О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
София, 14.05.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3050/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 861 от 16.05.2018 г. по в.гр.д. № 511/2018 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 116 от 11.01.2018 г. по гр.д. № 5590/2017 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Б. Г. М., И. М. Ц. и Р. Й. С., А. И. Б. и В. П. Б., И. И. Г., Д. И. К. и Г. И. Г., Д. П., М. Г. Т., Г. Д. П. и В. Й. П., В. П. К. и Н. А. К. срещу „ДЕА 2004” ЕООД искове както следва: иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответното дружество, че ищците притежават посочените в диспозитива на решението идеални части от правото на собственост върху тенис-корт, басейни /голям и малък/, дървена беседка, паркова площ и постройка за портиер, на основание ”пълна суперфиця” върху поземлен имот с идентификатор ……….. по КККР на [населено място], целият с площ 6 533 кв.м, номер по предходен план …. в кв…., УПИ … по плана на вилна зона” Т.”, както и иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да прекрати препятствието на достъпа на ищците до частта от ПИ с идентификатор …………….., заключена между югоизточния паркинг по линията североизток – югозапад, и цялата останала югоизточна част от имота, ведно с изградените върху нея тенис-корт, басеийни / голям и малък/, дървена беседка и паркова площ, както и до намиращата се на входа на жилищния комплекс постройка за портиер, и да преустанови строителството, да премахне за своя сметка извършените от него без съгласие на ищците СМР върху съществуващия тенис – корт и да възстанови съществуващото в двора спортно съоръжение в състоянието преди незаконното строителство.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ищците чрез техния процесуален представител адв. М. С.. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на същото в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, като се твърди, че ищците не са предявявали установителни искове за собственост върху описаните в диспозитива обслужващи сградата обекти/ съоръжения/, а само инцидентно са се позовали на притежанието им като прилежащи/ ?/ въз основа на учредената пълна суперфиция върху дворното място. По отношение на останалата част от въззивното решение релевират доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в необсъждане на събрани по делото доказателства, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост в частта по исковете по чл. 124, ал.1 ГПК, а в частта по иска по чл. 109 ЗС- поради очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1.1 Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи на страните и доказателствата, събрани пред него и пред първата инстанция.
1.2 Пълно или ограничено е правото на строеж, когато в нотариалния акт се сочи, че наред с отделен обект от сградата и идеални части от общите части на сградата, се прехвърля и идеална част от правото на строеж върху дворното място. Има ли в този случай притежателят на правото на строеж противопоставимо спрямо собственика на земята право да ползва цялото дворно място, и следва ли последният да се въздържа от промени без съгласието на всички суперфициари. В този случай суперфициарят има ли право да ползва всички направени след учредяване на суперфицията благоустройства и съоръжения върху поземления имот.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „ДЕА 2004” ЕООД чрез своя пълномощник по делото изразява становище, че не са налице посочените от жалбоподателите основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците по делото – жалбоподатели в настоящото производство са собственици на самостоятелни жилищни обекти, находящи се в жилищни сгради 1 и 2, построени в поземлен имот с идентификатор ……………. по КККР на [населено място], които са закупили след осъществяване на строителството на сграда. Поземленият имот е с площ 6 533 кв.м и е собственост на ответника „ДЕА 2004” ЕООД. Освен жилищните сгради, чиято ЗП е 1 222 кв.м, в имота са изградени още тенис- корт, басейн за възрастни и детски басейн, портиерно.
Тезата на ищците е, че придобивайки самостоятелни обекти в жилищната сграда, са придобили и право на строеж върху целия имот с идентификатор …………. /използвани са понятията ”пълна суперфиция” и „неограничена суперфиция/, затова изградените обекти/ съоръжения извън заетата от жилищната сграда част от терена се явяват съсобствени на суперфициарите / виж молба вх. № 70867 от 05.12.2017 г. , с която е направено последното пояснение и допълване на исковата молба/. С придобити по този начин вещни права върху незастроената част от терена и частта, заета от посочените обекти и съоръжения, обосновават твърдението си, че с извършване на строително- монтажни работи ответното дружество засяга правата им на суперфициарни собственици и пречи на упражняването им в пълен обем и върху незастроената част от мястото.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че придобивайки самостоятелни обекти в сградата, ищците са придобили и съответно идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена, но не и върху незастроената част. Изводът е обоснован с това, че от съдържанието на нотариалните актове, с които са придобили индивидуално определени самостоятелни обекти в жилищната сграда, не се установява учредяване на вещни права върху останалата част от терена. Приел е, че като суперфициарни собственици на самостоятелни жилища в сградата ищците имат правата по чл. 64 ЗС и могат да ползват дворното място, доколкото това е необходимо за ползване на постройката според нейното предназначение, а в случая ползването на жилищата им не предпоставя необходимост от ползване на басейни, тенис- корт, беседка и пр.
В съответствие с формулирания в исковата молба петитум първоинстанционният съд е постановил решение, с което е отхвърлил предявените искове по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ищците притежават идеални части от „правото на пълна суперфиция” върху поземлен имот с площ 6 533 кв.м, с идентификатор…………… по КККР на [населено място].
