1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
С., 12.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 4690 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] срещу Решение № 2918 от 18.07.2013г. по в.гр.д.№ 272/2013г. на Благоевградския ОС, в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 78/2012г. на РС Разлог за отхвърляне на иска срещу [фирма], [населено място], предявен по реда на чл.422 ГПК, за установяване съществуването на вземане за обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 03.07.2008г. до 04.10.2010г. върху главницата 25 000лв. /част от сумата по фактура № 64/03.07.2008г./, предявен за 7 053.13лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Касаторът се позовава на основанията за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК, иска отмяната му и постановяване на друго за уважаването на иска със законните последици. При поддържана допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК /противоречие с Решение № 42 по т.д.№ 593/2009г. на ІІ т.о., № 46 по т.д.№ 454/2008г. на ІІ т.о., № 23 по т.д.№ 588/2010г. на ІІ т.о., № 30 по т.д.№ 416/10 на І т.о./ и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК /противоречие с Решение № 137 по гр.д.№ 126/55 на ОСГК на ВС/, в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1/Дължи ли се покана на неизправния длъжник за задължението му да заплати мораторна лихва по реда на чл.86,ал.1 ЗЗД, 2/ Ако се дължи от кога тече периода от време, в който кредиторът следва да изпрати покана;3/ След като има включване на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяване в счетоводството на получателя чрез заверка на счетоводния регистър и е приспаднат данъчен кредит по тях, за тези сделки и действия следва ли за се приложи презумпцията на чл.301 ТЗ; 4/След като има включване на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяване в счетоводството на получателя и приспаднат данъчен кредит, изпада ли длъжникът в забава от деня на осчетоводяване на фактурата.
Постъпила е касационна жалба и от ответника [фирма] срещу частта на решението, с което след отмяна на решението на РС Разлог, е уважен предявеният от ищеца по реда на чл.422 ГПК иск за съществуването на вземането му по фактура № 63/03.07.2008г. за извършени СМР за сумата 25 000лв. /част от сумата по фактурата/, ведно със законната лихва от 05.10.2010г., за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Дружеството се позовава на основанията по т.2 и т.3 на чл.281 ГПК. Твърдението за недопустимост е обвързано с разбирането, че въззивният съд е основал решението си на недопустими доказателства-свидетелски показания за установяване правоотношение по договор за изработка при липса на приемо-предавателен протокол.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК като процесуалноправни и материалноправни са поставени следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да се позовава на недопустими доказателства-свидетелски показания, с които се иска установяване наличието на съществуващото договорно отношение; 2/ При наличието на оспорване по чл.193,ал.1 ГПК и липса на произнасяне по реда на чл.194 ГПК на първоинстанционния съд, то връщането на делото за допълване, не е ли задължително процесуално задължение на въззивния съд; 3/ Налице ли е ограничаване на правата на ответната страна, която оспорва документ по реда на чл.193 ГПК, който се ползва от другата страна, а съдът не се произнася с изрично определение; 4/ Осчетоводяването на фактура, която е неавтентичен документ, може ли да породи правни последици; 5/ Може ли счетоводното записване само по себе си да гарантира и да бъде достатъчно доказателство, че са налице реални действия между страните, когато липсват изрични документи и доказателства в тази насока; 6/ Може ли да се приема от съда за наличие на редовно водене на счетоводството и прилагане на чл.182 ГПК и чл.53 сл.ТЗ, на чиято основа да намира приложение разпоредбата на чл.301 ТЗ; 7/ Може ли да се говори за представителна власт на счетоводителите, които получават по поща /куриер/ фактура на името на дружеството, което обслужват и осчетоводява;. 8/ Възможно ли е да се претендира и изтъква във вреда на получателя на фактура липсата на сторниране на фактура, като лице, което няма правомощие да сторнира фактура.
Допълнителното основание е посочено по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на Решение № 465 по гр.д.№ 1199/2009г. на І г.о.;Решение № 202 по т.д.№ 87/2011г. на ІІ т.о., Решение № 546 по гр.д.№ 856/2009г. на ІV г.о. и Тълкувателно решение № 5/18.10.2012г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и наличието на допълнителното основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Постъпили са отговори на касационните жалби.
