О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
София, 20.06. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………..…………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1829 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от ответниците в първоинстанционно производство, водено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пред Софийския ОС по субективно съединени установителни искове на „УниКредит Булбанк” АД за съществуването на нейно вземане срещу Н. и И. М. от село Радуил, община Самоков, в размер общо на 80 465.25 лв., произтичащо от сключен помежду им на датата 10.ІV.2008 г. договор за банков кредит овърдрафт № LТОС-13, който след 31.V.2010 г. е бил преоформен в револвиращ кредит за оборотни средства.
С атакуваното в настоящето касационно производство решение № 537 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 6.ІІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 4523/2017 г., е било обезсилено решението на първостепенния съд в частта му, с която е било признато за установено, че – при условията на солидарност – тези двама ответници дължат на кредитната институция сума в размер на 44 999.16 лв., представляваща главница по същия кредит- овърдрафт, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (10 юни 2015 г.) и до окончателното й изплащане, както и че двамата дължат солидарно на банката сума в размер на 10 446.09 лв., представляваща част от сумата 22 362.95 лв. – договорна непогасена лихва върху просрочена главница, дължима за 3-годишен период считано от 9.VІ.2012 г., като въззивната инстанция е приела, че в така посочената им част установителните искове са процесуално недопустими, след като за горепосочените суми издадената от РС-Самоков по ч. гр. дело № 412/2015 г. заповед за незабавно изпълнение е влязла в сила.
С двете касационни жалби се атакува другата част от това въззивно решение, с която е било потвърдено първоинстанционното: за признаването за установено по отношение на банката ищец, че Н. и И. М. от село Радуил, Самоковско, й дължат солидарно сума в размер на 1 860.38 лв. (хиляда осемстотин и шестдесет лева и тридесет и осем стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва върху главницата от 44 999.16 лв., дължима за периода 22.ХІ.2010 г.-10.ІV.2011 г.
Касационната жалба с вх. № 7257 от 19.ІV.2018 г. на Н. А. М., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие, е против тази част от решение № 537 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 6.ІІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 4523/2017 г. – за установяване на солидарната дължимост /с ответницата И. М./ на сумата в размер на 1 860.38 лв.
Оплакванията на касатора Н. М. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната част за съществуването на вземане в полза на „УниКредит Булбанк” АД-София в размер на 1 860.38 лв. както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел отхвърлен установителния иск на кредитната институция за съществуването в условията на солидарност на нейно вземане срещу М. за сумата 1 860.38 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по процесния револвиращ кредит за оборотни средства върху главницата на признатото банково вземане, дължима за периода 22.ХІ.2010 г. – 10.ІV.2011 г., ведно с присъждането на разноски в размер на 830 лв., съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК, или, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция в отменената част за същото вземане, чието съществуване ответната по касация кредитна институция претендира.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към своята жалба подателят й Н. А. М. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК (схващайки обаче съдържанието на основанието по т. 2 на същия законов текст в отменената негова редакция до 30.Х.2017 г.), изтъквайки, че с атакувана част от решенето си за уважаване на установителен иск на банката, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 1 860.38 лв., съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ТР № 3/18.V.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 93/27.Х.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1882/20915 г., по следния релевантен за изхода на делото материалноправен въпрос: „Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?”
Съответно касационната жалба на И. В. М. (с вх. № 7341/20.ІV.2018 г.) е срещу същата част на постановеното от САС решение: за потвърждаване на първоинстанционното в частта му, с която е било признато за установено по отношение на „Уникредит Булбанк” АД, че тази касаторка, заедно с ЕТ „Н. А.-Т.”, дължат солидарно на банката сума в размер на 1 860.38 лв. (хиляда осемстотин и шестдесет лева и тридесет и осем стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва по процесния револвиращ кредит за оборотни средства върху признатата от нея главница на вземането по кредита от 44999.16 лв., като дължима за периода 22.ХІ.2010 г. – 10.ІV.2011 г. Оплакванията на М. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова част както в нарушение на материалния закон /чл. 111, б. „в” ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира постигането на същите правни резултати, както посочените в петитума на касационната жалба на Н. А. М..
