуално действие на единия ползва и обвързва другия. В случаите на необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя /чл.265,ал.2 ГПК/. Следователно, това дружество също има качество на жалбоподател по подадената от неговия другар жалба срещу първоинстанционното решение. Независимо от връщането на въззивната жалба на „Ф. А.-Ф.”Х. като просрочена, въззивното решение не може да влезе в сила по отношение на тази страна, поради което касационното обжалване от нея е допустимо.
Съдилищата са сезирани с иск, предявен от [фирма] срещу [фирма] и „Ф. А. –Ф.”Х. за обявяване за недействителна спрямо ищеца на сключената между ответниците на 03.04.2009г. сделка, предмет на нот.акт 104/2009г. за покупко-продажба на недвижим имот. Поддържано е в исковата молба, че ищецът е кредитор на ответника- вземането му е установено с влязло в сила решение на АС при Б., по силата на което това дружество е осъдено в условията на солидарност да му заплати 340 537 лв. по договор за строителство от 2002г., сумата 100 000лв. неустойка за забавено плащане, въз основа на което е бил издаден и изпълнителен лист. Във връзка с образуваното изпълнително производство ищецът узнал, че [фирма] продало на втория ответник на 03.04.2009г. свой недвижим имот. Твърденията са, че сделката е увреждаща интересите на ищеца, че продавачът и купувачът са свързани лица, налице е и родствена връзка /чл.135,ал.2 ЗЗД/ между техните законни представители, поради което знанието на втория ответник се предполага.
Заявеното становище на ответниците в отговора на исковата молба е общо – липса на предпоставките на чл.135 ЗЗД. Оспорена е истинността на представеното към исковата молба удостоверение от АС при Б. за връчване на решението на [фирма] на 18.09.2009г. и е поискано прилагането на арбитражното дело. В хода на производството определението на съда по чл.192 ГПК е отменено, тъй като след изпратения отговор на Председателя на АС, ответниците са били задължени от окръжния съд да конкретизират документите от арбитражното дело, които искат да бъдат приобщени като доказателства, които указания не са били изпълнени.
Въззивният съд е счел за безспорно установени фактическите твърдения по исковата молба и е приел от правна страна, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник на основание неизпълнението на договора за строителство от 2002г. от страна на възложителя / [фирма]/, за чието задължение, възникнало преди преобразуването, ответникът [фирма] като участник в преобразуването чрез отделяне /чл.263л,ал.1 ТЗ/, отговаря солидарно. С оглед на това е мотивирано, че датата на уведомяване на [фирма] за поставеното решение по арбитражното дело е ирелевантна за определяне на момента на възникването на задължение му, съответно за възникване вземането на ищеца и легитимацията му на кредитор. Прието е, че сключената сделка уврежда интересите на кредитора, тъй като длъжникът не притежава друго имущество- извод основан на представената по делото справка от А. по вписванията, изискана по образуваното изпълнително дело. Мотивирано е, че на основание чл.135,ал.2 ЗЗД знанието на лицето, с което длъжникът е договарял се предполага и законовата презумпция не е оборена-управителите на дружеството-продавач са съпруга и дъщеря на законния представител на купувача, а и двете дружества са свързани лица- купувачът е съдружник в дружество, което от своя страна е съдружник в това на продавача. За неоснователни са приети твърденията за погасяване на задължението на длъжника в хода на производството по съображения, че с извършеното разпределение на суми по изпълнителното дело, кредиторът [фирма] не е удовлетворен-аргумент, основан на представените удостоверения от ЧСИ. При направен извод, че са налице всички предпоставки на фактическия състав на чл.135 ЗЗД, първоинстанционното решение за уважаването на иска е потвърдено. На въззиваемия съдът е присъдил разноски за един адвокат /адв.В. Ц., представлявал страната при приключване на съдебното дирене/. Възражение по чл.78,ал.5 ГПК от ответниците не е правено.