Въззивният съд, е приел, че първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен установителният иск по чл. 124, ал.1 ГПК е правилно, но диспозитивът е непрецизен, и е изменил същия, като е конкретизирал, че се отхвърлят исковете за установяване по отношение на ответното дружество, че ищците притежават посочените в диспозитива на решението идеални части от правото на собственост върху тенис-корт, басейни /голям и малък/, дървена беседка, паркова площ и постройка за портиер, на основание ”пълна суперфиция” върху поземлен имот с идентификатор …………. по КККР на [населено място], целият с площ 6 533 кв.м, номер по предходен план … в кв…., УПИ… по плана на вилна зона” Т.”.
Искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в тази част поради вероятна недопустимост е неоснователно. Постановеният от въззивния съд диспозитив кореспондира с искането на жалбоподателите „да бъде установено, че притежават идеални части от правото на пълна суперфиция” съобразно изясненото в молбата им от 05.12.2017 г. съдържание, което влагат в това понятие, и твърдението им, че описаните обекти/ съоръжения са станали съсобствени на суперфициарните собственици, тъй като правото им на строеж е било уговорено върху цялото дворно място. Тази теза е поддържана и пред въззивната инстанция, излага се и в касационната жалба. Следва да се посочи, че в хода на производството по делото ищците неколкократно са променяли становището си относно статута на частта от поземления имот извън застроената със жилищната сграда площ и изградените върху нея обекти, като първоначално са поддържали, че тя представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, впоследствие са оттеглили това твърдение и са поддържали, че имат върху нея учредено право на строеж, което не са реализирали в пълния му обем, както и че изградените обекти имат обслужващ характер по отношение на притежаваните от тях жилищни обекти и „стоят суперфициарно върху терена, защото в полза на ищците е възникнала суперфициарна съсобственост върху тях, която е противопоставима на собственика на земята, а след довършване на съоръженията правото на строеж е преминало като акцесорна част от правото на собственост към жилищата и като такава съществува и до днес”. Не е ясно какво друго следва да се разбира под „суперфициарна съсобственост”, ако не съсобственост между титулярите на правото на строеж върху построеното въз основа на отстъпеното им ограничено вещно право.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по правните въпроси, формулирани в т.1. 2 от изложението към касационната им жалба, тъй като същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Правото на строеж представлява самостоятелно вещно право. Известно е от правната теория и от съдебната практика, че учредяването му е необходимо за да се преодолее принципът на приращението по чл. 92 ЗС, съгласно който собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея. Обектът на правото на строеж – това, което ще бъде построено и ще стане собственост на суперфициара, се определя с акта за учредяване на ограниченото вещно право. Правото на строеж изключва приращението само по отношение на това, което е реализирано в рамките на учреденото.
Правото на строеж включва в съдържанието си две правомощия: да се построи сграда в чуждия имот и да се придобие собствеността върху нея. С построяването до степен груб строеж на сградата, за която е учредено, правото на строеж се счита реализирано, и макар да не се погасява, не може да бъде предмет на самостоятелно разпореждане отделно от правото на собственост върху сградата. Същевременно собственикът на терена не може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуваща постройка, без да прехвърли по необходимост и правото на строеж за нея, независимо дали това е изрично посочено в транслативния акт, тъй като именно правото на строеж е предпоставката, юридическото основание за разделна собственост върху земята и сградата и на правото да се държи сграда в чуждия имот.
Първите два от поставените от жалбоподателите подвъпроси отразяват разбирането им, че след като в нотариалния акт, с който се прехвърля право на собственост върху сграда или част от сграда- самостоятелен обект на правото на собственост, е посочено, че се прехвърлят и идеални части от правото на строеж, това е равнозначно на учредяване на ново право на строеж, което обхваща и незастроената със сградата част от земята, което разбиране е правно неиздържано и не държи сметка за различията във фактическите състави на чл. 63, ал.1 и ал.2 ЗС. Отговор на третия подвъпрос – има ли право в тези случаи суперфициарът да ползва всички направени след учредяване на суперфицията благоустройства и съоръжения върху поземления имот, дава разпоредбата на чл. 64 ЗС, която е ясна – собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. В случая въззивният съд е приел, че от съдържанието на нотариалните актове не е установено да е уговорено право на собствениците на самостоятелните жилища да ползват басейните, тенис- кортовете и незастроената част от дворното място като част от прехвърленото им право на строеж, както и че ползването на жилищата не е обусловено от възможността за ползване на тези спортни съоръжения, поради което ползването им е извън правото по чл. 64 ЗС.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи на страните и доказателствата, събрани пред него и пред първата инстанция. Обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение не е възпроизведено съдържанието на представените от жалбоподателите нотариални актове поотделно, не сочи на неизпълнение на това задължение, доколкото от съдържанието на обжалвания съдебен акт е видно, че тези доказателства са взети предвид и въз основа на тях са направени определени фактически и правни изводи.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че „очевидната неправилност” предполага въззивното решение да е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, което е пряко установимо от мотивите и което да е повлияло на съдържанието на съдебния акт, напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и др., каквито пороци в случая не са налице.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна „ДЕА 2004” ЕООД разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 6 000 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представените с молба вх. № 25359 от 03.09.2018 доказателства за извършването им.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 861 от 16.05.2018 г. по в.гр.д. № 511/2018 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Б. Г. М., И. М. Ц., Р. Й. С., А. И. Б., В. П. Б., И. И. Г., Д. И. К., Г. И. Г., Д. П., М. Г. Т., Г. Д. П., В. Й. П., В. П. К. и Н. А. К. да заплатят на „ДЕА 2004” ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], ЕИК 103891051, разноски по делото пред ВКС в размер на 6 000/ шест хиляди/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: