1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
София, 14.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на осми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2500 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца Й. А. Б. против Решение № 1005 от 20.05.2014г. по в.т.д.№ 4091/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 1450/2012г. на СГС, ГО, 8 състав за отхвърлянето на иска с правно основание чл.208,ал.1 КЗ-за заплащането на сумата 51 000лв.-застрахователно обезщетение за противозаконно отнемане на лек автомобил „БМВ”-530-Д, ведно със законната лихва и на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД- за заплащане на обезщетение забава за периода 19.12.2011г.-30.01.2012г., предявени срещу застрахователя по комбинирана застрахователна полица за застраховка „каско и злополука” № [ЕГН] – [фирма].
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на друго за уважаването на исковете със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по процесуалноправните въпроси: 1/ При проверка правилността на решението, длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, да извърши преценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да установи фактите, необходими за служебното прилагане на императивната норма, от което зависи правилното решаване на спора, дори да не са направени такива оплаквания във въззивната жалба. Твърдението е за произнасяне в обжалваното решение по този въпрос в противоречие с ТР № 1от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, като се поддържа, че не са съобразени императивните материалноправни норми на чл.186,ал.2 и чл.207 КЗ. Посочва се, че в представените към отговора за застрахователя Общи условия за застраховка на моторни превозни средства „каско” не е посочено, че са приети от Управителния орган на застрахователното дружество, съответно не е посочена дата, и след като това задължително условие не е изпълнено, е следвало съдът да приложи разпоредбата на чл.186,ал.2 КЗ като приеме, че ОУ не са част от застрахователния договор и да ги изключи като доказателство по делото. Според касатора при липса на ОУ като част от договора, приложение намира императивната норма на чл.207,ал.2,изр.трето КЗ-застрахователят може да откаже плащане при наличието на предпоставките на ал.1 и само ако изрично това е предвидено в договора, а в процесната полица няма уговорки, даващи основание за приложение на чл.207, ал.2,изр.трето КЗ. Алтернативно се посочва, че дори ОУ да бъдат счетени за част от договора, не е установено кражбата да е резултат от неизпълнението на дадени препоръки, т.е. не е налице причинна връзка между оставянето на сервизния ключ в тайник извън купето и кражбата, защото сервизният ключ не може да се използва без адаптера, а последният е вграден в жабката-в купето на колата, т.е. само сервизният ключ не отключва автомобила. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, при което да изготви доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване, да приложи последиците от неизпълнение на дадените указания при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с решение № 389 по гр.д.№ 1672/2010г. на 4 г.о. Поддържа се, че САС е следвало да установи допуснатите от СГС процесуални нарушения – при дадени в доклада по чл.146 ГПК указания на ответника за доказателствената тежест за установяване основанията за отказ /или намаляване/ на обезщетението, въззивната инстанция не констатирала, че застрахователят не е изпълнил тези указания, и е следвало да постанови решение за уважаване на иска. Без да се поставя правен въпрос се твърди, че решението е постановено в нарушение на постоянната практика на ВКС, че неизпълнението на задълженията на застрахования трябва да е значително, за да бъде основание за намаляване или отказ от плащане на обезщетението. Позоваването е на Решенията по т.д. № 840/2012г. на 1 т.о, т.д.№ 679/2011г. на 2 т.о., т.д.№ 1029/2011г. на 2 то., т.д.№ 615/2011г. на 1 т.о, т.д.№ 454/2011г. на 2 т.о.
В срока по чл.287 ГПК с писмен отговор ответникът [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция, произнасяйки по наведените в жалбата доводи, които са били изцяло в посока на необоснованост на изводите на първоинстанционния съд-неистински фактически констатации, формиране на вътрешното убеждение в разрез с изискванията на закона, е констатирала безспорния по делото факт, че ищецът е притежавал два контакти оригинални ключа и един сервизен ключ, както и че отказът на застрахователя да плати обезщетение при настъпилата кражба на автомобила е основан на уговореното в ОУ право на такъв отказ при непредставяне на всички ключове за автомобила. Мотивирала е, че разпоредбата на чл.211,ал.1,т.2 КЗ дава право на застрахователя да не изпълни задължението си по чл.208 КЗ, при кумулативното наличие на две предпоставки- неизпълненото задължение по застрахователния договор да е значително с оглед интереса на застрахователя и да е било предвидено в закон или в договора, а съобразно разпоредбата на чл.16.14.3 от ОУ, не се покриват претенциите при кражба на цяло мпс, когато ключовете са оставени в него или извън него без необходимия контрол. Обсъден е безспорният /и признат от ищеца в исковата молба/ факт, че третият-сервизният ключ не е предаден на застрахователя, защото се е намирал в автомобила в изработен от собственика в шасито специален тайник. Счетени са за неоснователни аргументите на ищеца, че поставянето на ключа в специално изработеното място преодолява забраната да не се оставя в автомобила, като е прието че е ирелевантно къде е ситуиран, след като е в колата-т.е. извън контрола на водача при напускане на автомобила. Обсъдено е, че въпросът дали извършителите са били затруднени с достъпа до ключа е второстепенен, тъй като ищецът принципно е създал предпоставка за такъв достъп и че предвидената в ОУ санкция е обвързана с изключително високата опасност от настъпване на кражба, а грижата на добрия стопанин предполага стриктно съблюдаване на въведените квалифицирани предписания, ограничаващи риска, ясно формулирани в т.16.4 ОУ, част от които е и регламента за оставянето на ключовете в превозното средство, но те са били подценени.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос произтича, на първо място от обстоятелството, че касаторът за пръв път в изложението към касационната жалба въвежда довод, че в общите условия не било посочено да са приети от управителния орган на застрахователя и че липсвала дата на приемане. При съдържанието на текста на т.97 в представеното по делото заверено копие от този документ: „настоящите общи условия са одобрени от Комисията за финансов надзор с писмо изх.№ 22010-30 от 14.11.2003г., изменени с решение на УС от 09.05.2006г. и Решение на УС от 02.11.2010г.”, касаторът не обосновава на какво основание би възникнало за съда съмнение за противоречие с императивната норма на чл.186,ал.2 КЗ, съгласно която „ОУ се приемат от управителния орган на застрахователя като датата на приемането и на последващите им изменения и допълнения задължително се посочват в тях”. На второ място касаторът очевидно игнорира обстоятелството, че одобрението на ОУ от КФН е в съответствие с режима по Закона за застраховането, при действието на който през 2003г. са били одобрени процесните. Съгласно разпоредбата на чл.25, ал.1 т.6 от този закон, към искането за разрешение за извършване на застрахователна дейност, издавано от КФН се прилагат общите условия по застраховките, по които акционерното дружество ще работи. На трето място становището на касатора за приложението и по тълкуването на разпоредбата на чл.207 КЗ няма връзка със спора, тъй като мотивите на въззивната инстанция са по приложението на разпоредбата на чл.211,т.2 КЗ, а релевантен правен въпрос във връзка с тези правни аргументи не е формулиран.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по втория процесуалноправен въпрос, чийто отговор ясно е даден в т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК. При искането за допускане на касационното обжалване по него касаторът не зачита даденото от общите събрания на двете колегии разрешение, че отговорът на въпроса принципно е отрицателен, а положителният му отговор е предпоставен от съдържащо се във въззивната жалба оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствеите правила във връзка с доклада, какъвто довод на въззивника липсва в неговата жалба.
При липса на поставен правен въпрос-т.е. отсъствие на главната предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК не следва касационното обжалване да се допусне по твърдението за постановяване на решението в нарушение на постоянната практика на ВКС, че неизпълнението на задълженията на застрахования трябва да е значително, за да бъде основание за намаляване или отказ от плащане на обезщетение. Това твърдение е и в разрез с мотивирания от САС извод, че предвидената в ОУ санкция е обвързана с изключително високата опасност от настъпване на кражба.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1005 от 20.05.2014г. по в.т.д.№ 4091/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.