1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
С., 17.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 4186 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца М. Т. К. срещу Решение № 215 от 25.07.2013г. по в.гр.д.№ 207/2013г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решението по гр.д.№ 572/2012г. на ОС Русе за отхвърляне на иска с правно основание 232,ал.2 ЗЗД във вр. с чл.79 ЗЗД –заплащане на сумата 49 500лв., наемна цена по наемен договор от 02.01.2008г., дължима за периода 01.06.2009г.-до 29.02.2012г.
С касационната жалба се иска отмяна на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, а при преценка за неговата незаконосъобразност- отмяната му и уважаването на иска със законните последици. Твърдението е, че апелативният съд е отказал, на основание чл.269 ГПК, да обсъди допълнително въведените от въззивника и настоящ касатор съображения за неправилност на първоинстанционното решение, като ограничил обхвата на инстанционната проверка само до наведеното в първия подаден документ /жалба/, без да изпълни процесуалните си задължения по чл.7 и чл.10,ал.1 ГПК. Поддържа се, че дори дължимата проверка за правилност следва да се ограничи до приложението на императивни правни норми, отново съдът е отказал да изпълни тази своя функция, тъй като не е обсъдено оплакването за нарушаване на императивните разпоредби на чл.20 ЗЗД във вр. с чл.9 и чл.20а ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че въззивната инстанция се е произнесла по процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложените съдебни актове – не изследвала спазването на приложимите императивни правни норми-тези на чл.20 ЗЗД във вр. с чл.9 и чл.20а ЗЗД. Като съществен за изхода на конкретното дело, касаторът счита и разрешаването на въпроса за правомощията на въззивната инстанция, когато подробните съображения за неправилност на решението са изложени в срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба и преди приемането й за допустима и редовна и преди връчването й на насрещната страна при допълнителните предпоставки на т.1,т.2 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Посочва се, че апелативният съд е приел, че разпоредбата на чл.88,ал.1 ЗЗД не е императивна правна норма и така се произнесъл в противоречие с други влезли в сила съдебни решения /които не са посочени/ -основание по т.2 на чл.280,т.2 ГПК.
В писмен отговор ответницата К. И. И., действаща като ЕТ“Шогун-К. И. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира заплащането на разноски за настоящото производство.
Ищецът е предявил иск, квалифициран от съдилищата по чл.79,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.232,ал.2З ЗЗД за изпълнение на задължение за плащане на наемна цена за периода 01.06.2009г. до 29.02.2012г по договор за наем на недвижим имот-фурна, предоставена от ищеца на едноличния търговец с договор от 02.01.2008г. Твърдението в исковата молба е, че наемодателят е развалил договора, считано на 01.03.2012г. с писмено уведомление, получено от наемателката на 06.01.2012г., поради неплащане на повече от две наемни вноски- уговорен способ за прекратяване на договорната връзка в чл.14,т.4 от договора. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало валидно наемно правоотношение /възражението на наемателя, че не е подписал договора е счетено за недоказано/, но то е прекратено не на посочената от ищеца дата, а в много по-ранен момент – съгласно чл.14,т.4, прекратяването настъпва без предизвестие при неплащане на две наемни вноски; безспорно установено е, че плащания по договора не са правени, поради което по силата на посочената разпоредба прекратяването е настъпило на 02.03.2008г., а претенцията е за заплащане на наемна цена за период, следващ тази дата.
Въззивният съд е посочил, че в срока за обжалване, ищецът е подал бланкетна въззивна жалба, несъдържаща конкретни оплаквания за неправилност и необоснованост, а след изтичане на срока по чл.259,ал.1 ГПК са депозирани „допълнителни съображения“, които не следва да се обсъждат. Мотивирано е, че след изтичане на срока за обжалване, жалбоподателят не може да допълва жалбата си като се позовава на процесуални нарушения или да твърди необоснованост на фактическите изводи на първостепенния съд, които обуславят неправилност на обжалвания акт, тъй като е могъл да ги установи в срока за обжалване и да се позове на тях своевременно; първоначалната жалба може да бъде допълнена само с възражения за нищожност и недопустимост, а за неправилност само в хипотеза на нарушена императивна материалноправна норма, за която пороци въззивният съд следи служебно. Приел е, че няма правомощия да приема за установено нещо различно по фактите и да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, поради което доводът в жалбата за нарушаване на императивна норма-тази на чл.88 ЗЗД е неоснователен. Посочил е, че по правило нормите, с които се уреждат облигационните отношения са диспозитивни, такива са и разпоредбите на чл.87 и 88 ЗЗД, регламентиращи режима на разваляне на двустранните договори и страните са свободни да уговорят правила за преустановяване действието на облигационната връзка.
Становището на състава на ВКС, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване произтича от следното:
Касаторът не формулира ясни и конкретни правни въпроси, които могат да послужат като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, а възпроизвежда в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК твърденията си за неправилност на решението.
Въззивният съд не е мотивирал, че нормата на чл.20 ЗЗД е диспозитивна и че обсегът на тълкуването допуска подмяна на изразената воля. В случая такова произнасяне липсва, а тезата на касатора е за неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на материалния закон, което би било основание по чл.281,т.3 ГПК, но не и по чл.280,ал.1 ГПК.
Вторият въпрос е некоректно поставен, тъй като депозирането на „допълнителни съображения“ към въззивната жалба не е в изпълнение на дадени от съда указания за отстраняване на нередовност на жалбата. Тя е била оставена без движение до внасяне на таксата. Изискване за уточняване на твърденията, с които се изчерпва съдържанието на жалбата „решението на окръжния съд е неправилно-постановено е при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон и е необосновано“, съдът не е поставял. Апелативният съд ясно е посочил в мотивите си, че съгласно чл.260,ал.3 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указание в какво се състои порочността на решението, но тази нейна част не касае редовността й, защото и бланкетната жалба е редовна и допустима, но след изтичането на срока за обжалване жалбоподателят няма процесуална възможност да се позовава на конкретните прояви на порочността и да въвежда доводи, по които да иска произнасяне от въззивната инстанция, извън изчерпателно посочените случаи, които не са налице.
Произнасянето от апелативния съд за характера на нормите на чл.87 и 88 ЗЗД е само в контекста на извода му, че съобразно призната от закона договорна свобода /чл.9 ЗЗД/ страните могат да уговорят конкретните основания и способи за прекратяване на договорната връзка. Множеството правила, регламентирани от разпоредбите на чл.87 и 88 ЗЗД не са подлагани на обстоен анализ. Необосновано е наличието на въведената от касатора допълнителна предпоставка- твърдението, че въпросът е противоречиво решаван от съдилищата. В изложението няма позоваване на влязъл в сила съдебен акт. Както е посочено в ТР № 1/2010 на ОСГТК на ВКС не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието й- влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
При разрешаването на съществения за произнасянето въпрос за правомощията на въззивната инстанция и пределите на въззивния контрол с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, Търновския АС е съобразил приетите в т.1 на ТР № 1/09.12.2013г.на ОСГТК та ВКС принципни постановки.
Разноски на ответника по жалбата не се присъждат, тъй като доказателства за такива не са представени /и не са цитирани като приложение/ към отговора по чл. 287 ГПК.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 215 от 25.07.2013г. по в.гр.д.№ 207/2013г. на Апелативен съд Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.