7
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
София, 18.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2601 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на С. Р. М. и на Застрахователно дружество „Евроинс”АД срещу Решение № 1331 от 29.05.2018 год. по гр.д.№ 3944/2017 год. на Софийски апелативен съд.
Въззивното производство пред САС е инициирано от Р. М., който е обжалвал в отхвърлителната му част Решение № 1262 от 25.02.2017 год. по гр.д.№ 17496/14 год. на Софийски градски съд І-2 с-в с която е приел за неоснователен предявеният при условията на частичност от М. срещу ЗД”Евроинс”АД иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) за сумата над 52500 лв. и до претендирания размер от 280000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и над 303.93 лв. обезщетение за имуществени вреди, които са претендирани в размер 434.32 лв. Съставът на САС е счел жалбата за частично основателна и увеличил размера на обезщетението за неимуществени вреди с още 38500 лв. или общо е счел иска за основателен до размера на 91000 лв. Мотивирал се е с това, че действителният размер на обезщетението, съобразно претърпените от С. вреди би бил 130000 лв., но с оглед обстоятелството, че същият с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, който принос съставлява 30%, редуцираното на основание чл.51 ал.2 ЗЗД обезщетение възлиза на 91000 лв.
Касаторът С. М. обжалва решението на САС в частта с която искът му е приет за неоснователен. Позовава се на нарушен критерий за справедливост на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, както и основанието по чл.280 ал.2 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2./ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение?; 3./ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 год.? 4./ Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 5./ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 3 пъти по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 6./ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението? Ви интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите?; 7./ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната?
Приложени са съдебни актове, съдържащи произнасяне по размера на обезщетения за неимуществени вреди.
Касаторът ЗД”Евроинс”АД сочи, че обжалва решението на САС изцяло. Независимо от това, настоящият състав приема, че за него липсва правен интерес от обжалване на тази част на решението с която жалбата на М. е приета за неоснователна. Доводите по чл.290 ал.2 ГПК касаят частта с която е увеличен размерът на обезщетението с още 38500 лв.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2./ Кои са критериите при определяне конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд да изложи съображения по всеки един от тях?; 3./ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя съдът да се съобрази с нормативно определените лимити на застрахователните компании при застраховка „Гражданска отговорност“ и конкретните икономическите условия? 4./ Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?; 5./ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди по останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 6./ Задължително ли е при постановяване на решение съдът да посочи действителната доказателствена стойност на отделните обстоятелства и начинът по който същите се отнасят към определения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди?; 7./ Допустимо ли е въззивният съд да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд при отмяна на съдебното решение?; 8./ Необходимо ли е при частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд да изложи собствени мотиви в какво точно се изразяват пороците на отмененото решение и защо приема, че по-долустоящия съд е достигнал до неправилен извод относно справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД?
Посочени са решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК при които са разгледани спорове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди.
Становището на настоящия съдебен състав, че липсват основания за допускане на касационен контрол по която и да било от двете жалби произтича от следното:
Безспорно е, че С. М. е претърпял телесни увреждания в резултат на ПТП на 25.09.2013 год. Вина за настъпилото ПТП имат както К. П. – водач на л.а. „Форд” мод.”Ескорт”, така и самият М., като водач на мотоциклет „Сузуки”. При неправилно предприет ляв завой от страна на П. е осъществен страничен в дясно за автомобила и челен за мотоциклета сблъсък. Пострадал е от падането водачът на мотоциклета С. М., който е бил без предпазна каска. Поради това, че автомобилът е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност“ при ЗД”Евроинс”АД, С. М. е предявил преки субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя за присъждане на имуществени и неимуществени вреди.
Подържаната от застрахователя теза пред инстанциите по същество, е била, че претендираните обезщетения със завишен размер, както и че вина за настъпилото ПТП има и водачът на мотоциклета. Т.е. въведено е възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия С. М..
