1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 20.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2283 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца А. И. Н. против Решение № 2181 от 01.04.2014г. по гр.д.№ 6839/2013г. на Софийски градски съд, Адм.отд., 3-ти „В” състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 41933/2011г. на Софийски РС. С него е отхвърлен предявеният от А. И. Н. срещу П. И. И.-Х. иск за установяване по реда на чл.415,ал.1 във вр. с чл.422,ал.1 ГПК, че ищецът има парично вземане в размер на 15 000лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-10.06.2011г., дължима по запис на заповед, издаден на 30.09.2009г. с падеж 30.09.2010г., за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 5280/2011г. на РС Русе.
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на друго за уважаване на иска. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, при общо твърдение за наличие на хипотезите на т.т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК са поставени като правни въпроси, които според касатора са от значение на изхода на делото и са разрешени в обжалваното решение:
1/ Допустимо ли е решението на съда да се основава на твърдения на ответната страна, по отношение на които не е проведено пълно и категорично доказване при ангажирани от ищеца доказателства, внасящи съмнение в тезата на ответника. Конкретна допълнителна предпоставка за допускане на обжалването не е посочена. Твърдението е, че ответницата е представила като доказателство за погасяване на задължението си на заемател документ /Квитанция към ПКО от 28.04.2010г. за заплащане на сума в размер на 13 600лв./. Документът бил съставен от нея, включително тя е автор и на текста, че сумата е „частично плащане по заем”. В него липсвала индивидуализация на конкретния договор за заем; документът бил оспорен като неверен-неотговарящ на удостовереното в него фактическо положение. Същевременно ищецът представил и доказателства, установяващи наличие на „сложни” правоотношения между страните, възникнали на основания, различни от процесния договор за заем от 30.09.2009г. 2/ Допустимо ли е в резултат на липса на доказателства за съществуването на определено обстоятелство, да се приеме за доказано, че съществува друго обстоятелство, и това да бъде основният мотив на съда. Посочва се, че съдилищата обосновали изпълнението на задълженията на заемателя за връщане на заема с мотива, че липсват доказателства за съществуване на друго заемно правоотношение, а според касатора това виждане не може да бъде споделено, тъй като „липсата на доказателства за съществуването на определени обстоятелства сама по себе си не може да се приеме като доказателство за съществуване на друго обстоятелство, спрямо което не е проведено успешно доказване от страната, която носи доказателствената тежест”. Сочи се противоречие на обжалваното решение по този въпрос с Решение по т.д.№ 43/2012г. на 1 т.о. 3/ В тежест на ищеца ли е задължението за доказване наличието на други правоотношения между ответника и трето, неучастващо в процеса лице, с оглед оборване на представено от ответника доказателство, което не установява по категоричен начин твърдяното от него обстоятелство, или е достатъчно ищецът да внесе съмнение и да разколебае тезата на ответника. Разполага ли ищецът с активна процесуална легитимация да установява съществуването на вземания на трети лица от ответника. Поставянето на въпроса е аргументирано с дадените указания на ответната страна за доказателствената й тежест да установи погасяване на задължението по договора за заем, което според касатора предполага ангажиране на доказателства, с които по несъмнен начин да бъде установено удовлетворяването на ищеца и „внасянето на съмнения в достоверността на твърденията на заемателя би следвало да го провокира да предприеме действия за туширане на тези съмнения чрез ангажиране на други доказателства”. Посочената допълнителна предпоставка е по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, разбирана като „липса на съдебна практика”. 4/ Допустимо ли е в специалното производство по реда на чл.422 ГПК да бъдат привличани, съотв. да встъпват трети лица, които да заявяват претенции към ответника, произтичащи от правоотношения между тях, различни от спорните, т.е. от тези предмет на установителния иск. Посочва се, че произнасянето по този въпрос е предмет на тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК. 5/ Съществува ли задължение за съда да постанови проверка на истинността на документ, оспорен своевременно като „неверен” поради липса на съответствие между документа и удостовереното с него фактическо положение. Допустимо ли е обосноваването на съдебно решение с оспорен като неверен документ без извършването на проверка по смисъла на чл.194 ГПК. Поставянето му произтича от твърдението, че съдебните инстанции са основали решението си на оспорен като неверен документ, без да извършат проверка по повод оспорването. Позоваването е на противоречие с Решение № 254 по гр.д.№ 569/2010г. на 4 г.о. на ВКС. 6/ Обстоятелството, че оригиналът на издадения от ответника запис на заповед се държи от ищеца, не е ли индикация, че сумата по него не е изплатена от издателя при условие, че последният не твърди и не ангажира доказателства за отправяне на искане до ищеца за връщане на ценната книга; Следва ли съдът да тълкува факта на държане на записа на заповед от ищеца като доказателства за липса на удовлетворено вземане при посочена „поради липса на съдебна практика” допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК 7/ За задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателства и да обсъди доводите на страните и да мотивира решението по съществото на правния спор- разрешен според касатора от въззивния съд в противоречие с ППВС 1/53г., ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК и Решение по т.д.№ 1106/2010г. на 2 т.о.
