7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№130
София, 20.03.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2576 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с пар. 74 ПЗР на ГПК – ДВ бр.86/2017г.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 102 от 24.04.2017г. по в.т.д.№ 15/2017г. на АС Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д. № 265/2015г. на ОС Стара Загора за отхвърлянето на иска по чл.135 ЗЗД срещу Р. С. Д. и Р. Д. С. за обявяване за недействителен по отношение на банката договор за продажба на вземане от 17.07.2015г., с който Р. Д. прехвърля вземането си за дължими парични суми по два изпълнителни листа, издадени по т.д.№ 491/2010г. на Старозагорския ОС на Р. С..
В касационната жалба се поддържа касационните основания за неправилност поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяната му и постановяване на друго за уважаване на иска.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Допълнителната предпоставка – т.1 на чл.280,ал.1 ГПК е обоснована с позоваване на приложени решения на състави на ВКС, постановени по реда чл.290 ГПК.
2/ В случай на необявена /или ненадлежно обявена/ на длъжника предсрочна изискуемост на вземания на банка по договор за банков кредит, за които са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, обективните предели на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен установителен иск по чл.422,ал.1 ГПК, разпростират ли се и върху въпросите за валидността, съществуването и дължимостта на вземанията на банката така, както са уговорени като условия и падежи по договора за банков кредит. С отхвърлянето на установителния иск по чл.422,ал.1 ГПК за предсрочната изискуемост на кредита, отрича ли се изцяло качеството на банката като кредитор на заемополучателя по този кредитен договор съгласно неговите условия и падежи. Изключва ли се правото на банката да търси процесуална защита, включително и чрез водене на П. иск за събиране на вземанията, такива, каквито са уговорени с условия и падежи по договора за банков кредит. Допълнителната предпоставка – т.1 на чл.280 ГПК е обоснована с позоваване на т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решението по гр.д.№ 2574/2015г. на 4 г.о., а алтернативно е въведена и предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
3/ Следва ли решаващият съд в производството по чл.135 ЗЗД да проверява съществуването на вземането, легитимиращо активно ищеца по иска като кредитор, когато вземането или част от него не е било отречено със сила на пресъдено нещо. Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с практика по чл.290 ГПК –решението по гр.д.№ 171/09 на 4 г.о., по гр.д.№ 64/08 на 3 г.о. Определенията по чл.288 ГПК, които също са въведени като основание за наличието на допълнителната предпоставка не са практика по смисъла на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК.
В писмен отговор ответниците оспорват наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Претендират заплащането на разноски за изготвянето на отговора по два договора за правна защита и съдействие.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба са въведени твърдения, че по ч.гр.д.№ 288/2010г. на РС Раднево по заявление на банката, на основание чл.417,т.2 ГПК е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължими суми по договор за кредит от кредитополучателя Р. Д. в размер на 36 365.84лв. – главница, за сумата 359.31лв.-просрочена лихва, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението – 20.05.2010г. и разноски. По повод депозирано от длъжника възражение по чл.414 ГПК, банката инициирала производство по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането си, като с решение от 08.06.2015г. по т.д. № 1175/2913г. на ІІ т.о. на ВКС, след отмяна на въззивното решение, е отхвърлен искът за признаване съществуването на вземане на банката в размер на 35 735.34лв. – предсрочно изискуема главница по договора за банков кредит, и е било потвърдено въззивното решение в частта за признаване за установено дължимостта на сумата 359.31лв.-просрочена лихва. Ищецът е посочил, че с постановяване на решението на ВКС, с което е отречено надлежното обявяване на главницата по кредита за предсрочно изискуема, е възстановено правното и фактическо положение към момента, към който банката е считала, че е упражнила това право, че договорът е валиден и действащ и по силата на погасителния план, считано от 20.05.2010г. до 20.08.2015г., Д. дължи по кредита 64 месечни погасителни вноски от по 459лв., или общо 29 376 лв. Изложено е от ищеца, че въз основа на решението на ВКС, Р. Д. на основание чл.422, ал.3 във вр. с чл.245,ал.3 ГПК се е снабдила с обратен изпълнителен лист срещу банката /за сумата 35 735.34лв./, както и с изпълнителен лист за присъдените в нейна полза разноски за съдебното производство /5 941.30лв./ и вземанията по двата изпълнителни титула, издадени по т.