3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 656
София, 17.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 4002 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. [населено място] срещу Решение № 141 от 27.03.2013 год. по гр.д.№ 86/2013 год. на Врачанския окръжен съд. С него съставът на въззивния съд е потвърдил Решение № 708 от 18.10.2012 год. по гр.д.№ 1416/12 год. на Врачанския районен съд в обжалваната му от О. част с която е би уважен предявеният от [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 11962.20 лв. Произнасяйки се по жалбата на акционерното дружество е отменил в отхвърлителната му част за сумата 1165.35 лв. обективно съединеният иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, като го е уважил до този размер. Произнесъл се е по разноските.
Исковете произтичат от сключен между страните договор за изработка (подвид „строителство”) по който О. [населено място] има качеството на възложител. За изпълнената и приета работа, съобразно формираната цена (включваща ДДС) [фирма] има парично вземане към О.. Част от това свое вземане, формирано като размер съобразно главницата без ДДС, акционерното дружество е цедирало на трето лице. Исковата претенция по чл.266 ал.1 ЗЗД, предмет на разглеждане в настоящето производство е частта от цената, съответстваща на начислен и внесен от [фирма] данък добавена стойност за което вземане към О. дружеството е издало данъчни фактури. Фактурите са 20 бр., поради това, че с договора за изработка е постигнато съгласие за периодично плащане на цената по сделката и фактурите са съобразени с падежите на отделните вноски.
Съдилищата са приели за доказана дължимостта на тази част от цената по сделката (договора за изработка), като са приложили чл.301 ТЗ по отношение на част от задълженията по фактури, които не са подписани от оправомощено лице на възложителя, доколкото те са отразени и заведени в задбалансова сметка в счетоводството на О.. Съставът на ВрОС е приел за частично основателно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за неустойка, което ВрРС е счел за изцяло основателно, поради което е присъдил част от задължението по чл.92 ал.1 ЗЗД. В отхвърлителната част, решението на ВрОС е влязло в сила като необжалвано.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат всички основания по чл.280 ал.1 ГПК. До голяма степен, съдържанието на изложението възпроизвежда доводите по касационната жалба за неправилност на въззивния акт, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Под формата на въпроси са въведени доводи за недостатъци в извършените СМР – несъответстващо на строителните книжа изпълнение и вложени некачествени материали. Правни въпроси, съответстващи на критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са въпросите за правната характеристика на сключения между страните договор, както и въпроса дали вземанията по ДДС са самостоятелни такива за които е допустимо издаването на отделни фактури.
Становището на настоящия съдебен състав, че и двата въпроса нямат качеството на обуславящи изхода на спора, поради което липсва приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на тях произтича от следното:
Правната доктрина и константната съдебна практика са категорични, че договорът за строителство (независимо на какви обекти) е подвид на договора за изработка, поради което правната квалификация на иска за заплащане на възнаграждение, като такъв по чл.266 ал.1 ЗЗД не води до неговата недопустимост, независимо дали е такъв във вр. със ЗУТ, ЗЕЕ и пр. Дали извършените в изпълнение на договора дейности съответстват на изискванията на специалния закон е въпрос по основателност, а не по допустимостта на иска с оглед доказването на конкретните факти и обстоятелства. Дори съдът неправилно да е преценил доказателствата по спора, това е основание по чл.281 ГПК, но не обуславя недопустимостта на иска. В случая, искът е предявен за плащане на част от договорената цена, съответстваща на изпълненото от [фирма] публично задължение към държавата за ДДС. Съдебно предявената претенция към [община] не може да се квалифицира като „иск за плащане на данък добавена стойност”, а като иск за заплащане на част от възнаграждение по договора, съответстваща на този данък, поради това, че цената по сделката е формирана чрез включването му в нея (стойността на трудовия резултат + ДДС). Т.е. квалификацията му в случая е на договорно възнаграждение и като такова се претендира. Разграничението на съставните му части – данъчна основа + данък, е приложима квалификация при публичноправното задължение към друг правен субект, за което няма спор, че е изпълнено.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация е поискал присъждането на юрисконсулстко възнаграждение в размер на 300 лв. по отношение на което са налице предпоставките на чл.78 ал.8 ГПК и то ще следва да бъде уважено.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 141 от 27.03.2013 год. по гр.д.№ 86/2013 год. на Врачанския окръжен съд.
ОСЪЖДА О. [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] сумата 300 лв. (триста лева) на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.