Зад отмени първоинстанционното решение, с което искът за установяване съществуването на вземане в размер на 25 000лв. по фактура № 64/03.07.2008г., с която доставчикът [фирма] е фактурирал на получателя [фирма] възнаграждение за строителни дейности: ръчно подравняване на терен, трамбоване, подложен бетон, хидроизолация и топлоизолация на основи и стени и кофраж за съответните количества и при посочени единични цени, въззивният съд е приел, че в представения от ищеца екземпляр има подпис на получател, който обаче не е на законните представители на дружеството, а оригиналът на фактурата не е подписан от получателя. Въз основа на заключението на приетата експертиза е обсъдил, че фактурата е осчетоводена в счетоводствата и на двете страни, при ответника през м.юли 2008г. като задължение към ищеца, включена е в дневника за покупки и за същия месец е ползван данъчен кредит в пълен размер, но през м.октомври е сторнирана, анулирана от ответника – отразена със знак минус в дневника, ползваният кредит е възстановен на бюджета, но не е съставен двустранен протокол по чл.116, ал.4 ЗДДС; плащания въз основа на фактурата няма отразени и в двете счетоводства. Мотивирал е, че определящи правото на ищеца-изпълнител да получи възнаграждение, е установяването на фактите, че е извършил работата съобразно уговореното в количествено и качествено отношение и в срок, и че тя е приета от възложителя. Позовавайки се на решение № 110 от 17.08.2011г. по т.д.№ 597/2010г. на ІІ т.о. е изложил правни изводи, че с оглед характеристиката му на неформален договор, съществуването на договора за изработка при липса на писмена форма, подлежи на доказване с всички доказателствени средства, а в случая сключването му и приемането на работата се установява с осчетоводяване при ответника на издадената от изпълнителя фактура. Прието е, че макар фактурата да не е правопораждащият факт, от който следва, че се дължи плащане, тя съдържа ясна информация относно услугата, обема и единичната цена, а осчетоводяването на задължението за плащане по нея е признание за съществуването му. Мотивирано е, че волята за договаряне е установена и от разпитаните свидетели, чиито показания за факта на възлагането от ответника на ищеца на дейностите и вида им, са допустими, при отчитане на обстоятелството, че изкопът е затрупан, и не по вина на ищеца изработеното е неустановимо чрез строителна експертиза, и на обстоятелството, че разрешение за строителство не е било издавано. Мотивирано е, че признанието на ответника за приемането на изработеното и че то отговаря на договореното, се установява чрез действията му по осчетоводяване на фактурата и ползването данъчен кредит- т.е. налице е признание на длъжника за задължението му и за неговия размер. Посочено е, че дори фактурата да не е подписана, или да е подписана от лице без представителна власт, търговецът не се е противопоставил, поради което действията по приемането й се считат потвърдени по силата на разпоредбата на чл.301 ТЗ. Обсъдено е, че последващото едностранно анулиране на фактурата е без правно действие, тъй като тази процедура, съгласно ЗДДС може да стане само чрез двустранен протокол, с който и двете страни да признаят, че документът е погрешно съставен и че не е имало реална сделка. Мотивирано е, че липсата на констативен протокол не води до извод, че възложените СМР не са били изпълнени, тъй като тези протоколи нямат качеството на правопораждащ факт, а само доказателствено значение за определяне на размера на дължимото възнаграждение. Искът за заплащане на обезщетение за забава за периода, предхождащ завеждането на иска е приет за неоснователен, по съображения, че при липса на уговорен срок за плащане, задължението е дължимо след покана, а фактурата не може да изиграе такава роля. Изложени са допълнителни съображения, че в заповедта за изпълнение като период на забавата е посочен 03.07.2010г. до 04.10.2010г., а сумата 7 053лв. не може да е размер на лихва за забава за три месеца върху главница от 25 000лв.. Счетено е, че релевантен за иска по чл.422 ГПК е периодът, посочен в заповедта, а не в заявлението по чл.410 ГПК.
В хода на разглеждане на въззивната жалба, окръжният съд е отказал да върне на РС за произнасяне по реда на чл.250 ГПК с изричен диспозитив по оспорване на фактура № 64 от 03.07.2013г., като е споделил съображенията на първоинстанционния съд, че производство по чл.193 ГПК не е било откривано.
