О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 06.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………..…….……. и с участието на прокурора…….……..………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 851 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 5260/17.ХІІ.2015 г. на [фирма]-София, подадена чрез нейния юрисконсулт против решение № 272 на Великотърновския апелативен съд, ТК, от 2.ХІ.2015 г., постановено по т. д. № 194/2015 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 37/23.ІV.2015 г. на Ловешкия ОС по т. д. № 1/2015 г. С последното – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск на кредитната институция настоящ касатор срещу ответника Д. Л. Д. от [населено място], в качеството му на поръчител по договор за банков кредит, отпуснат на [фирма]-село В., [община], с предмет признаването за установено, че към физическото лице съществува вземане на банката в размер на сумата от 748 866.71 евро, от която 694 000 евро- просрочена главница; 46 786.44 евро – просрочени договорни лихви за периода 14.VІІ.2013 г. /датата на „първо” просрочие на кредита/ и до 4.ІV.2014 г. – дата, на която кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем; 4 640.27 евро – наказателни лихви, вкл. надбавка върху просрочените суми, дължими за периода 14.VІІV2013 г. – 9.ІV.2014 г. /дата, на която е било подадено заявлението по чл. 417 ГПК/; 1 690 евро – неплатена такса за управление; както и ведно със законната лихва върху главницата от 694 000 евро, считано от 10.ІV.2014 г. и до окончателното й изплащане; 29 293.12 лв. – внесена държавна такса за образуване на заповедното пр-во и 22 499.84 лв. – юрисконсултско възнаграждение във връзка с издадените в полза на касатора Заповед № 143/14.ІV.2014 г. и изп. лист по ч. гр. дело № 293/2014 г. по описа на РС-Ихтиман.
Оплакванията на банката касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснато от състава на Великотърновския апелативен съд съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, но само в онази част от същото въззивно решение, отнасяща се до несъществуването на вземане в полза на банката срещу ответника Д. за сума в размер общо от 72 866.71 евро, от която:
~ 18 000 евро, представляваща сбор от общо 6 падежирани вноски от главницата съгласно погасителния план за периода от 14.VІІ.2013 г. и до 10.ІV.2014 г., съответно на датите 14 юли 2013 г., 14 август 2013г., 14 септември 2013 г., 14 октомври 2013 г., 14 ноември 2013 г. и 14 декември 2013 г.;
~ просрочени лихви в общ размер на 51 426.71 евро, от които просрочена договорна лихва от 46 786.44 евро за периода от 14.VІІ.2013 г. и до 4.ІV.2014 г., вкл. и наказателни лихви за 4 640.27 евро – съответно за периода от 14.VІІ.2013 г. и до 9.ІV.2014 г.;
~ неплатена такса „управление” в размер на 1 750 евро, дължима на датата 14.Х.2013 г.;
~ неплатена такса „управление” в размер на 1 690 евро, дължима на 14.І.2014 г.
С оглед всичко това банката жалбоподател претендира частично касиране на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който нейния положителен установителен иск да се уважи до размер на горепосочената сума от общо 72 866.71 евро /с левова равностойност по фиксинга на БНБ, а именно 142 514.90 лева/ и ведно със законната лихва върху претендираната главница от 18 000 евро, считано от 11.ІV.2014 г. и до окончателното й изплащане.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма]-София обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си Великотърновският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г., по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ Дали в хипотеза на претендирано вземане по договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е необходимо банката ищец изрично да поиска от съда да признае за установено съществуването на нейни вземания срещу ответника за вноските с настъпил падеж към датата на подаване на това заявление /без друго посочени отделно в извлечението от счетоводните книги на банката, но като част от общото претендирано вземане/ или въззивната инстанция следва да ги признае за установени и без изрично направено искане, като се има предвид, че според Великотърновския апелативен съд „вземането съществува в размер и по основание така, както е било заявено пред заповедния съд”?;
2./ Дали в същата хипотеза по отношение съществуването на вземания в размер на вноските и другите акцесорни вземания с настъпил падеж по договора за банков кредит, въззивният съд следва да се произнесе по същество, ако за първи път такова изрично искане е било направено от банката ищец във въззивната й жалба?;
3./ В случай, че е необходимо изрично искане по отношение на претендираните вземания за вноските с вече настъпил падеж, кой е крайният момент, до който банката ищец следва го упражни: при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК; при депозиране на исковата молба по чл. 422 ГПК; в първото по делото съдебно заседание по разглеждане на положителния установителен иск; до приключване на съдебното дирене в първата инстанция или – до приключване на устните състезания пред първостепенния съд?
