О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
С.,18.11. 2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д № 2049 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ПК
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] срещу Решение № 1821 от 19.12.2012г. по въззивно т.д.№ 2634/2012г. на ОС Варна, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 4959/2011г. на РС Варна, 14 състав. Първоинстанционният съд е уважил исковете по чл.51 ТЗ и чл.92, ал.1 ЗЗД, предявени от [фирма], [населено място] за заплащането на сумата 21 816.87лв. /левова равностойност на 11 154.79 евро/, дължимо възнаграждение на търговския посредник по сключен между сраните договор за ексклузивно търговско посредничество от 25.05.2009г. и за заплащането на сумата 9 909.37лв. /левова равностойност на 4 647.83 евро/, уговорена неустойка в раздел І, чл.4 от договора, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради което следва да бъде отменено, а исковете-отхвърлени. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че е нарушено диспозитивното начало в гражданския процес и произнасянето е извън пределите на търсената защита и определения от ищеца предмет на спора поради което решението е недопустимо. Според касатора първоинстанционният съд е мотивирал изводите си с факти, които са извън релевираните от ищеца твърдения, поради което е налице произнасяне по непредявен иск: при претендирано възнаграждение за продажба на апартаменти № 37 и № 38 с идентификатори съответно 02508.87.82.13.21 и 02508.87.82.13.22, било присъдено възнаграждение за продажба на други три обекта –студио № 44, апартамент № 13 и апартамент № 59. ОС неправилно приел по наведения с въззивната жалба довод за недопустимост на решението, че не е налице такъв порок, защото първоинстанционният съд е допуснал фактическа грешка при индивидуализацията на апартаментите. Д. за недопустимост е обоснован и с твърдението, че въззивната инстанция потвърдила и извода на районния съд за дължимост на възнаграждение на основание раздел ІV, т.27 от договора, уговорено в хипотеза на сключена сделка с посредничество на търговския посредник, при заявено от ищеца като дължимо на основание раздел І, т.4 от договора – при на нарушаване на ексклузивните права на посредника и сключване на сделка пряко от възложителя без посредничество.
От насрещната страна [фирма], В. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се заплащането на разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, но предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице.
Съдилищата са сезирани с искове за заплащане на възнаграждение и неустойка по договор за посредничество от 25.05.2009г. във връзка с продажба, извършена на 03.12.2010г. на два апартамента № 37 и № 38 от възложителя без участието на посредника. Твърденията на ищеца са основани на разпоредбата на раздел І, чл.4 от договора, съгласно който договорът създава отношения на ексклузивитет между възложителя и посредника. За срока на действието му посредникът има изключителни права да извършва посредничество при сключване на сделки за продажба на обекти от сградата, а възложителят няма право да ги продава самостоятелно или чрез свързани с него лица, както и няма право да наема трети лица в качеството им на посредници. В случай на неизпълнение на задълженията на възложителя по този член, същият дължи на посредника заплащане на пълния размер на уговореното в раздел ІV твърдо /константно/ възнаграждение за всяка извършена от възложителя сделка, както и неустойка в размер на 50% от възнаграждението на посредника. Договореното в раздел ІV константно възнаграждение на посредника е посочено в чл.27, ал.1- „4% от продажната базова цена на всеки обект, съгласно ценова листа”.
Първоинстанционният съд е приел, че ищецът е изправна страна по договора и той не е прекратен от ответника на твърдяното от него основание –неизпълнение задълженията на насрещната страна. Позовал се е на разпоредбата на чл.27 от договора и е ценил представените от ищеца в хода на производството /и във връзка с твърдения за изпълнение на други задължения по чл.5,ал.2 от договора- осигуряване посредничество за минимум три апартамента за периода юни 2009г.-октомври 2009г./ три договора за посредничество при покупка на студио № 44, ап.№ 13 и ап.№ 59. Приел е, че 4% от уговорената продажна цена за тези имоти надвишава исковата сума, като е уважен и искът за заплащане на неустойка.
Ответникът е въвел с въззивната жалба довод за недопустимост на решението на поддържаните и с касационната жалба и в изложението основания: обектите, във връзка с които е присъдено възнаграждение за посредника са различни от посочените в исковата молба; ищецът претендира възнаграждение по раздел І, чл.4, а е присъдено такова по раздел ІV, чл.27.
Въззивният съд е отчел допуснатото в мотивите на районния съд несъответствие между обектите, посочени в исковата молба, за които и в хода на производството е поддържано искането за заплащане на посредническо възнаграждение. Приел е, че неправилното позоваване на договори за посредничество, вместо релевираните от ищеца два договора за продажба, сключени пряко от възложителя, не води до недопустимост на решението, тъй като това е фактическа грешка на мотивите, а диспозитивът не съдържа несъотвестващо на релевираните с исковата молба обекти. Изложил е собствени мотиви, в които обстойно е аргументирал, че страните са били обвързани от валидно правоотношение по договор за търговско посредничество, че клаузата на чл.4 раздел І, предвиждаща ексклузивни права на посредника не е нищожна, а обичайна за този тип договори че сделките, посочени в исковата молба са сключени преди твърдяното разваляне на договора от ответника, а и посредникът е изправна страна, поради което възложителят не е имал потестативното право да го развали с едностранно волеизявление. Обсъдил е разпоредбата на чл.4 от раздел І във връзката й с чл.27, раздел ІV и е обосновал, че съгласно чл.4, раздел І, посредническо възнаграждение се дължи както при сключване на сделка с участието на посредника, така и при сключването й самостоятелно от възложителя; мотивирал е, че разпоредбата на чл.4, въз основа на която ищецът претендира заплащането на възнаграждение и неустойка, предвижда още един фактически състав за възникване на задължение за заплащане на константното посредническо възнаграждение, а последното е дефинирано в чл.27 от раздел ІV. По предвидения в този текст начин на изчисляването му, окръжният съд на база приложената ценова листа за двата имота по исковата молба, е пресметнал съответстващите на възнаграждението четири процента и съответно дължимата в размер на ? от него неустойка, и при констатация за съвпадение на изводите му с тези на първата инстанция е потвърдил решението.
Когато въпросът за допустимостта на първоинстанционното решение е въведен пред въззивната инстанция и тя се е произнесла по него, то решението на въззивния съд подлежи на проверка от ВКС при наличието на някоя от хипотезите на т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК. В настоящия случай възражението за недопустимост на първоинстанционото решение е обсъден обстойно от окръжния съд. Касаторът не е обосновал наличието на допълнителни предпоставки по чл.280,ал.1 във връзка с поддържаното становище за недопустимост на въззивното решение като потвърждаващо недопустим първоинстанционен акт.
Хипотезата по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, на която касаторът се позовава е приложима, когато недопустимостта не е въведена като основание за допускане на касационен контрол, но при произнасянето по чл.288 ГПК съставът прецени, че съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо.
При служебната проверка, настоящият състав не констатира такъв порок на въззивния акт, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При мотивирано произнасяне, че решението на районния съд не е недопустимо, въззивната инстанция е изложила собствени изводи по претенцията за възнаграждение за продажбата на обектите, въведени като предмет на спора. Твърдението на касатора за произнасяне по дължимост на възнаграждение на непосочено от ищеца основание /позоваване на конкретен текст от договора/ е относимо към правилността на решението, защото изводите на въззивната инстанция по този въпрос за основани изцяло на тълкуването на договора и на препращането в разпоредбата на раздел І, чл.4 към тази на раздел ІV, чл.27, ал.1 относно понятието „твърдо възнаграждение” и начина на изчисляването му.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма], В. поисканите и доказани разноски за тази инстанция по приложения договор за правна защита и съдействие от 12.02.2013г. в който е отразено заплащането на договореното адвокатско възнаграждение- сумата 1 000лв., в брой.
Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1821от 19.12.2012г. по въззивно т.д.№ 2634/2012г. на ОС Варна.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 000лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.