О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
С., 03.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………..…………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 545 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на постановеното по гр. дело № 1773/2011 г. от Пловдивския ОС въззивно решение № 201/7.ІІ.2012 г.
А. Касационната жалба с вх. № 6669 от 16.ІІІ.2012 г. на В. А. Т. от С. е подадена против онази част от това въззивно решение, с която е бил отхвърлен негов осъдителен иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен като частичен срещу ответното [фирма]-гр. П. за присъждане на сума в размер на 8 900 лв., представляваща 89% от цялото вземане за неустойка в размер на 10 000 лв. и ведно със законната лихва върху главницата на претенцията, считано от завеждане на делото /14.ІV.2009 г./ и до окончателното й изплащане, като в резултат Т. е бил осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на търговеца 3 287.12 лв. разноски.
Оплакванията на касатора Т. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който осъдителният му иск срещу пловдивския търговец за присъждане на мораторна неустойка в размер на сумата 8 900 лв. да бъде уважен до този частично предявен по делото негов размер, ведно с присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. Ал. Т. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл по противоречиво решавания от съдилищата в Републиката материалноправен въпрос: дали, при договор за изработка с предмет извършване на строително-монтажни работи, наличието на отрицателни температури през съответния зимен период представлява обективна, непредвидима и непреодолима причина, изключваща отговорността на длъжника-изпълнител за забавено изпълнение. В тази връзка са посочени следните три решения на отделни състави от ГК на ВКС, както следва: 1/ Р. № 2633/19.Х.1972 г. по гр.д. № 1716/72 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ; 2/ Р. № 1330/9.VІ.1959 г. по гр. дело № на ІІ-ро г.о. на ВС на НРБ; 3/ Р. № 1999/8.VІІІ.1960 г. по гр. дело № 4811/1960 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ.
Б. Съответно насрещната касационна жалба на ответното [фирма]-гр. П. с вх. 7174/21.ІІІ.2012 г. е против следните две части от същото въззивно решение:
І. С която търговецът е бил осъден да заплати на В. Ал. Т., на основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 82 ЗЗД следните суми: 1/ За неизпълнени СМР по т. 3.а от подписания между страните нотариален акт– в пълния размер на предявената като частична претенция от 3 752.60 лева; 2/ По т. 3.в от същия нотариален акт – неизпълнение в размер на сумата 4 895 лева.; 3/ Разходи за отстраняване на недостатъци в строителството – 1100.04 лева.; 4/ Разлика между стойността на договорена и действително монтирана врата в размер на 474.37 лв.; 5/ За неизвършени, недовършени и лошо изпълнени работи в ап. № 8 /входно антре, баня, спалня, тераса към спалня, тераса към дневна и мазе/ общо в размер на 3 974.74 лв.; 6/ За отстраняването на недостатъци на извършените СМР по общите части на сградата, вертикалната планировка и оградата й – в размер на 356 лева ИЛИ ОБЩО В РАЗМЕР НА 14 552.75 лв. /четиринадесет хиляди петстотин петдесет и два лева и седемдесет и пет стотинки/, ведно със законната лихва, считано от 14.ІV.2009 г. и до окончателното й изплащане.
ІІ. С която са били отхвърлени двата насрещни иска на търговското д-во срещу ищеца Т. с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1/ За присъждане на сума в размер на 15 903.24 лв. /петнадесет хиляди деветстотин и три лева и двадесет и четири стотинки/, претендирана като равностойност на 28.24 кв. м. допълнително придобита от Т., но незаплатена застроена площ по сключения помежду им предварителен договор за учредяването на право на строеж от 23.ХІІ.2005 г.; 2/ За присъждането на мораторна лихва върху главницата на първата претенция в размер на 2 700 лв. /две хиляди и седемстотин лева/ за периода от 26.V.2008 г. до 4.VІІІ.2009 г.