д.№ 491/2010г. на ОС Стара Загора, е прехвърлила на сина си с договор за продажба на вземане от 17.07.2015г. Позовал се е на факта, че поради наличието на насрещни задължения, на 05.08.2015г. е известил кредитополучателката, че прави изявление за прихващане по чл.103 ЗЗД на задължението си по издадените изпълнителни листове със своето насрещно вземане в общ размер 29 276.31лв., представляващо просрочената лихва – 359.31лв. и 63 просрочени месечни вноски по кредита от по 459лв. – 28 917лв., и че е заявил пред нея възражението, че цесията не е съобщена на банката, и „тя не я приема и признава“. Поддържано е в исковата молба, че изявлението за прихващане е достигнало до цедента и цесионера на 07.08.2015г., но независимо от това „до настоящия момент прихващането, компенсацията на насрещно дължимите суми не е извършена“. Изложени са съображения, че цесията е извършена с цел увреждане на банката, тъй като ако сумите по изпълнителните листове бъдат получени не от кредитополучателката а от цесионера – неин син, банката ще бъде затруднена при събиране на вземането си по кредита, тъй като ответницата не разполага със секвестируемо имущество, а и цесията е без насрещна престация на цесионера, тъй като задължението му не е конкретизирано.
По делото не е било спорно, че отхвърлянето на иска на банката, предявен по реда на чл.422 ГПК с решението по т.д.№ 1175/13 на ІІ т.о. на ВКС е обусловено от отговора на правния въпрос, че в хипотезата на установителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката- кредитор, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги, както и от извода, че в конкретния случай банката е твърдяла, че волеизявлението и за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението на кредитополучателката се съдържа в заявлението за издаване на заповедта и това е моментът, от който цялото задължение по кредита подлежи на изпълнение. Не е било спорно и издаването на обратния изпълнителен лист за сумата 36 365.84лв., тъй като съгласно удостоверение изх.№ 4731/13.11.2015г. на ЧСИ рег.№ 766 с район на действие ОС Стара З., по образуваното изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист по ч.гр.д.№ 288/2011г. на РС Раднево, в полза на взискателя [фирма] е била преведена обща сума в размер на 41 702.86лв., и поради пълното му удовлетворяване това изпълнително дело е било прекратено на 28.04.2014г.
При тези факти и позовавайки на твърденията на ищеца в исковата молба, въззивната инстанция е приела, че вземането на ищеца като кредитор, което е отречено с влязлото в сила решение на ВКС, е предмет на издаден обратен изпълнителен лист срещу банката, както и че банката дължи по издаден изпълнителен лист още 5 941.30 лв. за разноски за производството по чл.422 ГПК. Обосновала е, че самата банка е длъжник на ищцата, а с влязлото в сила решение е отречено качеството на кредитор на банката на основание предсрочната изискуемост на кредита, което е предмет на обратния изпълнителен лист и предмет на договора за цесия.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
Първият въпрос не е правен, а е твърдение за допуснато процесуално нарушение, което дори да би било налице, е основание за касиране на решението, а не основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият въпрос не съответства на мотивите на обжалваното решение. Въззивната инстанция не е приела, че отхвърлянето на иска по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане при твърдяна от заявителя обявена предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита, но при неосъществили се към момента на подаването на заявлението факти относно настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, отрича със сила на пресъдено нещо изобщо съществуването на задължението на кредитополучателя, нито е мотивирала, че задължение по кредитния договор не съществува въобще. Поради това въпросът е хипотетичен, а не обуславящ и относим към правните аргументи, с които е мотивирано отхвърлянето на иска, а именно – неустановяване от ищеца по иска по чл.135 ЗЗД на качеството му на кредитор. Поради това и отсъства твърдяното противоречие на обжалваното решение с ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС и другите цитирани решения на ВКС.
