2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 08.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1422 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2051/20.ІІ.2014 г. на Т. Б. Т. от София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против онези две части от решение № 2441 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 30.ХІІ.2013 г., постановено гр. дeло № 3658/2013 г., с които той е бил осъден „да дозаплати” на ищеца Роден И. К. от София сумата 20 000 лв. – до пълния размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 4.VІ.2011 г., ведно със законната лихва върху тази главница и до окончателното й изплащане, както и сумата 1495.43 лв. – до пълния предявен по делото размер на претенцията за имуществени вреди от същото вредоносно събитие.
Оплакванията на касатора Т. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части както в нарушение ма материалния закон /чл. 51, ал. 2 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в тази връзка се инвокира довод, че въззивната инстанция неоснователно била игнорирала решаващия извод на първостепенния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия (ищецът К.). С оглед това се претендира частичното касиране на атакуваното решение на САС и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените срещу настоящия касатор обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД да бъдат само частично уважени – с признаване на 40% принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, а на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да се присъди по-нисък размер на дължимите на ищеца разноски при този изход на делото – предвид по-ниската степен на действителната правна и фактическа сложност на казуса.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, означено като „молба за допустимост на касационна жалба”, подателят на последната обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните две осъдителни части от своето решение САС се е произнесъл по следните два правни въпроса:
1./ Дали неизпълнението на задължението на водачите на МПС, визирано в разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро ЗДвП („Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението”.) от страна пострадалия, когато обуславя предотвратимост на удара за последния, е в причинна връзка между това негово поведение и настъпилия вредоносен резултат и съответно дали същото e предпоставка за приложение на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди?;
2./ Следва ли въззивният съд да изложи мотиви и да обоснове решаващия си извод, че не е налице съпричиняване, когато замества експертния извод за предотвратимост на удара от страна на пострадалия – при предприемане на своевременно спиране, със свой извод, че това не е било възможно при посоченото от вещото лице време за реакцията му и съответно за липсата на причинна връзка между поведението на този пострадал и получените от него увреждания?;
Що се отнася до формулировката по т. 3 от изложението по чл. 284 ГПК – досежно това, че на самостоятелно доказване в гражданския процес подлежали всички обстоятелства, извън изчерпателно изброените в текста на чл. 300 ГПК, вкл. твърденията за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и оттам следвала евентуалната приложимост на чл. 51, ал. 2 ГПК, се налага констатацията, че вместо въпрос (бил той материално- или процесуалноправен), по който САС да се е произнесъл с атакуваните две части на своето въззивно решение, касаторът Т. излага теза за необходимостта от „цялостен анализ на събраните в хода на гражданското производство доказателства”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. И. К. от София писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на 1 000 лв., представляващи платен хонорар за един негов адвокат от САК във връзка с изготвянето на писмен отговор по касационната жалба.
Ответното по касация застрахователно д-во [фирма]-София, конституирано в процеса като трето лице-помагач на страната на касатора Т. и съответно като ответник по неговия обратен иск, не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на решението на САС в атакуваните две негови осъдителни части, постановени по обективно кумулативно съединените осъдителни претенции с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Т. Б. Т. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да откаже да сподели решаващия извод на първостепенния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на движещия се при разрешен сигнал за преминаване в кръстовището мотоциклетист /ищецът Р. Ив. К./, съставът на САС е съобразил надлежно както т. 7 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ППВС № 17/1963 г., така и Решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС на НРБ, според които от значение е само обективното съпричиняване на вредоносния резултат, а не и наличието на вина у пострадалия.
Съгласно разясненията към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо погрешното отъждествяване от касатора Т. на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК с основание за допустимост на касационния контрол обективно не е от естество да обоснове приложно поле на последния. Освен това от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, следва да е не евентуалното бъдещо решение на ВКС по чл. 290 ГПК, а единствено конкретния въпрос (бил той материално- или процесуалноправен), който всеки касатор е длъжен да формулира като релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция. В процесния случай нито един от останалите два формулирани от касатора Т. правни въпроси не обосновава приложно поле на касационното обжалване в която и да е от останалите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК /т.т. 1 и 2/, а при наличието на задължителна практика на ВКС, която съставът на въззивния съд надлежно е съобразил при постановяване на атакуваните две осъдителни части от неговото решение по претенциите с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, достъпът до касационен контрол ще следва да бъде отказан.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, Т. Б. Т. ще следва да бъде осъден да му заплати платения адвокатски хонорар за изготвяне на писмен отговор по неговата касационна жалба в размер на сумата 1 000 лв. (хиляда лева). При съпоставката й с правилата на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се констатира така заплатената сума да се явява прекомерна в сравнение с действителната правна и фактическа сложност на настоящето дело.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2441 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 30.ХІІ.2013 г., постановено по т. д. № 3658/2013 г. в атакуваните две негови осъдителни части по обективно кумулативно съединените осъдителни искове на Р. Ив. К. от София срещу Т. Б. Т. от същия град с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с които последният е бил осъден да му „дозаплати” 20 000 лв. – до пълния размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 4.VІ.2011 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на деликта и до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 1 495.43 лв., представляваща разлика между присъденото от първостепенния съд обезщетение за имуществени вреди и пълния претендиран по делото размер на това обезщетение от същото вредоносно събитие.
О С Ъ Ж Д А Т. Б. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място], кв. Г., [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на Р. И. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Д”, ет VІІІ, ап. 118, СУМА в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща равностойността на платен от него хонорар за един адвокат от САК за настоящето пр-во по чл. 288 ГПК, съгласно сключен договор за правна защита и съдействие № 0385250 от 26.ІІІ.2014 г.
Това определение е постановено и при участието на застрахователното д-во [фирма]-София – като трето лице-помагач на страната на настоящия касатор и съответно като ответник по обратния му иск.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2