О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
София, 23.01.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Радостина Караколева
Анжелина Христова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 794 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Й. М. С. срещу Решение № 83 от 08.11.2018 год. по т.д.№ 161/2018 год. на Бургаския апелативен съд.
Въззивното решение е постановено по жалбата на С. срещу Решение № 129 от 20.04.2018 год. по т.д.№ 154/2017 год. на Бургаския окръжен съд с което е бил уважен предявеният от „Юробанк България”АД обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.538 ТЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 52223.89 лв., дължима по издаден на 27.12.2007 год. запис на заповед с падеж на предявяване в срок до 27.01.2028 год. по която С. има качеството на авалист. Исковата сума е формирана от 32752.12 лв. главница и 19741.77 лв. обезщетение за забава.
Въззивното решение е обжалвано изцяло при въведени касационни основания по чл.281 т. 3 ГПК – неправилност на решението на БАС поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт, както и основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
В представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК се съдържа становището на ответника по касация „Юробанк България”АД, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Становището на настоящия съдебен състав по предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол произтича от следното:
Издател на записа на заповед от който произтичат спорните задължения е „Бриз Ойл”ООД, представляван от управителя Й. С.. Сумата е 40000 лв. с посочена годишна лихва от 13.5% при краен срок за предявяване за плащане 27.01.2028 год. Авалисти са съдружниците Й. С. и Д. Г. Ж. в качеството на физически лица. Няма спор, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на каузална сделка – договор за кредит по който „Бриз Ойл”ООД има качеството на кредитополучател, а „Юробанк България”АД – качеството на кредитодател. Изпълнението на задължението освен със запис на заповед е обезпечено и с договор за поръчителство. Към договора е сключен анекс на 06.01.2010 год.
Безспорни са обстоятелствата, че търговското дружество-издател на менителничния ефект не е предприело действия по погасяване на кредитното задължение. През 2015 год. спрямо него е било инициирано производство по несъстоятелност. С Решение № 621 от 08.06.2015 год. по т.д.№ 60/2015 год. на Бургаския окръжен съд на основание чл.632 ал.1 ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Бриз Ойл”ООД с начална дата 21.11.2010 год. С нотариална покана от 27.03.2016 год. записът на заповед е бил предявен за плащане на издателя „Бриз Ойл”ООД (н). Връчен е по реда на чл.47 ал.5 вр. ал.1 ГПК на 05.05.2016 го. По същият ред е връчена и изпратената на 27.03.2016 год. нотариална покана за предявяване за плащане на записа на заповед и на авалиста Й. С., като се счита за връчена на 05.05.2016 год. На 02.12.2016 год. е връчена и лично на С., чрез помощник нотариус.
На 13.06.2016 год. между „Юробанк България”АД и Д. Ж. е сключено споразумение по силата на което банката е приела плащане в размер на 20000 лв. за погасяване на част от кредитното задължение на „Бриз Ойл”ООД (н) в поредността: разноски, лихви, главница. Към момента на сключването на споразумението задължението е било в общ размер 67613 лв. Постигнато е съгласие да бъдат прекратени производствата по индивидуално принудително изпълнение срещу Д. Ж. инициирани от банката и да бъдат вдигнати обезпечителните мерки с изключение на запора върху дружествения му дял. В чл. 5.1 на споразумението е посочено, че страните по него считат отношенията помежду им, произтичащи от договора за кредит и анекса към него, от договора за поръчителство и записа на заповед от 27.12.2007 год. за уредени.
Сумата, която е предмет на иска по настоящето делото е формирана след приспадането на платените от Д. Ж. суми по споразумението.
Подържаната в рамките на исковото производство теза на Й. С. е била, че: менителничният ефект е нищожен – подписите за издател (управител на дружеството) и авалист не са положени от С., поради това, че не е подписан от него; записът на заповед не е бил предявяван на издателя, поради което падежът на задължението не е настъпил и за авалистите; след извършеното плащане от Д. Ж. е налице опрощаване на остатъка от задължението; недобросъвестност на кредитора, даваща право на авалиста да предяви личните възражения на издателя; задължението по договора за кредит за чието обезпечаване е издаден записът на заповед е погасено чрез новация – анексът от 2010 год.; направено е възражение за изтекла погасителна давност.
Първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на назначената по делото графическа експертиза е приел, че записът на заповед е подписан от ответника С. и в качеството на управител на издателя и в качеството на авалист. Счел е за неоснователни доводите, че с анекса задължението по кредита е новирано и обезпечителната функция на записа на заповед е отпаднала; че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с откриване на производството по несъстоятелност и на основание чл.617 ТЗ; че менителничният ефект е редовно предявен за плащане на издателя и авалиста, както и, че не е налице опрощаване на остатъка от дълга с факта на сключването на споразумение между кредитора и единия поръчител (поемател и авалист).
