5
Определение по чл.288 ГПК на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
София, 29.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Радостина Караколева
Емил Марков
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 122 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на [фирма] срещу Решение № 130 от 09.10.2017 год. по гр.д.№ 366/2017 год. на Варненския апелативен съд.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил Решение № 907/08.06.2017 год. по гр.д.№ 1857/16 год. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционният акт е уважен за сумата 24494.80 лв., ведно със законната лихва, предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.59 ЗЗД. В частта с която искът е отхвърлен до предявения размер от 25760 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
[фирма] счита, че въззивното решение следва да бъде касирано на основание чл.281 т.3 ГПК. Счита, че решението е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Чрез представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация [фирма] изразява становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основания за допускане на касационен контрол. Има искане за присъждане на разноски. Приложено е доказателство за платено в брой адв.възнаграждение.
Безспорно е, че ищецът по делото [фирма] е придобил пред 2012год. собствеността на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица] който се намира сграда-подстанция, предназначена за енергопроизводство. Била е построена за нуждите на „Военно-ремонтен завод – Ц. К.“ [населено място] – първоначален собственик на имота. Към придобиването и от ищеца е била вече присъединена към електроразпределителната мрежа на [фирма]. Твърдението по исковата молба е, че подстанцията се използва ответника за нуждите на преноса, разпределението, присъединяването и снабдяването с електрическа енергия на други потребители, придобили обекти на територията на бившия „В. – Ц. К.“, без да бъде отправено питане до собственика на съоръжението или да бъде предложено сключването на договор за ползването му срещу заплащане. Счита, че цената следва да бъде определена по Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР. Поради това е предявен иск за заплащане на обезщетение за ползване на съоръжението за периода 01.11.2012 – 30.08.2016 год.
Последователно подържаната теза на ответника е, че искът е неоснователен, тъй като ищецът не е собственик на трафопоста, не е извършил разходи по неговата поддръжка, не е налице обедняване на [фирма]. Освен това, към процесния трафопост е присъединен само ищецът.
За да уважи иска до посочения размер, Варненският окръжен съд е приел, че праводателят на ищеца е бил собственик на процесното съоръжение. Мотивирал се е с това, че енергийният обект му е бил предоставен за стопанисване в качеството на държавно предприятие и за задоволяване на нуждите му и не е бил част от общата електроразпределителна мрежа от построяването му и до 1999 год. и не може да се квалифицира като изключителна държавна собственост, поради което прилагането на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) не е било ограничено от тогава действащия Закон за електростопанството (отм.). Праводателят на ищеца е бил собственик на обекта преди сключване на прехвърлителната сделка през 2012 год., поради което тя е породила вещнопрехвърлителен ефект. Приел е, че съоръжението има статут на енергиен обект, част е от електроразпределителната мрежа на страната, по смисъла на т.23 и т.22 от ДР на ЗЕ, през исковия период ответникът е ползвал съоръжението и е осъществявал пренос на ел.енергия като от трафопоста са се захранвали и други потребители по смисъла на §41б от ДР на ЗЕ. Използването е било без да е сключен договор по чл.117 ал.7 ЗЕ, предвиждащ възмездност, поради което искът е уважен до размера, посочен в експертното заключение.
Сезиран с въззивната жалба на ответника по иска, съставът на ВнАС е проследил правния статут на обекта от 1968 год. (период на построяването му, според приватизационната документация) и до придобиването му от праводателя на ищеца. Счел е за доказано, че съоръжението е било включено в капитала на преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие и е било негова собственост, а чрез последващи приватизационна и вещнопрехвърлителна сделки, е преминала в собственост на [фирма]. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че за процесния период съоръжението е било използвано от [фирма] за целите на преобразуването и преноса на ел.енергия и до други потребители, освен за ищеца. За определяне размера на обезщетението е посочил, че въпреки липсата на договор по чл.117 ал.7 (изм. ал.8) ЗЕ, следва да бъде ползвана Методиката на ДКЕВР, като се е позовал на Решение № 179 от 18.05.2011 год. по т.д.№ 13/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по отношение на следните въпроси: „1./ Въпросът относно собствеността върху процесното съоръжение и по-специално дали е възможно същото да бъде придобито в собственост от праводателя на ищеца при действието на чл.17а (ЗППДОП отм.23.03.2002 год.); 2./ Намира ли приложение Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса електрическа енергия при определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД в случаите, когато към съоръжението са присъединени само т.нар. „фактически“ потребители, които не са надлежно присъединени в съответствие с изискванията на ЗЕ и Наредба № 6/24.02.2014 год.?”.
Първият от въпросите касаторът свързва с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като счита, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение № 251/05.03.2007 год. по гр.д.№ 3198/2005 год. на ВКС, IV-то г.о.; Решение № 883/26.07.2007 год. по гр.д.№ 1207/2006 год. на ВКС, ІІ г.о.; Решение № 6511/08.07.2004 год. по адм.д.№ 3192/2004 год. на ВАС, 5-членен с-в; Решение № 1423/18.02.2004 год. по адм.д.№ 7504/2003 год. на IV-тo отд. на ВАС; Решение № 1081/05.11.2008 год. по гр.д.№ 3259/2007 год. на ВКС, Ш-то г.о.; Решение № 225 от 20.11.2009 год. на ВнАС не сочи № на дело); Решение № 170 от 22.05.2007 год. по гр.д. № 176/2006 год. на СтЗОС; Решение от 25.10.2005 г. по гр.д. № 1231/2005 год. на САС.
За втория въпрос се твърди наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Становището на настоящата съдебна инстанция, че не е налице приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на първия от въпросите и приложното поле на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на втория от тях, произтича от следното:
Преди всичко, следва да се посочи, че нито един от съдебните актове, които касаторът свързва с основанието по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК, не отговаря на критериите за задължителна такава, посочени в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Посочените решения на 3-членни състави на ВКС, постановени при действието на ГПК 1952 год. (отм.), решенията на ВАС по административни спорове и решенията на окръжни и апелативни съдилища, не съставляват задължителна съдебна практика в противоречие с която да би бил поставения правен въпрос.
Не е налице и приложното поле на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, доколкото по същия въпроси е налице практика по чл.290 ГПК на състав на ВКС – цитираното от ВнАС Решение № 179 от 18.05.2011 год. по т.д.№ 13/2010 год. на ВКС с което съставът на ІІ т.о. се е произнесъл по правния въпрос: „На каква база трябва да се определи размерът на обезщетението за ползване на трафопоста и съоръженията в него; допустимо ли е да се приложи Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители пред собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ?”, като в казуса е била разгледана хипотезата на липсващ договор по чл.117 ЗЕ.
С оглед изхода на спора, касаторът ще следва да заплати на ответника по касация направените в производството пред ВКС разноски, възлизащи на 1265 лв., съобразно заплатеното адв.възнаграждение.
Поради изложеното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационен контрол на Решение № 130 от 09.10.2017 год. по гр.д.№ 366/2017 год. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК-104518621 да заплати на [фирма] с ЕИК-116528281 сумата 1265 лв. (хиляда двеста шестдесет и пет лева) на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.