4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
София, 30.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнанадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1390 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Застрахователна компания [фирма] против Решение № 9277 от 21.12.2016г. по в.гр.д.№ 7458/2016г. на СГС. С първоинстанционното решение е отменено решението по гр.д.№ 1492/2014г. на СРС, 52 състав в частта за присъждане на сумата 10 380.56лв. и искът за тази сума е отхвърлен. Потвърдено е решението в частта за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер – 24 924лв., претендирана от ответника на основание чл.213,ал.1 КЗ-отм. като застраховател по риска ЗЗГОА по отношение на лек автомобил „Л. Р. Ф.“ и представляваща изплатено от касатора застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „каско на мпс“ на лек автомобил „И. ФХ 35“ във връзка с настъпило на 21.08.2011г. пътно произшествие.
Касаторът оспорва правилността на решението за отхвърляне на иска му по чл.213,ал.1 КЗ-отм. Поддържа, че от протокола за пътно-транспортно произшествие, който е официален документ по чл.179 ГПК и от издаденото наказателно постановление се установява, че виновен е водачът на л.а. „Л. Р. Ф.“. Изложени са съображения за неправилно кредитиране на втората по делото автотехническа експертиза и игнориране на свидетелските показания на водача на увредения автомобил Б. като същевременно необосновано били счетени за достоверни показанията на водача на л.а.”Л. Р.”. Касаторът счита, че в негова полза е възникнало регресното притезание, поради което искът подлежи на уважаване.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: При произнасяне относно осъществяването на деликт, при липса на обвързващ съдебен акт, постановен от наказателен съд относно осъществено виновно поведение, подлежи ли на изследване и преценка конкретно осъщественото поведение на всеки от участниците с оглед наличие на деликт.
Следва ли несвоевременната реакция на един от водачите, в резултат на извършена от другия участник маневра, с която първият е поставен в сериозна опасност, да се кредитира като виновно поведение, като се има предвид нормативната база и постановената съдебна практика.
Допустимо ли е при преценка и обсъждане на доказателствения материал и изследване на виновното поведение на участниците в птп, без да е открито производство по оспорване на официален документ /влязло в сила наказателно постановление/ да не бъдат кредитирани приобщените по делото документи за сметка на събраните гласни доказателства.
Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК и същевременно на т.1 на същата разпоредба поради противоречие с практиката на ВКС. Цитира решението по т.д.№ 768/2008г. на 2г.о., по т.д.№ 444/10г. на 1 т.о., по т.д.№ 423/11г. на 1 т.о. и по т.д.№ 750/11г. на 2 т.о
В писмен отговор [фирма] оспорва обосноваването на основанията за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Не е било спорно, че на 21.08.2011г. л.а. „Л. Р. Ф.“ с рег. [рег.номер на МПС] се е движил по път [населено място]- [населено място], а в противоположната посока е пътувал л.а. „И. ФХ 35“ с рег. [рег.номер на МПС] . Пътното платно е с две ленти във всяка посока, разделени с единична непрекъсната линия; платното е било сухо с асфалтово покритие без дупки и неравности. Първоинстанционният съд е приел, че и Й. Б. – водачът на увредения автомобил „И.“, за който ищецът е изплатил обезщетение по застраховка „каско“, и водачът на л.а. „Л. Р.“- П. П., застрахован при ЗЗГОА при ответното застрахователно дружество, са допринесли в равна степен за настъпване произшествието, което е обусловило частичното уважаване на иска срещу застрахователя по ЗЗГОА, който е твърдял, че застрахованият при него водач няма вина за настъпване на произшествието. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Произнасяйки се по спорните по делото въпроси за механизма и вината за настъпване на пътното произшествие, е приела след обстоен анализ на доказателствата /кредитирайки основно заключението на повторната автотехническа експертиза и не давайки вяра на показанията на свидетеля Й. Б. и частично и на показанията на свидетеля П./, че от техническа гледна точка причина за настъпването на произшествието е несъобразената скорост на движение на автомобила „И.“ при навлизане в остър десен завой, следствие на която автомобилът е преминал през лентата за движение на насрещно движещи се автомобили и е напуснал платното за движение в ляво по посоката си. От правна страна е мотивирано, че водачът Б. е нарушил правилата за движение – чл.20,ал.1 ЗДвП, а другият водач не е създал предпоставки за осъществяване на деликта и не е улеснил механизма за настъпване на произшествието. Прието е, след подробна обосновка, че липсват данни между двата автомобила да е имало съприкосновение, както и данни л.а. „Л. Р.“ да е навлязъл в насрещната лента, за да избегне препятствие.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
Първият въпрос в изложението няма характеристика на правен, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения, което би било основание за неправилност, подлежаща на преценка при допуснат касационен контрол, а не основание за допускане на обжалването. Въпросът е реторичен и несъответстващ на изложените от СГС правни съображения. Въззивната инстанция е посочила аргументи във връзка с кредитирането на доказателствата, на които е основала преценката и изводите си за поведението на всеки един от участниците, като е изследвала и причинната им връзка със събитието, довело уврежданията на л.а. „И.“. Поведението на водачите е анализирано детайлно, поради което въпросът е некоректен.