Сезиран с въззивната жалба на Й. С., съставът на БАС е потвърдил първоинстанционния акт, като съобразно въздигнатите във второинстанционното производство доводи е посочил, че: Действително, правилото на чл.617 ал. 1 ТЗ не се прилага спрямо изискуемостта на менителничните ефекти, но в случая, правата спрямо издателя са упражнени с връчването на нотариалната покана отправена управителя на издателя на вписания адрес на управление. Независимо, че към тази дата (14.04.2016 год.) производството е било спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ, ограничението на правомощията на управителните органи не е абсолютно и тяхната представителната власт е запазена, доколкото не се изключва от изрично предвидените в чл. 658 ТЗ правомощия на синдика, както е в случая. Нотариална покана е връчена на С. и в качеството му на авалист на 02.12.2016 год. и той е поставен в забава. Счел е за неоснователно възражението за недобросъвестност на кредитора основаващо се на това, че поемателят е и кредитор по каузалното правоотношение, както и поради липсата на претенция за двойно плащане (по каузалната и абстрактната сделки). По доводите на въззивника за погасяване на задължението, БАС е приел, че не е налице опрощаване, не е налице новация и не е изтекла погасителна давност, като подробно е аргументирал становището си по всяко едно от въведените основания.
Становището на настоящия съдебен състав, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице, произтича от следното:
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК това основание е свързано с произнасянето от страна на БАС в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: „1./ Направените изявления пред органите на управление на дружеството, чийто правомощия са прекратени като предварителна обезпечителна мярка в производството по несъстоятелност и това е вписано в търговския регистър, обвързват ли дружеството и могат ли тези органи да представляват дружеството пред трети лица и да приемат техните изявления, включително и изявления за предявяване на менителничен ефект?; 2./ За да е налице новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД следва ли волята на страните да е изрично обективирана или може да се предполага и тълкува?; 3./ Приложението на чл. 116, буква „б“ от ЗЗД, съгласно която разпоредба давността не се смята прекъсната, ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, отнася ли се и за хипотези, при които съдебното производство е прекратено? Изваждането на изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК и образуване на изпълнително дело въз основа на него, прекъсва ли давността за вземането по тях, ако в последствие в производството по чл.422 от ГПК предявения установителен иск е оттеглен и образуваното въз основа на него дело е прекратено, изпълнителния лист е обезсилен, а в последствие е прекратено и изпълнителното дело?.
Позоваването е на противоречие с приложените: Определение № 848 от 07.12.2018 год. по гр. д. № 1347 / 2018 год. на ВКС ІІІ г.о.; Решение № 118 от 29.03.2018 год. по т. д. № 2836 / 2017 год. на ВКС ІІ т.о.; Определение № 117 от 29.01.2014 год. по ч.т.д. № 4416/2013 год. на ВКС; Решение № 172 от 16.03.2007 год. по т. д. № 700/2006 год., I т.о. на ВКС; Определение № 45/13.01.2014 год. по ч. т. д. № 2880/13 год. на I т. о. на ВКС; Решение № 206/2015 год. на ВКС по т.д.№3701/2013 год., II т.о.; Решение № 113 от 12.07.2017 год. на ВКС по т. д. № 640/2016 год., I т.о.; Решение № 67/25.05.2017 год. на ВКС по т.д.№ 60075/2016 год.; Решение № 873 от 11.2010 год. по гр.д. № 580/2010 год. на САС; Решение № 378 от 11.06.2010 год. по гр.д. № 146/2010 год. на САС; Определение № 537/31.07.2015год. на ВКС по ч.гр.д. № 3050/2015год., IV г.o.; Решение № 110 от 17.07.2015 год. на ВКС по т. д. № 1568/2014 год. I т.о.; Решение № 26 от 10.02.2009 год. по гр.д. № 5911/07 год. на ВКС, IV г.о.; Решение № 10 от 24.07.2013 год. по гр. д. № 334/2013 год.; Решение № 178 от 09.07.2014 год. по гр. д. № 7749/2013 год. на ВКС; Решение № 554 от 02.09.2011 год. по гр. д. № 1019/2010 год. на ВКС.
За първия от посочените въпроси се твърди противоречие със съдебна практика с която ВКС се е произнесъл по въпроси на търговската несъстоятелност и най-общо казано – обема на правомощията на органите на длъжника в различни фази на производството на търговска несъстоятелност. За да е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, би следвало в тази практика да се съдържа тезата, че правомощията на представител на платеца (чл.455 т.3 ТЗ), ако той е в производство по несъстоятелност към датата на падежа, може да упражнява само синдикът. Такава теза (произнасяне по правен въпрос) в решенията на които се озовава С. не се съдържа.
