1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 25.02.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1740 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата Л. К. против Решение № 328 от 18.02.2014г. по в.гр.д.№ 2957/2013г. на ОС Пловдив, в частта с която, след отмяна на решението по гр.д.№ 21529/2012г. на Пловдивския РС, тя е осъдена да заплати на [фирма], на основание чл.213 КЗ сумата 14 030лв. – изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско“ за причинени по нейна вина щети на лек автомобил „Пежо”, рег. [рег.номер на МПС] при пътно произшествие от 12.07.2009г., ведно със законната лихва от 20.09.2012г. до окончателното плащане, както и сумата 3 870.24лв.-обезщетение за забава за периода 19.01.2010г.-20.09.2012г.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно и връщане на делото за ново разглеждане или постановяване на друго за отхвърляне на иска със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.1 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК са поставени въпросите:
1/ Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и задължена ли е тя, при отмяна на първоинстанционното решение да разгледа всички възражения и въпроси, посочени в отговора на исковата молба и отговора на въззивната жалба. Твърдението е, че в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК и уважавайки иска, окръжният съд не се е произнесъл по възраженията в отговора по чл.131 ГПК за липса на предпоставките на чл.213,ал.1 КЗ и неоснователност на претенцията, с оглед правилото на изр.четвърто на разпоредбата. 2/ При договор за застраховка „каско” лицето-несобственик, ползващо процесното мпс на валидно правно основание и явяващ се застраховащ по тази застраховка, отговаря ли пред застрахователя по смисъла на чл.213 КЗ. Поставянето на въпроса произтича от обстоятелството, че ищцата като лизингополучател е застраховала автомобила при ищцовото застрахователно дружество по застраховка каско, при пътното произшествие автомобилът е увреден по нейна вина, застрахователното обезщетение по доброволната имуществена застраховка е изплатено на собственика – лизингодателя; същевременно същото застрахователно дружество е застраховател и по задължителната застраховка гражданска отговорност на ответницата като автомобилист. 3/ Сключен договор за застраховка „каско“ между застраховател и застрахован при специални условия, които противоречат на Общите условия, обвързват ли застраховащия и имат ли действие спрямо него като трето лице, и дерогират ли общите условия. Излагането на въпроса е свързано с обстоятелството, че съгласно застрахователния договор от 01.04.2009г. по доброволната имуществена застраховка „каско“, застраховащ е ответницата, а застрахован-лизинговата компания. Договорът е сключен при ОУ /редакция 19.11.2008г./, който /в т.11.11 от Раздел Шести „Специални изключения”/ предвижда, че застрахователят не изплаща обезщетение, когато щетите на застрахованото мпс са резултат на груби нарушения от страна на застрахования или упълномощения водач на правилата за движение; процесното ПТП било причинено от ответницата, чиято вина -преминаване на червен сигнал на светофар е констатирана от контролните органи с акт за установяване на административно нарушение; Същевременно ищецът е представил рамков договор за сътрудничество от 11.03.2008г., сключен между лизинговата компания, съгласно чл.29 от който при завеждане и обработка на щети не се прилагат т.11.11. от ОУ към застраховката. 4/ При наличие на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност“ на причинителя на вредата, може ли застрахователят по застраховка „каско“ да претендира на основание чл.213 КЗ размера на платеното обезщетение, ако то не надхвърля размера на застрахователната сума по ЗЗГО и застрахователят по нея не е отказал плащане на обезщетение на основание чл.268 КЗ.
