4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 16.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………..……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1883 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 10569 от 14.VІ.2017 г. на Х. Б. Д. от София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 993 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 2.V.2017 г., постановено по гр. дело № 5931/2016 г., с което са били изцяло потвърдени първоинстанционното решение № 8579/13.ХІІ.2015 г. на СГС, ГК, с-в І-9, по гр. дело № 5037/2013 г. , както и отхвърлителното решение № 7012/2.ІХ.2016 г. по чл. 250 ГПК по същото дело: за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу ответниците Р. М., В. П. М. и М. Хр. Я. при условията на евентуалност искове за обявяване за недействителен по отношение на ищеца Д., на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД – съответно на основание по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 162, том І, рег. № 5729, нот. дело № 140/2010г. на нотариус 053 В. М..
Оплакванията на касатора Д. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдело обявено за относително недействително спрямо него на дарението на апартамент в [населено място], обективирано в горепосочения нотариален акт, извършено от съпрузите Р. М. и В. П. М. в полза на М. Хр. Я., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на последните бъдат присъдени и всички направени от настоящия касатор по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й Х. Б. Д. обосновава приложно поле на касационния контрол както с наличието на порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, така и с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по следния правен въпрос: „Прилага ли се презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД при иска по чл. 135, ал. 3 ЗЗД или само по иска с правно основание по чл. 135, ал. 1 от този закон?” Освен противоречиво решаван от съдилищата (арг. решение № 1037/2.Х.2008 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС по гр. дело № 4302/2007 г.), този правен въпрос се явявал и от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото: предвид липса на изрична правна уредба, а също и на съдебна практика
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. М. писмено е възразил чрез назначения по делото негов особен представител както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивното решение, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на разноски. Инвокиран е довод, че от съдържанието на касационната жалба „не става ясно какъв е непредявения иск, по който съдът се е произнесъл”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация В. Петрова Т. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да са били ангажирани писмени доказателства за размера на последните. Инвокирани са доводи, че решението, с което въззивната инстанция е констатирала допусната от първостепенния съд грешка в правната квалификация на предявените искове, преквалифицирала е същите и се е произнесла по съществото на спора, „не е недопустимо, а правилно и законосъобразно”, както и че формулираният в изложението по чл. 284, ал. 2 ГПК към жалбата единствен правен въпрос „не е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда”.
Ответницата по касация М. Хр. Я. от София не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС касационна жалба на Х. Б. Д. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 in fine на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта /респ. – за нищожността/ на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е нищожен или процесуално недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за валидността и допустимостта му ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В процесния случай такава вероятност е изключена предвид обстоятелството, че САС се е произнесъл изрично по възражението на Д. във въззивната му жалба за недопустимост на решението на първостепенния съд /”като постановено по непредявени искове”/, приемайки, че макар да е била дадена неправилна правна квалификация на предявен под условието на евентуалност иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД – с възприемането на такава по ал. 1 на същия законов текст, това е въпрос на материална незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт по съществото на спора, „поправим с въззивното решение”. Това разрешение в последното се явява в стриктно съответствие с т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., според която: „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства”.
Главното съображение на въззивния съд за отхвърляне и на евентуално съединения иск с правно основание по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, предпоставящ разпоредителното действие да е било извършено преди възникване на вземането на кредитора, е било за неустановяване – с годни доказателствени средства по ГПК и по правилата за пълното и главно доказване, на специфичното общо намерение (animus nocendi) на длъжника и лицето, с което той е договарял /т.е. надарената Я./, а именно да бъде увреден кредитора настоящ касатор. В тази връзка САС е провел последователно разграничение между „знанието за увреждане”, визирано в двете хипотези по ал. 1 на чл. 135 ЗЗД, от една страна, и изискуемото по закон субективно намерение за увреждане между контрахентите по процесната безвъзмездна разпоредителна сделка с недвижим имот – от друга. Следователно единственият формулиран от касатора Д. правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата негова жалба се явява такъв с изцяло хипотетичен характер: той не е бил включен в предмета на спора, въведен с евентуално съединения иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, поради което не е от значение за изхода по конкретното дело.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл.288 ГПК и предвид изрично направеното от назначения по делото особен представител на ответника по касация Р. М. искане за това, ще следва, на основание чл. 78, ал. 3-във вр. чл. 29, ал. 3 ГПК, касаторът /ищец/ Б. Д. да бъде осъден да заплати на адвокат А. Гр. С. от САК сумата 1 000 лв. (хиляда лева), чиито размер е бил определен по правилата на чл. 9, ал. 3 in fine, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 993 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 2.V.2017 г., постановено по гр. дело № 5931/2016 г.
О С Ъ Ж Д А касатора ищец Х. Б. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], със съдебен адрес в същия град: [улица], ет. ІІ /чрез адв. Г. Г. С. от САК/ да заплати на адвокат А. Г. С. от САК, л.н. [ЕГН], с кантора в [населено място] [улица], вх.”Б”, ет. ІІ, СУМА в размер на 1 000 лв. (хиляда лева) като възнаграждение в качеството й на назначен по делото особен представител на ответника по касация Р. М..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2