Становището на състава на ВКС, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника произтича от следното:
Ако решението на въззивния съд е основано на недопустими доказателства, то би било неправилно, а не недопустимо. Поради това липсва основание за преценка за евентуална недопустимост на решението, поради което не е налице и основание за допускане на касационното обжалване за извършване на такава проверка.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по въпросите свързани с оспорване истинността на документ и проверката му /чл.193 и чл.194 ГПК/. Ако съдът не е постановил изричен диспозитив след проверката, това не би могло да рефлектира върху правата на страната, след като оспорването е направено в сроковете по чл.193,ал.1 ГПК. В случая е налице произнасяне в мотивите за правните последици от осчетоводяването на частен документ, който не носи подпис от името на дружеството, в чието счетоводство той е намерил отражение.
Първият поставен като процесуалноправен, не е правен въпрос, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения- основание за отмяна на решението, а не за допускането му до касационно обжалване.
Шестият и осмият въпрос са неясни, от тях не може да бъде изведена логиката на касатора при формулирането им. Последният въпрос също е неуточнен и неопределен, като въззивният съд е изложил подробни съображения за произтичащата от закона недопустимост за едностранно анулиране на фактура, която е била отразена в отчетните регистри-чл.116,ал.4 ЗДДС.
Представените от касатора съдебни актове са неотносими към разрешения правен спор; в тях е дадено разрешение на неидентични правни проблеми.
Останалите поставени въпроси /доколкото имат характер на правни/ са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната за него практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК: цитираното в мотивите Решение № 110 по т.д.№ 597/2010г. на ІІ т.о. относно неформалния характер на договора за изработка и допустимите доказателства, с които да се установят фактическите договорени и извършени СМР по действителни цени; Решение № 65 по т.д.№ 333/2011г. на ІІ т.о. и Решение № 45 по т.д.№ 1882/2013 на І т.о. /и цитираните в тях/ относно възможността фактурата, която дори да не е подписана от възложителя по договора за изработка, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е в счетоводните регистри на страните и е ползван данъчен кредит по нея, представлява признание за съществуването на задължението и може да послужи като доказателство за наличието му. Последователна е и съдебната практика за приложението на презумпцията по чл.301 ТЗ с факта на осчетоводяване от възложителя на фактура за извършени СМР, както и разрешението, че актовете образец 19 имат характер на количествено-стойностни, а не на приемателни и че липсва обусловеност между подписването им и задължението за плащане /Решение №121 по т.д.№ 621/2012г. на І т.о./.
Съставът на ВКС счита, че следва касационното обжалване да бъде допуснато само в обжалваната от ищеца част, с която е потвърдено решението на районния съд за отхвърлянето на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане за обезщетение за забава върху главницата в размер на 7 053.13лв. за периода, посочен в исковата молба 03.07.2008г.-04.10.2010г., за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за периода 03.07.2010-04.10.2010г. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание т.1, изречение последно, предл. последно от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС- за проверка на допустимостта на въззивното решение в тази част.
При подаване на касационната жалба ищецът е заплатил държавната такса по чл.18,ал.2,т.1 от Тарифа № 1 на МП и следва в едноседмичен срок от уведомлението да внесе таксата по т.2, възлизаща на 141лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска касационно обжалване на Решение № 2918 от 18.07.2013г. по в.гр.д.№ 272/2013г. на Благоевградския ОС, в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 78/2012г. на РС Разлог за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК иск на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] за установяване съществуването на вземане за заплащане на обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 03.07.2008г. до 04.10.2010г. върху главницата 25 000лв. /част от сумата по фактура № 64/03.07.2008г./, предявен за 7 053.13лв., за която сума, посочена като обезщетение за забавено плащане за периода 03.07.2010г.-04.10.2010г., е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 47920/2010г на РС Разлог.
Указва на касатора [фирма], [населено място], че следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 141 лв. и да представи вносен документ в едноседмичен срок от съобщението.
След изтичане на срока и с оглед изпълнение на указанията, делото да се докладва на Председателя на Първо т.о. за насрочване или прекратяване.
Не допуска касационно обжалване на същото решение, в частта, с която след отмяна на решението на РС Разлог по гр.д.№ 78/2012г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] по реда на чл.422 ГПК, иск за установяване съществуването на вземане по фактура № 63/03.07.2008г. за извършени СМР за сумата 25 000лв. /част от сумата по фактурата/, ведно със законната лихва от 05.10.2010г., за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 47920/2010г на РС Разлог.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.