4./ Представлява ли в същата хипотеза изменение на основанието на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установяване на съществуването на вземания за вноски с настъпил вече падеж – с оглед постановките по т. 11, б. „б” от ТР № /18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г.?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. Л. Д. от [населено място], област Л., писмено е възразил както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от Великотърновския апелативен съд решение в атакуваната от банката негова част, претендирайки за потвърждаването му. В тази връзка той инвокира доводи, че въззивната инстанция е била сезирана от кредитната институция с отдавна преклудирани искания /за признаване съществуването на претендираните вземания, отразени в извлечението от счетоводните й книги, към два различни момента: до приключването на съдебното дирене в първата инстанция или, евентуално, към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК за снабдяването й със заповед за изпълнение/.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърлянето изцяло на положителния установителен иск на банката настоящ касатор, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2 ГПК, Великотърновският апелативен съд е приел, че следва да бъдат игнорирани направените във въззивната жалба на „О.”-АД две евентуални искания за частично уважаване на исковата претенция по отношение на изискуемите и неплатени вноски от банковия кредит, отразени в извлечението от счетоводните й книги към два различни момента – до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция и към датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Главното съображение за това е било, че макар да е несъмнено, че част от исковата претенция „представлява падежирани вноски, заявеният предмет на иска, посочен и при образуване на заповедното пр-во, е общо дължимата сума по целия кредит поради настъпил предсрочна изискуемост, а не на основание настъпил падеж на част от вземането”, а извън констатираната липса на наведено такова основание, липсвало и направено евентуално искане за установяване вземането по падежиралите вноски в исковата молба. Въз основа на тази аргументация е направен извод, че била „неотносима към настоящия случай” задължителната практика на ВКС, обективирана в Р. №139/5.ХІ.2014 г. на състав на І-во о по т. д № 57/2012 г., изрично предвиждащо, че при ненадлежно обявяване на длъжника на предсрочната изискуемост на даден банков кредит, „изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. В процесния случай този преклузивен срок е бил спазен, но в предметния обсег на положителния установителен иск на банката срещу ответника-поръчител Д. Л. Д. от [населено място] се разграничават ясно две категории вземания – такива с настъпил падеж до датата 4.ІV.2014 г., когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем, от една страна, и – от друга, всички останали вземания на кредитната институция по процесния договор за банков кредит след посочената дата. Видно от приетото заключение от 19.ІІІ.2015 г. на назначената по делото в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза е, че общо главниците на 6-те вноски с редовно настъпил падеж възлизат на 18 000 лв., а ведно с лихвите върху тях, както и с дължимите такси за управление на кредита това прави сбор от всички тези /падежиралите/ вземания, т.е. до датата 4.ІV.2014 г., от 72 866.71 евро.
Съгласно т. 9 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № от 4 януари 2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г., пред въззивния съд не са допустими тези форми на изменение на иска, които „съчетават” предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на ново основание, петитум или страна. Но при изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума, ищецът заявява ново искане вместо или наред с първоначалното и ако това изменение се отразява в промяна на размера на първоначално заявения петитум /като намаление или увеличение/, всъщност не е налице промяна на претендираното спорно право, като предявеният иск за неговата защита се запазва като предмет на делото. Щом като такова изменение на иска е допустимо да се прави пред въззивната инстанция, то – по аргумент за по-силното основание – би било допустимо разглеждането по същество на второто от двете евентуални искания на банката настоящ касатор, формулирани във въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение: това за уважаване на предявения от нея срещу поръчителя Д. Л. Д. от [населено място] положителен установителен иск „по отношение изискуемите и неплатени вноски от кредита, отразени в извлечението от счетоводните й книги към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение” по реда на чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, а именно 11.ІV.2014 г. За разлика от първото й евентуално искане във въззивната жалба, отнасящо се за период до приключване на съдебното дирене в пр-вото пред Ловешкия ОС, който се явява последващ спрямо обявяването на процесния банков кредит за предсрочно изискуем. Ето защо ще следва да се уточни, че в процесния случай предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол е налице, както поради констатираното частично противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. г. на състав на І-во т.о. по т. дело № 57/2012 г., но така също и предвид противоречието му в същата част със задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 9 на ТР № 1 от 4.І.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 272 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 2.ХІ.2015 г., постановено по т. д. № 194/2015 г. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ – за установяване съществуването на вземания по извлечението от счетоводните книги на [фирма]-София в размер на 72 866.71 евро /седемдесет и две хиляди осемстотин шестдесет и шест евро и седемдесет и един евроцента/, въз основа на който документ е било подадено на 11.ІV.2014 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК.
У К А З В А на касатора [фирма]-София – ЧРЕЗ нейния юрисконсулт Г. Цв. Г., че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС по делото документ за внесена по сметката на този съд за държавни такси допълнителна такава в размер на 2 850.56 лв. (две хиляди осемстотин и петдесет лева и петдесет и шест стотинки), тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д. т., определена по размер на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от търговската колегия на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните по спора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 851 по описа за 2016 г.