Тезата на ответниците, че касаторът е загубил изцяло качеството си на кредитор поради пълно плащане от кредитополучателя на паричните задължения по кредита не е правилна /събраните от ответницата по изпълнителното дело суми са предмет на издаден в нейна полза обратен изпълнителен лист/, но и не е възприета от състава на П.. Въпросът за предмета на делото, съответно на обективните предели на силата на пресъдено нещо е ясно разрешен в т.18 на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС – че предмет на иска по чл.422 ГПК във вр. с чл.417,т.2 ГПК е вземането, основано на извлечението от счетоводните книги на банката, произтичащо от договор за банков кредит, в който размерът и изскуемостта са определени от страните при сключването му, а ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението да издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
При формулирането на втрия и третия въпрос /по който се акцентира на обстоятелството, че отхвърлителното решение на ВКС по т.д.№ 1175/13 на ІІ т.о. е само по отношение на твърдяната от банката предсрочно изискуема главница, но не и за сумата 359.31лв. просрочени лихви/ касаторът изцяло игнорира безспорните по делото и въведени от самия него факти, които са послужили като основание за отричане на качеството му на кредитор и материалноправно легитимиран ищец по иска по чл.135 ЗЗД: 1/ че банката е длъжник на Р. Д. по издадения обратен изпълнителен лист за събраните от кредитополучателката суми по образуваното изпълнително дело, както и е задължена за разноските, сторени от Д. в производството по чл.422 ГПК и 2/ че тези задължения надхвърлят посоченото в настоящата искова молба вземане на банката за редовни погасителни вноски по кредита с настъпил падеж за времето от 20.05.10г. – 20.05.15г., с които тя е обосновала качеството си на кредитор за сумата 29 376лв.
Последните два въпроса са поставени от касатора и при пълно незачитане и пренебрегване на въведения в обстоятелствената част на исковата молба като релевантен за търсената защита юридически факт „отправеното изявление за прихващане по чл.103 ЗЗД, достигнало до ответницата преди тя като цедент и негов кредитор да му съобщи за цесията“. Предмет на това изявление /обективирано в представено с исковата молба писмо изх.№ 3713/05.08.2015г. и прието като доказателство/ е вземането на банката към кредитополучателката за сумата в общ размер на 29 276.31лв., включваща просрочената лихва 359.31лв., за която установителният иск е уважен с решението по т.д.№ 1175/13 та ІІ т.о. на ВКС, и неплатените на падежа редовни месечни погасителни вноски от 28 917лв. срещу задължението на банката по издадения обратен изпълнителен лист /35 735.34лв./ и задължението й по изпълнителния лист за разноските /5 941.30лв./. Както самият ищец твърди в допълнителната си искова молба, погасителният ефект на направеното изявление за прихващане настъпва по силата на изявлението от момента, в който прихващането е могло да се извърши доколкото към този момент са били налице предпоставките на чл.103 ЗЗД. Поради това тезата, заявена в исковата молба, че „до настоящия момент прихващането, компенсацията на насрещно дължимите суми не е извършена“ е правно неиздържана. При поддържано от ищеца и неоспорено от ответницата твърдение, че цесията не е била съобщена на ищеца – длъжник по изпълнителните листове по реда на чл.99,ал.3 ЗЗД към момента, в който до стария кредитор е достигнало изявлението за прихващане /удостоверено с приложено към исковата молба и прието като доказателство писмо с обратна разписка/ следва, че ако длъжникът /ищецът/ е направил заместващо изпълнението на задължението си изявление за прихващане преди цесията да му е съобщена, двете вземания са погасени до размера на по-малкото, а по-малкото е вземането на ищеца. Или с въведените в исковата молба твърдения: за наличие на обратен изпълнителен лист срещу банката в полза на ответницата, за съществуващо задължение на ответницата за неплатени редовни падежирани месечни вноски по кредита, в размер по-малък от вземането й към банката, и твърдение за изразена воля за прихващане по чл.103 ЗЗД, самият ищец отрича качеството си на кредитор. Поради това изключена е правилността на тезата, че въззивното решение е в противоречие с установената трайна съдебна практика, че в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените от ищеца факти.
Касаторът следва да заплати на насрещните страни поисканите и доказани разноски по представените два договора за правна защита и съдействие, в които е отразено заплащането на адвокатското възнаграждение в брой- по 3 560лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ Решение № 102 от 24.04.2017г. по в.т.д.№ 15/2017г. на АС Пловдив.
Осъжда [фирма] да заплати на Р. С. Д. и Р. Д. С. по 3 650лв. на всеки, разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: