О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
София, 23.10.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1842 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца „МИД – 1”ООД, [населено място] против Решение № 630 от 20.03.2017г. по в.т.д.№ 5839/2016г. на САС,ТО, 11 състав. С него САС е САС е отменил първоинстанционното решение в частта, с която „Специализирана болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация”ЕООД, [населено място] е осъдено да заплати на „МИД-1”ООД възнаграждение за извършена работа – охрана на болницата, съгласно договор от 29.12.2011г., споразумение към него от 09.10.2012г. за периода м.януари-м.август 2013г. за разликата над 13 040лв., както и в частта, с която е осъдено да заплати обезщетение за забава върху главницата за разликата над 13 040лв. от датата на исковата молба 30.07.2013г. до окончателното изплащане. С допълнително решение № 1236 от 17.05.2018г., Решение № 630 е допълнено и искът на „МИД-1”ООД за заплащане на възнаграждение за извършена работа-охрана на болницата по договор от 29.12.2011г., споразумение от 09.10.2012г. за периода януари-август за разликата над 13 400лв., както и в частта, с която е осъдено да заплати обезщетение да забава е отхвърлен.
С касационната жалба срещу решение № 630 се иска отмяна на решението в тези части и уважаване на иска до пълния предявен размер със законната лихва, ведно с обезщетение за забава в размер на мораторната лихва. Постъпила е и касационна жалба срещу допълнителното решение, която е с идентично съдържание. Твърдението е, че сума от 7 600лв. е била платена от ответната болница и не е предмет на спора.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса: недопустимо ли е решение, когато съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран и когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. Твърдението е, че сумата от 7 600лв., по отношение на която въззивната инстанция е приела, че следва да бъде приспадната от общата стойност на задължението за възнаграждение за месеците януари-август 2012г. /20 640лв./ не е предмет на иска, не е част от предявените искови суми, че тя е сбор от извършени плащания преди образуване на делото. Посочва се, че претенцията по исковата молба обхваща само неплатените суми по споразумението, които са останали дължими от ответното дружество след извършеното плащане в общ размер на 7 600лв. Идентично е изложението към касационната жалба срещу допълнителното решение.
От насрещната страна С. ЕООД, [населено място] е постъпил отговор и на първоначалната и на допълнителната касационна жалба, с които се оспорва основателността на искането за допускане на обжалването.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
С решение № 168 от 30.11.2016г. по т.д.№ 2830/2015г. ВКС, ТК е отменено предходното въззивно решение по спора в частта, с която САС е обезсилил първоинстанционното решение за осъждане на болницата да заплати на ищеца сумата 20 400лв. възнаграждение по договор за охрана и обезщетение за забава и е върнал делото в тази част за ново разглеждане на спора. С влязло в сила решение на ищеца са присъдени суми: 6832лв. по договора за охрана от 30.12.2010г., както и възнаграждения по договора за охрана от 29.12.2011г. – 2 580лв. по фактура 1431 за м.септември 2012г; 1 560лв. по фактура 1463 за м.октомври 2012г. и 1560лв. по фактура 1465 за м.ноември 2012г.
Въззивната инстанция е изложила, че ищецът претендира заплащане на възнаграждение за охрана по два договора: по договор от 30.12.2010г. – сумата 10 832лв., а по договор от 29.12.2011г. и Анекс от 01.10.2012г. – 26 340лв. и Споразумение от 09.10.2012г. Обсъдила е, че с предходното решение на САС, в частта, в която е влязло в сила, от задълженията по договора за охрана от 2010г. е приспадната платената на основание споразумение от 09.10.2012г. сума от 4 000лв., поради което искът е уважен за 6 832лв. Обсъждайки клаузите на споразумението от 09.10.2012г., признатия с него размер на задълженията и плащанията на 26.10.2012г., 19.11.2012г., 28.12.2012г. и 12.03.2013г. в общ размер на 7 600лв. е приела, че тази сума е платена на основание същото споразумение и следва да бъде взета предвид при определяне размера на дължимото възнаграждение за месеците януари-август 2012г. Приела е, че дължимото възнаграждение за този период е 20 640лв., от което следва да се приспаднат извършените плащания в общ размер на 7 600лв., което е формирало извода за основателност на иска за главницата до размер на 13 040лв., частичната отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска за разликата.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
Страната формулира като процесуалноправен въпрос доводът си за недопустимост на въззивния акт, но за касационната инстанция съществува задължение да допусне касационното обжалване само при вероятност той да има такъв порок. Както се посочи, въззивната инстанция е посочила, че договореното възнаграждение за периода януари-август 2012г. е в размер на 20 640лв. /договорено в размер на 2 150лв. без ДДС и 2 580лв. с ДДС/, в какъвто размер са и осчетоводените при двете дружества фактури. При този обективен и безспорен факт е приела, че извършените плащания в периода 26.10.2012г.-12.03.2013г. в общ размер на 7 600лв. следва да бъдат приспаднати, тъй като с тях задължението е частично погасено.
Отсъства основание за преценка обжалваното решение да е недопустимо като постановено по незаявен предмет и произнасяне по незаявени от страната факти. Плащането на тези суми е въведено в процеса като релевантен юридически факт поради което въззивната инстанция е имала и основание и задължение да обсъди. Въззивната инстанция е формирала изводи само по фактите, които са наведени от страните, съобразявайки безспорния факт на плащане на посочената сума. Правен въпрос, който да обоснове приложното поле на касационното обжалване не е изведен, а касационната инстанция няма правомощие да го извежда от несъгласието на касатора с крайния изход на спора.
Касаторът следва да заплати поисканите и доказани разноски на насрещната страна в размер на 1 140лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 630 от 20.03.2017г. по в.т.д.№ 5839/2016г. на САС,ТО, 11 състав, допълнено с Решение № 1236 от 17.05.2018г.
Осъжда „МИД-1”ООД, [населено място] да заплати на „Специализирана болница да долекуване, продължително лечение и рехабилитация сумата 1 140лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: