О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
София, 03.04. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Радостина Караколева
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2507 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете страни срещу Решение № 333 от 08.02.2018г. по в.т.д.№ 3376/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
Ищецът Столична община обжалва решението в отменителната част и отхвърлянето на иска за осъждане на „ДВЕМП“ЕООД/л/ да заплати на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 6 474.35лв. – обезщетение за забава върху главницата от 15 000лв. за периода 01.02.2012г.- 25.04.2016г. и сумата 11 729.34лв. обезщетение за забава върху главницата от 27 175лв., дължима за същия период.
Ищецът се позовава на касационните основания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че ответникът е уведомен за дължимите неустойки с писма, изпратени по пощата на 02.07.2010г. на адреса на дружеството, които са върнати с отбелязване, че пратката не е потърсена от дружеството и чрез залепване от ЧСИ на съобщение на седалището на дружеството на 26.08.2010г., но негов представител не се е явил в кантората за получи книжата. Това уведомяване е станало преди завеждането на иска, поради което е налице покана за плащане на неустоечното задължение и искът по чл.86,ал.1 ЗЗД-за заплащане на обезщетение за забава за минал период е основателен.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК този касатор иска допускане на обжалването по въпроса: Счита ли се за редовно уведомено дружеството за наложените му санкции съгласно извършеното връчване от Г. Д., в качеството му на длъжностно лице – ЧСИ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът „ДВЕМП“ЕООД/л/ обжалва потвърждаването на решението на СГС по т.д.№ 3142/2016г. за осъждането му да заплати на Столична община на основание чл. 92 ЗЗД: неустойка по чл. 10, ал. 1, т. 2 за неизпълнение на задължението за инвестицци по чл. 8, ал. 3, предл. първо от приватизационен договор от 25.05.2009г. в размер на 15 000лв.; неустойка по чл. 10, ал. 1, т. 2 за неизпълнение на задължението за извършване на инвестицията по чл. 8, ал. 3, предл. второ от същия договор в размер на 250лв.; и неустойка по чл. 13, ал. 2 от договора за неизпълнение на задължението по чл.8,ал.7 за запазване собствеността върху приватизирания обект за уговорения период в размер на 27 175лв., ведно със законната лихва върху трите суми от 25.11.2016г.
С касационната жалба на ответника се иска отмяна на обжалваната част от решението като неправилно. Оспорва се законосъобразността на изводите на САС, че вземането за неустойка, съгласно разпоредбата на чл.15 от договора /купувачът се задължава да заплати на продавача неустойките, уговорени в договора в седмодневен срок след установяване на техния размер/, е станало изискуемо с получаването от ответника на препис от исковата молба по настоящото дело. Излага съображения, че под „установяване“ следва да се разбира субективното изразяване на волята на ищеца /узнаване за извършеното нарушение на договора; изчисляване на размера на неустойката; вземане на решение за претендирането й/ и зависи единствено от неговото желание. Счита, че установяването на размера на неустойката зависи единствено от продавача и не е предвидено това да става в двустранен документ, поради което настъпването на изискуемостта и падежа на това вземане не зависи от съобщаването на размера му на купувача. Поддържа се, че ищецът е установил /по смисъла на чл.15 от договора/ размера на неустойката с приемането на Решение от 25.06.2010г. от Столичния съвет за реализиране на вземането, като на 29.09.2010г. е подал и заявление за издаване за заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, което е отхвърлено с разпореждане от 31.03.2011г. по ч.гр.д.№ 47323/10 на СРС, 66 състав. Счита, че размерът на неустойката е определен от ищеца на 25.06.2010г. и изискуемостта на вземането настъпва на 02.07.2010г. – към момент, в който дружеството е било в процедура по ликвидация, но не било заличено от ТР и би могло да бъде надлежна страна в съдебен процес. Поддържа, че кредиторът е бездействал като е имал възможност да предяви иск до 09.03.2011г. – датата за заличаване от регистъра на „ДВЕМП“ЕООД поради приключване на ликвидацията – чл.273,ал.1 ТЗ.
Оспорва се и правилността на извода, че ищецът е доказал, че сключеният между страните договор в действителност съдържа клаузите за неустойка. Поддържа се, че в представеното по делото копие няма подписи на страните на всяка страница, а такива са поставени само на последната и „само последната страница е документ“ по смисъла на ГПК.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК ответникът иска допускане на обжалването по въпросите:
1/ От кога тече погасителната давност за вземане за неустойка, което според договора става изискуемо в определен срок от установяване размера му, когато това вземане е предявено със заявление по чл.417 ГПК, отхвърлено от съда, респ. е предявено с иск, който не е приет за разглеждане. Въведената допълнителна предпоставка е чл.280,ал.1,т.3 ГПК без никаква обосновка за съществуването на приложното и поле.
