Определение №401 от 11.6.2013 по ч.пр. дело №2333/2333 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 401

С., 11.06.2013 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шести юни през две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 2333 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на 274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Р. /България”Е. срещу Определение № 946 от 25.03.2013г. по ч.гр.д.№ 520/2013г. на Пловдивски ОС, ГК в частта, с което в производство по чл.419,ал.1 ГПК е отменено Разпореждане за незабавно изпълнение, постановено по ч.гр.д.№ 16836/2012 на Пловдивския РС, материализирано в заповед № 10371/19.10.2012г. в частта за солидарното осъждане на Я. Х., Н. Н. и [фирма], в качеството им на поръчители на задълженията на [фирма], за заплащане на посочените в определението суми, включително и в частта за разноските за заповедното производство и е оставено без уважение заявлението на банката за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист за солидарното осъждане на Я. Х., Н. Н. и [фирма] в качеството им на поръчители на задълженията на [фирма] за заплащане на посочените суми, както и е обезсилен издаденият по същото дело изпълнителен лист в тази част. Иска отмяна на определението в атакуваната част. Представено е изложение по чл.274,ал.3,т.1 ГПК, в което са изложени аргументи за допускане до касационно обжалване на определението.
”Р. /България/”Е. обжалва и определението в частта, с която е осъден да заплати разноски за въззивното производство, като в тази част жалбата е по чл.274,ал.2 ГПК.
В постъпилия отговор от [фирма], Я. Х. и Н. Н. се оспорва допустимостта на частната касационна жалба
Образувано е и по частната жалба на [фирма], [населено място] и на [фирма], [населено място] срещу същото определение в частта, с която частните въззивни жалби на тези страни са оставени без разглеждане като просрочени и производството по тях е прекратено. Иска се отмяна на това определение по съображения, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.50,ал.2 ГПК, като уведомяването е следвало да стане чрез залепване на уведомление по чл.47,ал.1 ГПК- по реда на чл.50,ал.4 ГПК.
Срещу основателността на частните жалби е постъпил писмен отговор от „Р./България/”Е. .

За да се произнесе, съставът на ВКС, ТК, съобрази следното:
Районен съд Пловдив е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.471 ГПК въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК- извлечение от счетоводните книги на „Р./България/”Е. и искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против длъжника [фирма], [населено място]-кредитополучател и срещу поръчителите, обезпечили задълженията му с договори за поръчителство [фирма], П., Н. С. Н., Я. И. Х. и [фирма], [населено място]. С разпореждане № 10371 от 19.10.2012г. по ч.гр.д.№ 16386/2012г., Пловдивски РС е постановил издаването на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК, незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист за посочените суми.
С частни жалби главният длъжник и поръчителите са обжалвали пред Пловдивския ОС разпореждането за незабавно изпълнение. С обжалваното определение, приемайки за допустими /като подадени в срок/ частните жалби на поръчителите-физически лица и на поръчителя [фирма] въззивният съд е постановил отмяна на обжалваното разпореждане в частта за незабавното изпълнение на заповедта за солидарното осъждане на тези частни жалбоподатели за всички вземания /без вземането на просрочена комисионна управление/ и вместо него е поставено отхвърляне на заявлението за незабавно изпълнение против тях за посочените суми, и обезсилване на издадения срещу тях изпълнителен лист.
Частните въззивни жалби, подадени от [фирма] и [фирма] са оставени без разглеждане като просрочени по съображения, че съобщенията за доброволно изпълнение и до двете дружества са изпратени на вписания в ТР адрес на управление, като са се върнали в цялост с отбелязване на връчителя, че на 20.12.2012г. при опит за връчване е получена информация от лице от адреса, че там не се намират офиси на дружествата. Съдът е приел, че връчването е редовно при условията на чл.50,ал.2 ГПК и е удостоверено с отрязъка от призовката с констатацията на длъжностното лице, че адресът е напуснат, поради което частния съдебен изпълнител неправилно е пристъпил към залепване по реда на чл.47,ал.1 ГПК. Дружествата се считат уведомени на основание чл.50,ал.2 ГПК на 20.12.2012г. и двуседмичният срок е изтекъл на 03.10.2013г., поради което подадените на 14.01.2013г. частни жалби са просрочени.
По частната касационна жалба:
Независимо от неточната формулировка на диспозитива на определението на окръжния съд, предмет на произнасяне от окръжния съд е именно допуснатото с разпореждането незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение по чл.417,т.2 ГПК и издаденият изпълнителен лист.
Частната касационна жалба срещу определението в частта, с която е отменено разпореждането за незабавно изпълнение и е оставено без уважение искането за издаване на изпълнителен лист и е обезсилен издаденият по чл.418 ГПК изпълнителен лист, е недопустима. Въззивното определение в тази част не е от категорията на съдебните актове по чл.247,ал.1 ГПК – не се прегражда развитието на делото, а само възможността да се проведе принудителното изпълнение. С него не се разрешава по същество материалноправен спор относно съществуването на вземането, поради което не може да се приеме, че същото попада в хипотезата на чл.274,ал.3,т.2 ГПК, в който смисъл е и трайната практика на Върховния касационен съд. В тази част частната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Тъй като с настоящото определение само се констатира необжалваемостта на въззивния акт и не се прегражда самостоятелно развитието на делото, същото не подлежи на обжалване по реда на чл.274,ал.2, изр.второ ГПК.
Частната жалба на „Р. /България/”Е. срещу определението, с което на банката са възложени разноски за въззивното производство е неоснователна, предвид извода, че с влязло в сила определение на окръжния съд е уважена частната въззивна жалба на солидарните длъжници срещу заповедта в частта за незабавното изпълнение. При този изход на спора законосъобразно разноските за адвокатско възнаграждение на жалбоподателите са възложени в тежест на банката-ответник в производството.
По частната жалба срещу определението на въззивния съд,с което е оставена без разглеждане частната въззивна жалба на [фирма] и [фирма] .
Становището в частните жалби, че за връчването на призовките за доброволно изпълнение е приложим редът по чл.47,ал.1 ГПК е неоснователно, а изводът на окръжния съд за приложение на фикцията на чл.50,ал.2 ГПК е законосъобразен.
Практиката на ВКС е, че когато страна-юридическо лице промени адреса си на управление и новият е неизвестен, тъй като не е вписан в ТР, приложим е редът по чл.50,ал.2 ГПК. Редът по чл.47,ал.1 ГПК- залепване на уведомлението е приложим само когато адресът на управлението не е променен/напуснат, а само липсва достъп до канцеларията на юридическото лице, или никое от лицата по чл.50,ал.3 ГПК не приема уведомлението. Това е хипотезата за невъзможност на връчването, уредена в чл.50,ал.4 ГПК.
В настоящия случай поканите за доброволно изпълнение и до двамата длъжника, изпратени на вписания в ТР седалище и адрес на управление /факт, по който не се спори/ не са могли да бъдат връчени на 20.12.2012г. поради отразеното в документа обстоятелство: „по данни на управителя на бизнес център „М.”-Б. И., никога не е имало такава фирма на адреса”. Тълкуването на дадената информация дава основание за извод, че дружеството изобщо не пребивава на адреса, че на този адрес не се помещава негов офис. При тези данни законосъобразно окръжният съд е приел, че следва да се приложи разпоредбата на чл.50,ал.2 ГПК, тъй като залепване на уведомление на адрес, на който адресата е непознат, е безпредметно и не е налице хипотезата на липса на достъп или несъгласие на получаване по смисъла на чл.50,ал.4 ГПК. Доводите в частната жалба, че понятието „напуснало адреса” е по-тясно от „никога не е било на адреса” не могат да бъдат споделени, а позоваването на цитираната практика на ВКС е неуместно.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба вх.№ 10584 от 12.04.2013г., подадена от „Р./България/”Е. в частта, с която е обжалвано Определение № 946 от 25.03.2013г. по ч.гр.д.№ 520/2013г. на Пловдивски ОС, ГК за отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед за изпълнение № 10371/19.10.2012г., издадена по ч.гр.д.№ 16836/2012г. на РС Пловдив въз основа на документ по чл.471,т.2 ГПК за солидарното осъждане на Я. И. Х., Н. С. Н. и [фирма], [населено място] в качеството им на поръчители на задълженията на [фирма] и обезсилването на издадения на 23.10.2012г. изпълнителен лист за солидарното им осъждане.
Потвърждава същото определение в частта за присъдените разноски за частното въззивно производство.
Потвърждава същото определение в частта, с която е оставена без разглеждане частната въззивна жалба вх.№1691/14.01.2013г. на [фирма], [населено място] и частната въззивна жалба вх.№ 1694/14.01.2013г., подадена от [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top