Оплакванията на касатора [фирма] са за постановяване на въззивното решение в горепосочените негови осъдителни и отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския окръжен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това д-вото претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, въведен с насрещните му искове от настоящата инстанция, посредством уважаването на тези две претенции в пълния им размер, ведно с присъждане на разноски, докато в останалата част – по уважените осъдителни искове на Т. срещу д-вото, делото следвало да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския ОС: „за произнасяне по иск с правна квалификация по чл. 265 ЗЗД – вместо по иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 82 ЗЗД”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в текста на жалбата му, търговецът касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но вместо ясно и точно формулиран въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, д-вото поддържа единствено, че „обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС”, че налице било противоречие между същото „и съдебните решения, посочени в настоящата касационна жалба”, както и че „допускането на касационното обжалване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, съответно по чл. 287, ал. 1 ГПК и подадени от надлежни страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, както касационната жалба на В. А. Т. от С., така и насрещната касационна жалба на пловдивското [фирма] ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, но само по жалбата на ищеца Т., са следните:
За да отхвърли иска на Т. срещу дружеството с правно основание по чл. 92 ЗЗД, предявен за сума в размер на 8 900 лв., въззивната инстанция е приела, че закъснението в предаване на процесната сграда в завършен вид, което е било с продължителност 37 дни, „се дължи на обективна невъзможност на строителя, която не може да му се вмени във вина /чл. 81, ал. 1 ЗЗД/”, игнорирайки в тази връзка изложените от първостепенния съд мотиви за общоизвестност на климатичните условия през зимните месеци в [населено място] и тяхната обичайност „за тези географски ширини”, понеже те били „общи и принципни и не почиват на конкретните доказателства по делото за периода 2006/2007 г. и съответно за 2007/2008 г.” Следователно налице е предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като противоречиво решаван от съдилищата се явява релевантният за изхода на делото във въззивната инстанция материалноправен въпрос, формулиран в изложението на касатора Т. към жалбата му, а именно: „Представлява ли спадането на температурите през зимата под 0 градуса /по Ц./ обективна, непредвидима и непреодолима причина, която да изключва отговорността на длъжника по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, поради която същият не следва да отговаря за забава в строителството, респ. за предаване на сградата в уговорения между страните по спора срок?” Даденото от Пловдивския ОС разрешение на този материалноправен въпрос е в противоречие със следните решения на отделни състави на ВС /до 1996 г./, както следва: 1/ Решение № 1330 от 9.VІ.1959 г. на ІІ-ро г.о. по ; 2/ Решение № 1999/8.VІІІ.1960 г. по гр.д. № 4811/1960 г. на І-во г.о. и 3/ Решение № 2633 от 19.Х.1972 г. на І-во г.о. по гр. дело № 1716/1972 г.
Не е налице приложно поле на касационния контрол обаче, по насрещната касационна жалба на пловдивското [фирма] както в частта от същото въззивно решение, с която са били отхвърлени двата негови насрещни иска срещу Т. за присъждането на сума в размер на 15 903.24 лв., както и на мораторна лихва в размер на 2 700 лв. /за периода от 26.V.2008 г. до 4.VІІІ.2009 г./, така и в атакуваната от търговеца негова осъдителна част – по уважения иск на Т. за присъждането на сума в общ размер на 14 552.75 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.ІV.2009 г и до окончателното й изплащане, поради следните съображения:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкуватено решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда релевантния правен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в случая всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 201 на Пловдивския окръжен съд, ГК, VІІІ-и с-в, от 7.ІІ.2012 г., постановено по гр. дело № 1773/2011 г. В ЧАСТТА МУ, с която е бил отхвърлен осъдителен иск на В. Ал. Т. от С. с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен като частичен срещу пловдивското [фирма], и с предмет присъждането на сума в размер на 8 900 лв. /осем хиляди и деветстотин лева/, представляваща 89% от цялото вземане за неустойка в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата на претенцията, считано от завеждане на делото /14.ІV.2009 г./ и до окончателното й изплащане.
У К А З В А на касатора В. А. Т. от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес], че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС документ /банково бордеро/ за внесена по с/ка на този съд допълнителна държавна такса в размер на 178 лв. /сто седемдесет и осем лева/, тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на така определената допълнителна д. т. – на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито с.з. с призоваване на страните по спора.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 201 на Пловдивския ОС, ГК, V-и с-в, постановено по гр. д. № 1773/2011 г., В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.