2/Има ли формална доказателствена сила документ, състоящ се от няколко страници, от които подписи са положени само на последната и каква е доказателствената стойност на неподписаните страници. Поддържа се същата допълнителна предпоставка без аргументи за наличието й.
Постъпил е писмен отговор на касационната жалба на ответника. Последният не е депозирал отговор по жалбата на насрещната страна.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Претенцията на ищеца е за заплащане на неустойки по договор от 25.05.2009 г. за приватизационна продажба на недвижим имот: за неизпълнение на задължението на купувача в срок до 25.05.2010г. да извърши инвестиции в размер на 30 000 лева, а в срок до 25.05.2011г. да извърши инвестиции в размер на 500 лв., за които дължи неустойки съобразно уговореното в чл. 10, ал. 1, т. 2 от договора, съответно в размер на 15 000 лв. и 250 лв. Претендира се и неустойка на основание чл. 13, ал. 2 от договора във връзка с нарушаване забраната за отчуждаване на обекта в посочения в чл. 8, ал. 7 времеви период в размер на 25 % от уговорената в приватизационния договор цена – 27 175 лв. Претендирано е и обезщетение за забавено плащане върху всяка една от главниците за периода 01.02.2012г. – 30.04.2016г. Тезата на ответника е, че не е подписвал договор с представеното от ищеца съдържание и конкретно договор, съдържащ клаузите за неустойка. Направил е и възражение за погасяване по давност на предявените искове и възражение, че не е допустимо кумулиране на претенции с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че във връзка с оспорваното от ответника подписване на договора, ищецът е представил нотариално заверен препис на приватизационния договор, вписан в службата по вписванията, който е идентичен с оригинала на документа и копието, приложено към исковата молба. Обсъдила е, че ответникът не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на своите възражения, поради което те са счетени за неоснователни.
При констатацията, че ответникът не оспорва неизпълнението на задълженията за извършване на инвестиции в определените от договора размери и срокове, както и, че че непосредствено след сключване на процесния договор „ДВЕПМ“ЕООД е нарушило забраната на чл. 8, ал. 7 и е прехвърлило чрез управителя си собствеността на П. Г. /едноличен собственик, впоследствие назначена за ликвидатор на обявеното на 07.04.2010г. в ликвидация дружество/, е обоснован извод за основателност на предявените искове в търсения от ищеца размер.
Въззивната инстанция е приела, че съобразно предвиденото в чл. 15 от договора /вземането за неустойка става изискуемо с 7 дневен срок след установяване на неговия размер и за всеки ден закъснение купувачът дължи законната лихва/, вземанията за неустойки са станали изискуеми с получаване на препис от исковата молба по настоящото дело. Обсъдила е, че предходните опити за уведомяване на ответника са останали безрезултатни: изпратените през 2010г. две писма с обратни разписки до ликвидатора П. Г. са останали неполучени, а изпратеното чрез ЧСИ Г.Д. писмо изх. № 04.10.2010 г. не е връчено реално, а е залепено уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Обосновано е, че разпоредбата на чл. 18 от ЗЧСИ в редакцията й към 2010 г. /ДВ бр. 59/2007г./ не е предвиждала правомощие на ЧСИ да връчват съобщения във връзка с гражданскоправни отношения, от което следва, че в случая ЧСИ е извършил действие извън правомощията си и правилата на ГПК за уведомяване на адресата, включително фикцията по чл. 43, ал. 2, вр. с чл. 47, ал. 5 ГПК не намират приложение. По тези съображения е обобщен извод, че ответното дружество не може да се счита редовно уведомено за размера на неустойките, които дължи, преди получаването на препис от настоящата искова молба.
По подробно изложени съображения е обсъдена е и невъзможността такова уведомяване да е реализирано с депозиране от Столична община на исковата молба по т. д. № 431/2012 г. на СГС, ТО, VІ – 17 състав, за установяване по реда на чл.29, предл.трето ЗТР, вписването на несъществуващо обстоятелство – заличаване на търговеца „ДВЕМП”ЕООД при приключило ликвидационно производство. Прието е, че към този момент ответното дружество не е съществувало като правен субект поради заличаването му от ТР. Мотивирано е, че назначеният от съда само за целите на иска по чл. 29, ал. 1 ЗТР особен процесуален представител не е представител на дружеството в материалноправен аспект, доколкото към тази дата същото не е съществувало като субект поради заличаването си в ТР и конститутивното, по аргумент от чл. 67 ТЗ и чл. 273 ТЗ, действие на това заличаване; че едва след влизане в сила на решението, с което е уважен искът по чл. 29, ал. 1, предл трето ЗТР, в съответствие с чл. 30, ал. 1 ЗТР, е заличено порочното вписване и от този момент ДВЕПМ“ЕООД е отново правен субект.