В писмен отговор ищецът [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба ищецът [фирма], позовавайки се на сключената на 01.04.2009г. полица по застраховка „каско“ на лек автомобил „Пежо“ рег. [рег.номер на МПС] , настъпило на 19.07.2009г. пътно произшествие по вина на водача и лизингополучател на същия автомобил – ответницата Л. К. и плащане на застрахователно обезщетение в полза на лизингодателя и собственик- [фирма] в размер на 14 030лв., е поискал на основание чл.213,ал.1 КЗ осъждането на ответницата да заплати сумата 14 030лв., ведно със законната лихва от завеждането на иска и обезщетение за забава за периода след изтичането на срока по поканата за плащане. Позовал се е и на пар. 1 от Допълнително споразумение от 02.09.2009г. към Рамков договор за сътрудничество за изменение разпоредбата на чл.29 от Р. договор в следния смисъл: при завеждане и обработка на щети няма да бъдат прилагани изключенията по т.11.8 и т.11.11. от ОУ на застраховката, като отговорността на застрахователя е ограничена до размер, равен на остатъка от сумата, дължима от лизингополучателя по лизинговия договор към датата на настъпване на събитието. В хода на първоистанционното производство е представен и Рамковият договор между ищеца и лизинговата къща, сключен на 11.03.2008г., в който текстът на чл.29 е с редакция: при завеждане и обработка на щети няма да бъдат прилагани т.11.8,т.11.11., както и т.12.7, 55.4.4 и др. цитирани текстове от ОУ към застраховката. В отговора на исковата молба ответницата е възразила, че настъпилото събитие не е покрит риск по смисъла на чл.11.11 от Общите условия, съгласно който застрахователят не покрива щети, които са в резултат на грубо нарушение на правилата за движение, че не е обвързана от Допълнителното споразумение към рамковия договор от 02.09.2009г., по което не е страна и което е сключено след датата на процесното ПТП и след ремонта на автомобила. Оспорила е качеството си причинител на вредата с твърдения, че е ползвала автомобила на законно основание-договора за лизинг и е навела довод, основан на разпоредбата на чл.213,ал.1,изр.четвърто КЗ- че ищецът няма регресно вземане към нея, а към застрахователя й по ЗЗГОА, тъй като вредите не надхвърлят застрахователната сума по този договор. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, позовавайки се на липсата на основание за застрахователно плащане съгласно чл.11.11. от ОУ и неприложимост на допълнителното споразумение в отношенията между застрахователя и ответницата. В отговора на въззивната жалба ответницата е поддържала становище за правилност на извода за неприложимост на Допълнителното споразумение към рамковия договор, а и на самия рамков договор, по които тя не е страна, както и позицията си за неоснователност на иска, поради липсата на предпоставката на чл.213,ал.1,изр.4 КЗ. Въззивната инстанция, съобразявайки, че рамковият договор от 11.03.2008г. е представен по делото /в каквато насока са били и доводите във въззивната жалба/ е приела, че с него страните по застраховката „каско“ са дерогирали приложението на клаузата на т.11.11 от ОУ, поради което причинените от пътното произшествие щети по автомобила са покрит риск и за застрахователя е възникнало задължението да обезщети собственика като заплати стойността на ремонта, което задължение е изпълнено. Мотивирано е, че с факта на плащането ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредата, поради което искът по чл.213 КЗ и акцесорният иск по чл.86,ал.1 ЗЗД са счетени за основателни.
Съставът на ВКС счита, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване само по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивната инстанция при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод- за основателност на предявения иск да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна. Касационното обжалване следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК- за проверка дали произнасянето на Пловдивския ОС и мотивирането на решението му са в съответствие със задължителната за него практика – Решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г. на Второ т.о.Решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на Второ т.о. и Решение № 57 от 02.03.3011г. по гр.д.№ 1416/2010г. на Трето г.о. на ВКС.
Не следва касационното обжалване да се допуска по поставените материалноправни въпроси, по които няма произнасяне от въззивната инстанция и на които отговор в обжалваното решение не е даден, в какъвто смисъл са и твърденията на касатора- че това са възражения, с които окръжният съд е бил сезиран, но не е обсъдил и преценявал.
При депозирането на касационната жалба е заплатена държавната такса по чл.18 ал.2 т.1 от Т. № 1 на МП. Ще следва в 1-седмичен срок от уведомлението се внесе и таксата по т.2, възлизаща на 358лв. като представи в същия срок вносния документ.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 328 от 18.02.2014г. по в.гр.д.№ 2957/2013г. на ОС Пловдив в частта, за уважаването на исковете, след отмяната на решението по гр.д.№ 21529/2012г. на РС Пловдив.
Указва на Л. К. да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 358 лв. и представи в едноседмичен срок вносния документ.
След изтичането на срока делото да се докладва на Председателя на Първо т.о. за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.