Съставът на ВКС счита, че предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице. В изложението към първата касационна жалба под формата на процесуалноправни въпроси са въведени твърдения за процесуални нарушения във връзка с допускане на доказателства, разпределяне на доказателствената тежест при оспорване на документ и твърдения за необоснованост, които водят до евентуална неправилност на решението, която не може да бъде преценявана в настоящото производство. Недопустимо е с основанията по чл.281 ГПК да се подменя общата предпоставка за допускането на касационното обжалване – точно посочване на конкретен разрешен от въззивния съд правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изхода му. Касаторите се позовават на изключването от проверка по реда на чл. 194 ГПК на оспореното удостоверение от АС при Б. относно датата на връчването на арбитражното решение на първия ответник по иска по чл.135 ЗЗД, при изложени мотиви в обжалвания въззивен акт, че това доказателство е ирелевантно с оглед момента на възникването на качеството на ищеца на кредитор. Дори и при успешно проведено от касаторите оспорване на документа, това не би имало значение за изхода на спора с оглед изложените от въззивния съд съображения за неотносимостта му.
Поставеният и в двете изложения въпроси за наличието на фактическия състав на чл.135 ЗЗД и за активната легитимация за предявяване на този иск няма характеристиката на правен. Той е общо теоретичен, тъй като не е съотнесен към конкретни правни изводи на съда. Аргументацията за поставянето му е изведена от становището на касаторите за релевантнитните за спора факти. Това не е въпрос относим към правото /правен въпрос/, а въпрос по фактите, чиято преценка е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
В изложението към втората касационна жалба се поддържа твърдение, че ищецът- взискател по изпълнителното дело е удовлетворен, поради което качеството му на кредитор, упражняващ правата си по чл.135 ЗЗД е отпаднало, при ясно даден от апелативния съд отговор, че изпълнителното дело не е прекратено, че изпълнителните действия са спрени, че при последното извършено разпределение на суми, взискателят [фирма] не е получил плащане. Касаторите изхождат от принципно неправилната теза, че постъпилите суми по изпълнителното дело принадлежат на взискателя, без да отчитат разпоредбата на чл. 455 ГПК – че това са суми по предназначение и са на длъжника; имат характер на депозит – вземане на длъжника към съответната банка, но без възможност за извършване на разпоредителни действия с тях до удовлетворяването на взискателя и присъединилите се кредитори; с тези суми на длъжника се разпорежда съдебният изпълнител, като плащането и удовлетворяването на взискателя, съответно погасяването на неговото вземане и осъществяването на принудителното изпълнение, се счита осъществено с факта на получаването на сумата, респ. заверяване на сметката му, който не се твърди да е настъпил.
Налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, съгласно която: „кредитор” по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, спрямо което длъжникът е обвързан със задължение за престиране, съобразно уговореното помежду им или определеното от закон /Постановление № 1/1965г. на ОСГК на ВС/; в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти и може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо /Р 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/2009г. на ІV г.о./; качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД не е обусловено от признато с влязло в сила решение вземане на ищеца /Решение № 45 /01.06.2011г. по гр.д.№ 450/2010г. на ІІІ г.о./ и не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо /Решение № 4/26.01.2011г. по гр.д.№ 551/2010г.на ІІІг.о./; длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата му /Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д. 754/2009г. на ІV г.о./. Решаващият извод на въззивния съд, че качеството на кредитор за ищеца е възникнало по силата на неизпълнението на задълженията на възложителя по договора за строителство от 2002г. да заплати стойността на приетите същата година СМР, е в съответствие със задължителната за него практика на ВКС.
Поставеният като процесуалноправен -за присъдените разноски за въззивното производство въпрос също не може да обуслови допускането на касационно обжалване. Касаторите не са правили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78,ал.5 ГПК и произнасянето по този въпрос от ВКС не би обосновало друг правен резултат.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да заплатят поисканите и доказани разноски на [фирма], С. по договора за правна защита и съдействие от 08.03.2013г. в който е отразено заплащането в брой на договореното в размер на 20 000лв. адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1389 от 28.11.2012г. по въззивно гр.№ 1258/2011г. на АС Пловдив.
Осъжда [фирма], [населено място] и „Финансово индустриален концерн А.-Ф.”Х., С. да заплатят на [фирма], С. сумата 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/ разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.