За да приеме, че справедливият размер на обезщетението би бил 130000 лв., съставът на САС се е мотивирал с това, че са налице клинични данни за посттравматична церебрастения – дифузно стягащо главоболие, провокирано от психо-физическа умора, вегетативно дистонни прояви на замаяност, орто статична хипотония. Няма обективни данни за слухови и зрителни смущения. Липсват обективни клинични данни за енцефалопатия с психоорганичен синдром с дементни прояви. Няма данни за провеждана поддържаща терапия, както и за проследяване на състоянието му от невролог и психиатър/психолог. М. страда от посттравматична церебрастения, без дементни прояви, налице са лекостепенни нарушения във връзка с процесната ЧМТ, които са необратими, без да се отразяват на психическата му годност. Травмата не му пречи да извършва работата, която е практикувал преди инцидента, а и понастоящем продължава да работи във фирмата на баща си. Предвид възрастта на М. към момента на инцидента – на 23 години, вида и естеството на получените травми, най-вече фрактурите на черепа и травмата на мозъка, вида на приложеното лечение – гипсиране на лъчевата кост и медикаментозно по отношение на черепната травма, продължителността на болничния престой от 25 дни, през по-голямата част от който ищецът е бил в критично състояние, а първите 72 часа – с опасност за живота; възстановителния лечебен период от около 3 месеца, като последиците от ЧМП продължават с установени клинични данни за посттравматична церебрастения – дифузно стягащо главоболие, провокирано от психо-физическа умора, вегетативно дистонни прояви на замаяност, ортостатична хипотония и негативно отражение в психиката. Съставът на САС е посочил е, че за да увеличи размера, присъден от СГС е придал значение на младата възраст на ищеца и сериозността на травмата в главата, довела до необратими увреждания. За да не уважи жалбата на ищеца в по-голям размер е посочил, че понастоящем няма клинични данни за настъпили тежки увреждания, които са предполагаеми последици при такава черепно-мозъчна травма с което се обяснява липсата на данни за търсена специализирана помощ и лечение в период от пет години след проведеното първоначално такова. Посочил е, че по делото не е установено надлежно от специалист офталмолог твърдяното зрително смущение – в какво се изразява и дали е в причинно-следствена връзка с процесния инцидент.
Посочените в изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси на страните до голяма степен се припокриват, като всеки от касаторите основава на тях тезата си за занижен/завишен размер на обезщетението.
Не е налице противоречие със задължителна съдебна практика или с практиката на съдилищата по правен въпрос – критериите за прилагане на чл.52 ЗЗД. Това е така, поради обстоятелството, че не би могло и да има единни критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД с оглед различното естество, степен и характеристики на неимуществените/моралните вреди. Във всеки отделен случай съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело – обстоятелства при деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и пр. Доколкото идентични случай на деликт и на болки и страдания, както и на отражения върху психиката няма, така и въвеждането на единни параметри досежно размера е невъзможно.
Не е налице противоречие с цитираната практика за значението на нивата на застрахователните покрития (лимитите) при прилагането на критерия за справедливост. Многократно е имал случай да посочи ВКС, че лимитът на застрахователно покритие не се определя на базата само на едно застрахователно събитие, а покрива отговорността на водача за целия период на застраховката и неопределен брой застрахователни събития. Т.е. пряка, решаваща връзка на размера на лимитите със справедливия размер на обезщетението за всяко отделно застрахователно събитие липсва.
Настоящият съдебен състав е имал случай да изложи и становището си, че въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл.281 т.3 ГПК. Характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год., този въпрос би имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза в случая не сме изправени.
Друга сходна хипотеза би била налице, ако във въззивната жалба, респ. в отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната е направила конкретни правни искания, доводи и възражения, които са били напълно игнорирани от въззивния съд, смисълът им е бил извратен или квалификацията или изброяването им и досежно тяхната основателност/неоснователност би било бланкетно. Исканията, доводите и възраженията, както бе посочено по-горе, би следвало да са съответстващи на спецификата на въззивното производство – чл.266 вр.чл.269 ГПК. В случай, че с въззивната жалба или с отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната не е релевирала конкретни искания, доводи и възражения, то в този случай въпросът дали за въззивния съд съществува задължение да ги обсъди в мотивите си, не стои. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК такова произнасяне/обсъждане от въззивния съд на исканията, доводите и възраженията на страната, каквото тя счита за неправилно. В този случай бихме били изправени пред необоснованост и/или процесуална незаконосъобразност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК.
Решението на САС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Основанието по чл.280 ал.2 ГПК не припокрива (не е идентично) с основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението на ВнАС, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол също не е налице.
С оглед изхода на спора, разноските остават в тежест на страните така както са направени.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 1331 от 29.05.2018 год. по гр.д.№ 3944/2017 год. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.