Вторият от посочените въпроси е поставен общо, но независимо от това, твърдяното противоречие, обуславящо прилагането на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Липсва противоречие между произнасянето по правния въпрос от състава на БАС и посочените по-горе съдебни актове. С тях, съдебните състав, произнасяйки се по наличието на обективна новация, са приели (както приема и правната доктрина), че наличието на animus novandi следва да е изразено в договора ясно и по недвусмислен начин при изследването на волята на страните. Нито правната доктрина, нито съдебната практика въвеждат изисквания за форма/реквизити при обективната или субективната новация или пък изменението на параметрите или наименованието на предмета на престация (каквато е налице в случая), да обективира признаците на обективната новация.
Третият от въпросите също не обективира противоречие между практиката на съдилищата и произнасянето на БАС по въпроса за погасителната давност, а и следва да се отбележи, че този въпрос няма качеството на обуславящ. Както неколкократно бе посочено, осъдителният иск на кредитора „Юробанк България”АД произтича от поетото менителнично задължение. С решението си въззивният съд е приел, че вземането по това задължение е станало изискуемо на 14.04.2016 год. Заповедното производство предхожда тази дата, а предявяването на вземането по каузалното задължение по реда на чл.688 ТЗ се е случило на 01.08.2016 год. Това е обусловило и изводът му, че погасителната давност по чл.111 б.”б” ЗЗД не е изтекла нито по отношение на каузалното, нито по менителничното правоотношение, които касаят едно и също вземане на банката към С..
По отношение на втората част от този въпрос следва да се отбележи, че е налице неяснота. Това е така, тъй като се сочи общо „документ по чл.417 ГПК”. По делото липсват данни дали заповедното производство е било инициирано за каузалната сделка (чл.417 т.2 ГПК) или за абстрактната (чл.417 т.9 ГПК), поради което, дори да биха били налице съмнения относно спазването на сроковете, отговорът на този въпрос би изисквал коректни данни спрямо кое от вземанията следва да бъде отнесен и искът по чл.422 ал.1 ГПК за установяването на кое от тях е бил предявен.
Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът свързва с произнасянето по въпросите: „1./ Когато извършва опрощаване на задължението спрямо единият от солидарните длъжници, за да запази правата си спрямо останалите солидарни длъжници трябва ли кредиторът изрично да изяви воля за това чрез вписване в споразумението или чрез извършени конклудентни действия преди сключването му или е достатъчен факта, че в споразумението е посочено, че се уреждат вземанията само на този солидарен длъжник?; 2./ Представлява ли преминаването от един банков продукт – револвираща кредитна линия към друг банков продукт – кредит с анюитетни вноски? Представлява ли промяната на срока на усвояване, прекратяването на възможността за револвиране, промяната на начина на погасяване на един банков продукт и заместването им с еднократно усвояване задължителни месечни вноски, съгласно условията на друг банков продукт новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД”.
Становището на настоящия съдебен състав е, че приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице.
По отношение на първия от въпросите, съставът счита, че общо тълкуване на споразумение по чл.124 ал.1 ЗЗД не може да има. Тълкуването е винаги конкретно спрямо спорното по делото споразумение. В случая съдържанието на споразумението е недвусмислено с оглед това, че в него изрично е посочено, че то урежда само отношенията между страните по него и претенциите на кредитора отпадат само спрямо този длъжник. Оттук и липсата на необходимост от допълването на нормата на чл.124 ал.1 ЗЗД (което съставът счита и за недопустимо) с произнасяне по реда на чл.290 ГПК кога следва да бъде извършено запазването на правата срещу солидарния съдлъжник – преди, по време или след извършване на опрощаването, както и по какъв начин следва да бъде изразена волята на кредитора – изрично или чрез конклудентни действия.
По втория въпрос. Вярно е твърдението на касатора, че независимо от родовото понятие „банков кредит“, различните банкови продукти имат различни параметри и се различават един от друг. Вярно е и това, че в теорията и практиката липсва произнасяне дали тези разлики между различните банкови продукти са толкова съществени, че при преминаване от един банков продукт към друг е налице погасяване на задължението по първия продукт и възникване на ново задължение или се касае единствено и само за разсрочване и преструктуриране на задълженията. Липсата на такова произнасяне от доктрината и практиката, обаче е поради това, че с оглед свободата на договаряне не би могло по тълкувателен път да бъде постигната унификация. Както бе посочено по-горе в рамките на отговора на въпроса по чл.107 ЗЗД, в правомощията на страните по всеки договор е да уточнят дали промяната обективира animus novandi или не, а не да се позовават на такава едва в рамките на спор по изпълнението на този договор.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно, съобразно въведеното в изложението основание по чл.280 ал.2 ГПК. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, основанието по чл.280 ал.2 ГПК не припокрива (не е идентично) с основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението на БАС, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол също не е налице.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация не е поискал присъждането на разноски.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 83 от 08.11.2018 год. по т.д.№ 161/2018 год. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.