По тези съображения е обоснован изводът, че едва с получаване на копие от исковата молба по настоящото дело, на 16.11.2016г., ответникът следва да се счита уведомен за задължението си да плати неустойки в определените от Столична община размери и след изтичане на 7 – дневния срок, на 24.11.2016г., задължението му за плащане на тези неустойки е станало изискуемо, съобразно правилото на чл.114 ЗЗД, поради което неоснователна е тезата на ответника за погасяване на исковете по чл.92 ЗЗД по давност.
Обосновано е, че след като падежът на задълженията за неустойка е на 24.11.2016г., ответникът е изпаднал в забава на 25.11.2016г. и макар принципно да е дължимо обезщетение за забава на задължение за неустойка, когато тя обезщетява лошо изпълнение в качествено и количествено отношение, в случая не се дължи такава поради обстоятелството, че забава преди подаване на исковата молба отсъства.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по поставения в изложението на касатора-ищец проблем произтича от пълната нелогичност и отсъствие на правен интерес за общината от поддържаната от процесуалния й представител теза, която стои зад въпроса. Възприемането на изложеното виждане би обусловило отхвърляне на иска за заплащане на неустойки с оглед възражението за изтекла погасителна давност. Ако вземането за неустойка е станало изискуемо през октомври 2010г., както поддържа процесуалният представител, чрез извършеното залепване по реда на чл.47,ал.1 ГПК от ЧСИ, тригодишният давностен срок по отношение на главницата за неустойка би бил изтекъл далеч преди предявяването през 2016г. на настоящата искова молба, което би довело до отхвърляне на всички предявени главни искове, вкл. и на акцесорните по чл.86,ал.1 ЗЗД.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по поставения в изложението на ответната страна първи въпрос следва от обстоятелството, че в хода на производството пред инстанциите по същество дружеството не е въвело в предмета на спора заявения едва в касационната жалба и изложението правен довод, основан на тълкуването на разпоредбата на чл.15 от процесния договор – клаузата, определяща момента на настъпване на изискуемостта на задължението за плащане на неустойката от неизправния купувач. Съдилищата не са били сезирани с обсъждане и произнасяне по възраженията, че под „установяване“ по смисъла на чл.15 от договора следва да се разбира „единствено субективното изразяване на волята на ищеца при определяне размера на неустойката, което зависи единствено от неговото желание”; че „установяването на размера на неустойката зависи единствено от продавача, поради което настъпването на изискуемостта и падежа не зависи от съобщаването на размера на задължението на купувача”. Въпросът дали съобщаването на купувача на определения/изчислен от общината размер на неустойката е релевантен за възникване на задължението за плащането й и за настъпване на изискуемостта й, дали „съобщаването“ на установения размер е елемент от фактическия състав, който поражда задължението на купувача за плащането му, не е бил въведен в предмета на спора. Този въпрос не е поставен за обсъждане, не е бил правен проблем, който е стоял за разрешаване от въззивния състав и по който той е дължал отговор. Въпрос, което не е включен надлежно в предмета на спора, а се въвежда едва пред касационната инстанция, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Той няма обуславящ, а хипотетичен характер и не отговаря на изискванията, посочени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Паралелно с това даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в синхрон с установената съдебна практика – решенията по т.д. 68/09г. на І т.о., т.д.№ 868/10 на І т.о. и по т.д. № 6/2014 на ІІт.о. като се има предвид безспорният факт, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение и препис от исковата молба, по която искът не е бил приет за разглеждане не е достигнало до ответника.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по втория въпрос. Въпросът не е правен, а е казуистичен и не може да осъществи роля на обща предпоставка за допускане на обжалването. Формираното от състава на САС становище по него е основано на конкретните факти по спора, на изложените съображения за доказателствената тежест при оспорване на съдържанието на частен диспозитивен документ, който носи подписа на оспорващата го страна. Ясно е мотивирано, че ищецът е представил вписания в службата по вписвания екземпляр от договора, който съответства на представения с исковата молба и че именно ответникът, който съобразно разпоредбата на чл.193,ал.3,изр.второ ГПК носи тежестта да установи неговата неистинност, не е ангажирал каквито и да било доказателства в подкрепа на оспорването. При безспорния факт, че извън последната, няма друга страница, парафирана от страните, касаторът не е посочил никакви аргументи защо счита, че всяка страница следва да носи подписите на двете страни. Несъгласието на касатора със съображенията, с които е отречена основателността на оспорването на съдържанието на процесния договор, не може да замести общата предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол.
С оглед изхода на производството – недопускане на касационото обжалване по касационните жалби на двете насрещни страни, разноски не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 333 от 08.02.2018г. по в.т.д.№ 3376/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав по касационната жалба на Столична община и по касационната жалба на „ДВЕПМ“ЕООД /л/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: