О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
С., 28.05.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1091 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма] против Решение № 1299 от 19.07.2012г. по въззивно гражданско дело 578/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 състав, с което е обезсилено на основание чл.270,ал.3, изр.трето ГПК решението от 27.10.2010г. по гр.д.№ 3839/2008г. на Софийски градски съд, ГО, 15 състав и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от И. П. И. против [фирма] иск с правно основание чл.19 ЗАПСП за заплащането на сумата 44 000лв.-незаплатено авторско възнаграждение за съставяне на инвестиционни проекти. Приел е, че е сезиран с иск по чл.19 ЗАПСП, регламентиращ правото на автора да претендира възнаграждение за използване на създадено от него произведение. Мотивирал е, че проектите са създадени в рамките на трудовото правоотношение по смисъла на чл.41,ал.1 ЗАПСП защото възлагането на проектирането е функция на длъжността, заемана по трудовия договор и работодателят има изключително право без разрешение на автора и без заплащане на възнаграждение да използва създаденото произведение за свои цели, на основание чл.41,ал.2 ЗАПСП, поради което счел за неоснователен иска по чл.19 ЗАПСП и посочил, че единствената възможност за ищеца е да поиска определяне на допълнително трудово възнаграждение по реда на чл.41,ал.3 ЗАПСП.
Въззивният съд е приел, че решението е недопустимо. Този порок на решението е аргументиран с анализа на обстоятелствената част на исковата молба, от която следвало, че съдът е сезиран с иск по чл.41,ал.3 ЗАПСП за заплащане от работодателя на допълнително възнаграждение, извън получаваното от трудовото правоотношение поради непостигнато между страните съгласие в този смисъл. САС е посочил, че с оглед на очертаните в исковата молба и поддържани в хода на производството фактически твърдения, търсеното от работодателя възнаграждение следва да се квалифицира като упражняване на регламентираното в специалната разпоредба на чл.41,ал.3 ЗАПСП право на „допълнително възнаграждение“. Приел е, че поради нееднаквост на фактите по разгледания иск по чл.19 ЗАПСП и претендираното право и независимо, че първоинстанционният съд коментирал част от елементите на фактическия състав на чл.41,ал.3 във вр. с ал.2 закона, въззивният съд не може да се произнесе за пръв път по действително предявения иск, поради което решението е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане, като е посочено че СГС следва да даде указания по редовността на иска с оглед необходимостта от посочване и установяване на обстоятелството дали получаваното от ищеца трудово възнаграждение е явно несъразмерно на приходите по смисъла на чл.38,ал.2 от закона, реализирани от използване на произведението.
С касационната жалба ответникът иска отмяна на решението на САС като неправилно поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Подържа се, че според въззивния съд, СГС е дал погрешна правна квалификация на иска, в който случай решението не е недопустимо, а неправилно, с оглед на което САС не е имал право да обезсили първоинстанционното решение, а е следвало да се произнесе по правото, което според дадената от него правна квалификация е действителният предмет на спора. Иска се отмяна на решението и делото да бъде върнато на САС, който да се произнесе по съществото на гражданскоправния спор, така както той е очертан от твърденията на ищеца, релевирани по процесуално допустим начин.
Поставените процесуалноправни въпроси са: Ако първонистанционният съд е дал неправилна квалификация на иска и се е произнесъл съобразно нея, дали неговото решение е недопустимо или е неправилно поради нарушаване на материалния закон, като допълнителната предпоставка е посочена по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК и са цитирани съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поставен е процесуалноправен въпрос, основан на дадените от въззивния съд указания при новото разглеждане на спора, по който приложното поле на касационното обжалване е посочено по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК- противоречи ли на принципите на диспозитивното начало и на равнопоставеността в процеса даването на указания от съда на една от страните в производството какво обстоятелство трябва да се твърди, за да бъде завършен фактическия състав на иска според дадената от съда правна квалификация и материалноправен въпрос при предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК- съществуват ли отделни искове по чл.19 ЗАПСП и по чл.41,ал.3 ЗАПСП и какво е съотношението между тях. Претендира се заплащането на разноски.
Отговор от ищеца не е постъпил в срока по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Изложеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, разрешен от САС за правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация от дадената от първоинстанционния съд, е релевантен за делото, тъй като от разрешаването му зависи изходът му – дали въззивният съд следва да реши спора по същество или първоинстанционният съд следва да се произнесе по предявения иск, като даде вярната правна квалификация.
Така разрешеният от въззивния съд процесуалноправен въпрос за правната квалификация на иска и за правомощията на въззивния съд при неправилна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, е решен в противоречие с трайно установената съдебна практика, изразена и в посочените от жалбоподателя съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна такава: Решение № 124/2011г. на ІV г.о.; Решение № 259/2012г. на четв.; Решение № 71/2012г. на четвърто; Решение № 139/2009г. на І г.о.
Поради изложеното, основателно е искането на жалбоподателя за допускане на касационното обжалване, на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения процесуален въпрос.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора втори процесуалноправен въпрос и по материалноправния въпрос дали хипотезите на чл.19 ЗАПСП и чл.41,ал.3 ЗАПСП предполагат предявяване на различни искове и какво е съотношението между тях, тъй като правната квалификация може да бъде предмет на проверка от касационния съд само ако по делото има постановено решение по същество от въззивния съд, каквото няма, и при наличието на предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на такова решение.
След внасяне от жалбоподателя на следващата се държавна такса- 880лв., делото следва да се насрочи за разглеждане на касационната жалба по същество по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1299 от 19.07.2012г. по въззивно гражданско дело 578/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 състав.
Указва на касатора [фирма], [населено място], на основание чл.18,ал.2,т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК да представи по делото документ за внесена държавна такса 880лв. в едноседмичен срок, като при неизпълнение производството по делото подлежи на прекратяване.
След изтичане на срока и с оглед изпълнението на указанията, делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване или за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ 1.
2.