2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
гр. София, 27.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 738 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците А. Х. Х., А. Х. М., М. Х. М., тримата от [населено място] и Х. Х. А. от [населено място], всички чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 2146 от 15.11.2016г. по гр. дело № 3309/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 8403 от 08.12.2015г. по гр. дело № 14935/2014г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I-18 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Х. Х., А. Х. М., М. Х. М. и Х. Х. А. срещу [фирма], [населено място] искове за разликата над присъдените суми по 100 000 лв. на всеки ищец до 150 000 лв. по иска на А. Х. Х. и до пълните предявени размери по 150 000 лв. по всеки иск на останалите трима ищци, предявени като частични, както и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 3 830 лв. – за юрисконсултска защита и сумата 101,95 лв. – разноски за вещи лица на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Решението на Софийски апелативен съд е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Х. Х. срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 150 000 лв. до 170 000 лв. като необжалвано.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; липсата на посочване и анализ на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедлив размер обезщетение?
2. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне съдържанието на връзката /между починалата и ищците по делото/?
3. Представлява ли поставяне при дискриминационен режим на ищците по настоящото дело, като по претенция за компенсация на морални вреди съдът приема, че им се полагат по-ниски обезщетения от обичайно присъждани такива поради по-ниския им жизнен стандарт, като поставя на заден план търпените болки и страдания от невъзвратимата загуба? Съставлява ли самостоятелен критерий евентуално по-ниският житейски стандарт при определяне на обезщетение за морални вреди?
4. Прилагането на неотносими към принципа на справедливост критерии, които освен това са неверни, води ли до неправилност на решението поради отчитане на неверни и неотносими критерии, водещо до неверни изводи и неправилно приложение на принципа на справедливост, пряко повлияно от неправилност, при прилагане на задължителните критерии?
Игнорирането на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело?
5. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г.?
Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост?
По отношение на посочените въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие на ППВС 4/1961г., ППВС 5/1969г. и Решение № 23/23.03.2014г. по т. д. № 1154/201Зг. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
6. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?
7. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващи пълното им игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при условията на пряк иск; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 3-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап?
Според касатора посочените в т. 6 и 7 от изложението правни въпроси са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в Решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/201Зг. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 131/04.01.2016г., по т. д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период, Решение № 33/21.03.2015г. по т. д. № 543/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и горепосоченото Решение № 23/23.03.2014г. по т. д. № 1154/201Зг. на ВКС, ТК, II т. о., в които се приема, че отчитане на несъществени и произволни обстоятелства винаги води до нарушаване принципа на справедливост; Решение 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение 603/09.06.2009г. по гр. д. № 209/2009г. на САС относно размера на обичайно присъжданите обезщетения за аналогични случаи, но при много по-ниски лимити; Решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. относно небоходимостта от съобразяване в достатъчна степен задължителните критерии и редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства.
Касаторите обосновават основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с противоречие на установената съдебна практика: Решение от 28.06.2007г. по гр. д. № 2877/2006г. на СГС, I г. о., 1 състав, Решение № 70/21.07.2008г. по гр. д. № 2550/2007г. на СГС, I г. о., 6 състав, Решение № 189/06.10.2008г. на СГС, 1 състав, Решение от 09.02.2010г. по гр. д. № 1570/2009г. на САС, Решение от 20.01.2011г. по гр. д. № 4118/2009г. на СГС, І г. о., 6 състав, Решение № 262/2011г. по гр. д. № 919/2010г. на САС, 2 състав, Решение от 24.01.2011г. по гр. д. № 683/2010г. на САС, 4 състав.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК се е позовал на мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е направил и свои мотиви. В осъдителната част първоинстанционното решение не е обжалвано от ответното застрахователно дружество, поради което е влязло в сила. По делото е установено наличието на елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ/отм./ за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 17.09.2012г. ПТП, а именно: настъпило на 17.09.2012г. застрахователно събитие, увреждане от управляващ застраховано при ответното застрахователно дружество моторно превозно средство, причинило процесното ПТП, по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, противоправно поведение и вина на водача на лекия автомобил, причинил процесното ПТП, причинени неимуществени вреди на ищците в резултат на смъртта на пострадалия от процесното ПТП Х. М. Х., причинно-следствена връзка между деянието и причинените на ищците увреждания. Съдебният състав е приел, че ищците – съпруга и деца на починалия, са активно легитимирани по предявените искове, тъй като са сред кръга от лица, посочен в ППВС № 4/1961г., раздел III, т. 2.