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й И. В. М. обоснована наличието на приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК /втората от които със съдържание според отменената редакция на разпоредбата, действала до 30.Х.2017 г./, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си САС се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ТР № 3/18.V.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 93/27.Х.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 1882/2015 г., по следния релевантен за изхода на делото правен въпрос: „Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по двете касационни жалби „УниКредит Булбанк” АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че – независимо от поддържаното основание за допустимост на касационния контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК – към изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК на двамата касатори няма приложено „нито едно решение на ВКС, което да е в противоречие с постановеното въззивно решение”, а също и че в сега действащата редакция на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК сред основанията за селектиране на касационните жалби вече не фигурира, считано от 30.Х.2017 г., противоречивото решаване на релевантния за изхода на делото правен въпрос от съдилищата.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред САС, както касационна жалба на Н. А. М., така и тази на И. В. М., ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Предвид идентичността на двете касационни жалби, както и на съдържанието на изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК към тях, резултат от изготвянето им от един и същи адвокат от АК-Русе, не се налага отделното им селектиране, т.е. обсъждането им следва да е като по една съвместна касационна жалба на ответниците по субективно съединените установителни искове на банката срещу тях с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК.
За да потвърди решението на първостепенния съд в частта му досежно установяването, че ищцовата кредитна институция има срещу настоящите двама касатори в условията на пасивна солидарност вземане в размер на 1 860.38 лв., представляващо „договорна възнаградителна лихва” върху признатата от тях главница по договор за револвиращ кредит за оборотни средства, дължима за периода 22.ХІ.2010 г. – 10.ІV.2011 г., въззивната инстанция е приела, отхвърляйки на свой ред възражението им по чл. 111, б. „в”, предл. 2-ро ЗЗД, че: „Процесната лихва е част от уговорените погасителни вноски, които не са периодични плащания, поради което приложима е общата 5-годишна давност”.
Между страните по делото не е било спорно обстоятелството, че уговорената помежду им договорна възнаградителна лихва по процесния договор за револвиращ банков кредит за оборотни средства представлява компонент от всяка анюитетна вноска по приетия като неразделна част от договора с „УниКредит Булбанк” АД погасителен план.
Съгласно задължителната за съдилищата в Републиката постановка на ТР № 3/18.V.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., понятието „периодични платежи” по смисъла на чл. 111, б. „в” in fine ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари /или други заместими вещи/, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Ноторно е, от друга страна, че паричните задължения са такива за dare, т.е. за предаване на заместими вещи, поради което те са по естеството си делими. В тази връзка не може да бъде споделена практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 решение № 28/5.ІV.2012 г. на състав на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 523/2011 г, както и в решение № 261/12.VІІ.2011 г. на състав на ІV-то г.о. по гр. дело № 795/2010 г., основаваща се върху приемането, че задължението на заемателя било „неделимо”.
На плоскостта на горната съпоставка в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираният от двамата касатори един и същ материално правен въпрос, релевантен за изхода по конкретното дело, се явява такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Погасителният план е необходимо присъщ елемент от всеки един договор за банков кредит, представляващ абсолютна търговска сделка /по см. на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ – във вр. чл.чл. 430 и 431 ТЗ/, която при това е реален, а не консенсуален договор. При несъмненото естество на претендираното от ответната по касация кредитна институция срещу двамата касатори /като съществуващо/ нейно вземане за договорна възнаградителна лихва, от значение за точното прилагане на разпоредбата на чл. 111, б. „в”, предл. 2-ро ЗЗД, както и за развитието на правото, ще бъде преценката дали ако този вид лихва е компонент от анюитетна вноска по погасителен план към договор за банков кредит, това води до своеобразно „увеличаване” на продължителността на законоустановения срок за погасяването на същото вземане по давност.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 537 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 6.ІІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 4523/2017 г. В ЧАСТТА МУ, с която
У К А З В А на двамата касатори Н. А. М. и И. В. М. – двамата от село Радуил, община Самоков, чрез общия техен процесуален представител по пълномощие адв. С. В. от АК-Русе с кантора в този град на бул. „Липник” № 5, ет. І, офис #28, че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представят в канцеларията на ТК на ВКС документ /банково бордеро/ за внесена по сметката на този съд държавна такса в размер ОБЩО на 37.21 лв. (тридесет и седем лева и двадесет и една стотинки), тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д.т., чиито размер е определен в съответствие с правилото на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2