Ответницата по касация в писмен отговор оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК ищецът се е позовал на издаден от ответницата, като обезпечение на задължението по писмен договор за паричен заем за 15 000лв. от 30.09.2010г. и разписка към него от същата дата, запис на заповед от 30.09.2009г. за сумата 15 000лв., с падеж 30.09.2010г. В отговора по чл.131 ГПК ищцата не е оспорила качеството си на издател на записа и обезпечителната му функция по отношение на договора за заем, приложени с исковата молба, както и получаването на сумата. Възраженията са за погасяване на задължението по договора за заем и поради това-недължимост на сумата и на основание менителничния документ. Представила е квитанция към ПКО от 28.04.2010г. за сумата 13 600лв. „приета от А. Н. от П. И.-Х.”. В становището си след отговора, ищецът е заявил, че представеният документ е неверен, удостовереното в него не отговаря на действителното фактическо положение, тъй като отношенията между страните не се изчерпват с процесния договор за заем. Ответницата била счетоводител в две търговски дружества, в които Н. е бил съответно управител и член на съвета на директорите; квитанцията към ПКО установявала частично възстановяване на наличността в касата на едно от дружествата, предадена на ответницата на 30.10.2009г. под формата на „документи за разходи и приходи на стойност 45 972лв.”. Със становището са били представени трудови договори, доказателства за прекратяването им и протокол за приемо-предаване на касова наличност от 30.10.2009г, който съдържа само данни за сумите, които ответницата е предала на друго материалноотговорно лице в присъствие на комисия. По делото не е било спорно, че квитанцията към ПКО е съставена от ответницата, както и че е подписана от ответника, безспорно е било също и погасяването на сумата 1 474.15 лв.с вносна бележка от 11.12.2013г. посочено основание „окончателно плащане на заем: главница 1 400лв. и лихва 74.15лв.”.
Съдилищата са приели, че представената квитанция към ПКО установява връщане от ответницата на част от заемната сума по договора за заем, обезпечен със записа на заповед. Изложили са съображения, че записаното основание за плащане е „частично плащане по заем”, документът е подписан от ищеца като получател в качеството му на физическо лице. Прието е, че квитанцията има характер на разписка за получените от ищеца и то в качеството му на физическо лице суми, че тя е частен свидетелстващ документ, който като обективиращ неизгоден за своя издател факт, има не само формална, но и материална /макар и необвързваща съда/ доказателствена сила, която следва да се преценява на база останалите доказателства. Обсъдено е, че отсъстват данни между страните да е имало друго заемно правоотношение, както и липсват доказателства сумата от 13 600лв. да е свързана с трудовото правоотношение на ответницата, т.е. че с нея е възстановена касова наличност. Счетено е, че от представените доказателства не се установява по трудовото правоотношение на Х. да е възникнало в нейна тежест задължение за плащане на парични суми в полза на работодателя й и съответно с плащането на сумата от 13 600лв., се погасява именно част от такова нейно „задължение”. Изложени са правните аргументи, че след като ищецът навежда твърдения за погасяване на друго задължение към трето неучастващо в спора лице, в негова доказателствена тежест е да установи по несъмнен начин това обстоятелство. Мотивирано е, че връзка между подписаната от ищеца квитанция към ПКО и представените от него писмени доказателства не е установена, с оглед на което е обосновано, че със сумата 13 600лв. е погасена част именно от сумата по процесния договор за заем. Прието е, че с изпълнението на задължението на заемателя по договора за паричен заем /плащането, удостоверено с ордера и вносната бележка/ е погасено и задължението по учреденото обезпечение, от което е изведен крайният извод, че ответницата не дължи на ищеца сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първи, втори и седми въпрос произтича от липсата на формулировката им като правни. По същество те са твърдения за допуснати от съда процесуални нарушения, които дори да са налице, могат да бъдат преценявани само като основание за касиране на решението, но не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Несъгласието на касатора с обстойно мотивирания, след цялостен анализ на доказателствата, извод на съда за кредитиране на квитанцията като доказателство, установяващо погасяване на задължението на заемателя по договора за заем, не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Първият и вторият въпрос са предпоставени от виждането, че ангажираните от ищеца доказателства са внесли „съмнение” в тезата на ответната страна. Невъзможността обжалването да бъде допуснато по третия въпрос и то при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, следва от ясното принципно правило на чл.154,ал.1 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест в процеса, и от факта, че именно ищецът е въвел в спора твърдения за съществуващи „по сложни финансови взаимоотношения, излизащи извън рамките на процесния заемен договор”. Четвъртият въпрос няма никаква връзка със спора и с водения процес-в инстанциите не е поставян въпросът за встъпване или привличане на трети лица. При формулирането на петия въпрос касаторът игнорира принципното правило в гражданското съдопроизводство, че при възражения на страната, подписала частния документ срещу неговата материална доказателствена сила /т.е. на частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за издателя му факти/, доказателствената тежест е на оспорващия издател-чл.193,ал.3, изр.второ ГПК. Константна е практиката на ВКС, че когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти на издателя си. В случая съдът е изложил ясни аргументи защо приема, че оспорването от ищеца на верността на квитанцията /към ПКО/, не е доказано. Позоваването на Решение № 254 по гр.д.№ 569/2010г. на 4 г.о. /за доказателствена тежест при оспорване автентичността на частен документ/ е неотносимо към спора. Проблематиката, изложена в шестия въпрос се поставя за пръв път в настоящото производство. Възражения в този смисъл касаторът не е навел своевременно и съдилищата не са се произнасяли. При отсъствие на конкретни въпроси с характеристиката на правни, безпредметно е обсъждането на формално посочената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, чийто смисъл не се изчерпва с вложеното от касатора съдържание „липса на съдебна практика”.
Касаторът дължи на ответната страна сумата 1 200лв. разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 01.07.2014г., в който е отразено заплащането на договореното възнаграждение в брой.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 2181 от 01.04.2014г. по гр.д.№ 6839/2013г. на Софийски градски съд, Адм.отд., 3-ти „В” състав.
ОСЪЖДА А. И. Н. от София, [улица],вх.Б, ет.3,ап.7 да заплати на П. Е. И.-Х. от [населено място], общ.И., [улица] сумата 1 200 лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.