Вторият въпрос е хипотетичен, тъй като въззивната инстанция е отрекла извършване от водача на л.а. „Л. Р.“ на маневра, с която да е поставил в „сериозна опасност“ другия водач. В обжалваният акт е прието за недоказано твърдението на ищцовото застрахователно дружество, че между двата автомобила е имало сблъсък/съприкосновение; за неустановено е счетено и поддържаното, че водачът на л.а. „Л. Р.“ е навлязъл в насрещната лента за движение. Въпросът отново няма правна характеристика, обусловен е от зададени от касатора предпоставки /факти/, които съдът не е приел за осъществили се.
Третият въпрос също не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. По въпроса за доказателствената стойност на протокола за пътно произшествие е налице трайно установена практика по чл.290 ГПК, част от която касаторът е цитирал в изложението. В решение № 15 по т. дело № 1506/2013г. на 1 т.о. на ВКС са разграничени хипотезите, при които органите за контрол по пътищата са възприели самото настъпване на ПТП и то е отразено в съставения във връзка с него протокол; в този случай документът се ползва с обвързваща доказателствена сила относно цялостния механизъм на ПТП, така както и доколкото е визиран в протокола, но и в този случай, доказателствената сила на протокола за ПТП не обхваща направените от длъжностното лице, изводи за наличие или липса на вина на водач на МПС, участващ в пътнотранспортното произшествие; дори при липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест на установяването му; при неоспорване на автентичността на протокола и обстоятелствата, определящи го като официален документ, страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността на удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване, с оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа. Във втората хипотеза, когато служителите на МВР не извършват посещение на мястото на произшествието, длъжностното лице удостоверява само факта на извършване на волеизявление от участника в ПТП и неговото съдържание, поради което доказателствената сила на документа не обхваща верността на отразеното изявление. То се ползва с доказателствена сила само по отношение на съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на протокола, тъй като в този случай длъжностното лице удостоверява направено от лицето извънсъдебно признание.
При поставянето на третия въпрос касаторът не държи сметка, че представеният по делото протокол е съставен на 27.09.2011г. – повече от месец след инцидента и в него не е отразено, че съставителят е очевидец. Съгласно протокола, на 21.08.2011 г. водачът на автомобил „Л. Р. Ф.” е навлязъл в лентата за насрещно движение, вследствие на което водачът на л.а. „И.“, влиза в телената ограда и канавка вляво на пътя. Установено е, че на водача на автомобил „Л. Р. Ф. е съставен акт за установяване на административно нарушение, който нарушителят е подписал с възражението, че не е виновен и не е имал допир с пострадалия. С оглед на това, неоснователно е позоваването от касатора на допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК при формулирането на последния въпрос, тъй като отсъства противоречие на изводите в обжалваното решение с практиката на ВКС.
С оглед изхода на производството, на насрещната страна следва да се присъдят поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба в размер на 100лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 9277 от 21.12.2016г. по в.гр.д.№ 7458/2016г. на СГС.
Осъжда ЗК [фирма] да заплати на [фирма] сумата 100лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: