1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София, 10.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1953 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца Г. П. П. против Решение № VІ-14 от 10.03.2014г. по в.гр.д.№ 35/2014г. на Бургаския ОС, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 222/2013г. на РС Айтос. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения по реда на чл.422 ГПК против Р. Х. М. иск за установяване съществуване вземане на ищеца в размер на 12 000лв., ведно със законната лихва от 20.11.2012г. и вземане в размер на 1 888.94лв.-обезщетение за забава върху главницата за периода 20.06.2011г.-27.12.2012г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на решението като неправилно – противоречащо на материалния закон и необосновано и постановяване на друго за уважаване на иска.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е посочено, че решението по въпросите: след като записът на заповед е бил редовен от външна страна с оглед разпоредбата на чл.535 ТЗ, то има ли валиден менителничен ефект и явява ли се годно несъдебно изпълнително основание; следвало ли е съдът да преценява и обсъжда възраженията на длъжника по каузалната сделка, които не са от категорията на абсолютните е постановено в противоречие с практиката на ВКС. От значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото били въпросите: „следва ли, след като законът не поставя изискване за предхождащо каузално правоотношение между издателя на запис на заповед и този, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума пари, съдът да прави такива правни изводи, които са основание за отхвърляне на иска; не се ли обезсилва с подобно тълкуване на ТЗ, касаещо института на записа на заповед, нейният абстрактен характер; не се ли обезличи менителничното задължение, което е резултат на строго формална абстрактна сделка, като волеизявлението на издателя е негов пряк източник, или задължението възниква за автора само по силата на издадения ефект; подобна абстрактна сделка за сделка за сума над 5 000лв. не би могла да се докаже с друго доказателствено средство, освен с писмено, а когато единственото писмено доказателство за нея е записът на заповед, то много кредитори със сериозни вземания остават неудовлетворени”.Твърди се и противоречиво разрешаване на този казус от съдилищата с препращане към Решение № 666 по т.д.№ 387/2007г. на Първо т.о, Решение № 13 по т.д.№ 333/2010г. на ВКС , Решение № 5 по т.д.№ 75/2011г. на ВКС и Решение № 437 по гр.д.№ 3389/2012г. на РС Ямбол.
Писмен отговор от насрещната страна не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Заповедният съд е бил сезиран с искане за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. В т.9,б.“в“от формуляра е посочено, че паричното вземане произтича от „запис на заповед“. По ч.гр.д. 1012/2012г. на РС Айтос е издадена е заповед за изпълнение срещу М. Р. Х. по чл.410 ГПК за сумата 12 000лв., 1 888.94лв. обезщетение за забава за периода 20.06.2011гг.-27.12.2012г., ведно със законната лихва от 20.11.2012г. –датата на подаване на заявлението. Длъжникът, посочвайки имената си Р. Х. М. е възразил по реда на чл.414 ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед. В исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК срещу Р. Х. М. /съобразно уточнението в съд.заседание на 21.05.2013г./ ищецът е изложил, че при поискан паричен заем от ответника, на 05.12.2009г. му предоставил 12 000лв., за което последният саморъчно издал запис на заповед, по който се задължил да „му върне сумата”. Искането е за уважаване на установителния иск за сумите, за които в полза на ищеца била издадена „заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист“ по ч.гр.д.№ 1012/2012г. на Айтоски РС. В хода на производството е представил запис на заповед от 05.12.2009г. с падеж на предявяване за сумата 12 000лв., с уговорена лихва, с издател М. Р. Х.. Освен възражението, че издадената заповед за изпълнение е по чл.410 ГПК /а не по чл.417 ГПК и че записът не е представен в заповедното производство/, в отговора на исковата молба ответникът е възразил и срещу редовността на ценната книга: за това, че записът не му е предявен, че не е получавал паричен заем от ищеца, „който дори не знае личното му име, което е Р., а не М.” и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба /преди уточнението/ го назовава „М. Р. Х.”. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е споделила извода, че: предявеният по реда на чл.422,ал.1 във вр. с чл.415 ГПК иск е по чл.79 във вр. с чл.240 ЗЗД; че ищецът е основал в обстоятелствената част на исковата молба претенцията си с твърдение за наличие на коректни бизнес отношения с ответника, в резултат на които му предоставил парична сума, сключвайки на 05.12.2009г. договор за паричен заем; че искът за установяване на вземането почива на твърдението, че ответникът се е задължил по договора за заем; че независимо от приложения в хода на производството запис на заповед /непредставен с исковата молба, приложен като доказателство в хода на делото и с констатирано разминаване на имената на издателя и името на ответника/, на доказване в производството подлежи самата каузална сделка, а доказателства за наличие на такива договорни правоотношения не са представени. Окръжният съд е мотивирал, че доказателствената тежест в процеса, в който се иска установяване на поето от ответника задължение по сключен договор за заем, е на ищеца, който следва да установи качеството си на кредитор, настъпването на падежа и изискуемостта на вземането. От неизпълнението на процесуалното задължение на ищеца по чл.154,ал.1 ГПК-установяване качеството му на заемодател и наличието на изискуемо вземане към ответника по този договор, е изведен решаващият мотив за неоснователност на иска.
Въззивната инстанция не е посочила че потвърждава решението по мотиви, различни от изложените от РС, поради което изложеното „че при въведено твърдение за наличие на каузални правоотношения, за обезпечаването на които е издаден процесния запис на заповед и при направено оспорване от ответника, че такива не съществуват, в тежест на ищеца е да докаже договора за заем“ следва да бъде счетено за несъществено и непредопределящо изхода на спора.
Становището на състава на ВКС, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване произтича от липсата на поставен въпрос с характеристиката на правен, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и послужил за аргументиране на решаващите изводи за изхода на спора по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК. Необосноваването на такъв въпрос е достатъчно основание за отричане допустимостта на факултативния касационен контрол, като ВКС не е длъжен да го изведе от твърденията на касатора и от сочените факти и обстоятелства. При посочването на въпросите страната не отчита решаващите правни аргументи на съдилищата: че предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, е въведеното в обстоятелствената част на исковата молба твърдение за вземане, произтичащо от договор за заем, а не записът на заповед, посочен само като обезпечаващ договора и приложен като доказателство за съществуването му. Изводът на съдилищата, че записът на заповед не е разписка, удостоверяваща поетото задължение за връщане на предадена в заем парична сума не е в противоречие със задължителната за тях практика на ВКС. Несъгласието на касатора с констатираното от съда, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение е по чл.410 ГПК, а не такава за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9, предл.първо ГПК, и че обезпечителният характер на приложения като доказателство запис на заповед не променя предмета на спорното право, не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. Поради това пълната неотносимост на въпросите /дори и тяхното преформулиране като правни да би било допустимо/ обуславя извод за недопускане на касационното обжалване.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № VІ-14 от 10.03.2014г. по в.гр.д.№ 35/2014г. на Бургаския ОС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.