За да направи извод, че присъдените обезщетения по 100 000 лв. на всеки от ищците – наследници на починалия, съответно съпруга и деца, са съответни на доказаните болки и страдания, преценени към социално икономическите условия на живот към средата на 2012г., въззивният съд е взел предвид въз основа на свидетелските показания, че между загиналия Х. М. Х., съпругата и децата му са били изградени добри отношения, съществувала е задружност при съвместното им съжителство, ищците трудно преживяват загубата съответно на съпруга /първата ищца/ и родителя /останалите ищци/ и не могат да го забравят. Отчел е възрастта на починалия – 51г., на преживялата съпруга – 48г., и на пълнолетните му деца – 32г., 27г. и 23г., като всеки е със собствено семейство, но често се събирали заедно, съобразил е, че починалият е бил здрав и работлив, след смъртта му малкият бизнес, който развивал със съпругата си и подпомаган от децата си, западнал.
За да приеме, че справедливите в случая обезщетения са по 100 000 лв. на всеки от четиримата наследници, съдебният състав е изложил аргументи, че не са установени особени обстоятелства, които да обусловят по-високи размери на обезщетенията, като например такива, свързани с общественото положение и социално – икономическия статус на починалия, който е един от критериите по чл. 52 ЗЗД. Приел е, че и преди загубата ищците са живеели изключително бедно и е направил извод, че суми от по 100 000 лв. заедно със законните лихвите, считано от 2012г., са достойно и справедливо обезщетение за доказаните болки и страдания.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният правен въпрос е този, който е от значение за делото, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос „как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя” и процесуалноправният въпрос по т. 5 от изложението „длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото” са от значение за делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение на всеки ищец. Тези въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в ППВС 4/25.05.1961г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, една част от които са посочени от касатора, както и Решение № 179/29.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., Решение № 217/22.12.2016г. по т. д. № 3402/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 174/27.10.2016г. по т. д. № 2960/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 56/04.05.2017г. по т. д. № 3584/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Посочените от касатора в т. 2, 3 и 4 от изложението правни въпроси не отговарят на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а съдържат оплакване по правилността на решението и в този смисъл са относими към касационните основания по чл. 281 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посочените от касатора шести и седми правни въпроси „релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./” и „следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с тях” са от значение за спора по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК, т. 1. Въпросите са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Следователно по посочените правни въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, предвид наличието на постоянна практика на ВКС по релевантните правни въпроси и непредставяне на посочените от касатора решения на СГС и САС.
Решението следва да се допусне до касационно обжалване и в частта с която А. Х. М., М. Х. М. и Х. Х. А. са осъдени да заплатят на ответното дружество разноски, както и в частта, с която А. Х. Х. е осъдена да заплати част от присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер 3 379,41 лв. /разликата над 450,59 лв. до присъдените 3 830 лв./ и разноски за вещи лица в размер 89,95 лв. /разлика над 12 лв. до присъдените 101,95 лв./. Останалата част от присъдените разноски е дължима от ищцата А. Х. на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, изчислена съразмерно на влязлата в сила част на въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Х. иск за разликата над 150 000 лв. до пълния предявен размер 170 000 лв. като необжалвана с касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2146 от 15.11.2016г. по гр. дело № 3309/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 8403 от 08.12.2015г. по гр. дело № 14935/2014г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I-18 състав в следните части: 1/ частта, с която са отхвърлени предявените от А. Х. Х., А. Х. М., М. Х. М. и Х. Х. А. срещу [фирма], [населено място] частични искове за разликата над присъдените суми по 100 000 лв. на всеки ищец до 150 000 лв.; 2/ частта, с която А. Х. М., М. Х. М. и Х. Х. А. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 3 830 лв. – за юрисконсултска защита и сумата 101,95 лв. – разноски за вещи лица на основание чл. 78, ал. 3 ГПК; 3/ частта, с която А. Х. Х. е осъдена да заплати на [фирма] част от тези суми, а именно 3 379,41 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 89,95 лв. – разноски за вещи лица.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса в размер 300 лв. по сметка на ВКС на РБ, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на ТК на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.