О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
София, 27.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3371/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 503 от 13.04.2018 г. по в.гр.д. № 99/2018 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 3866 от 07.11.2017 г. по гр.д. № 14 303/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот – западната къща, представляваща самостоятелен обект с идентификатор …. с предназначение – жилище с площ 122.34 кв.м, на две нива, която да се извърши между съделителите В. И. К., И. Д. К. и П. И. К. при следните квоти: 3/6 ид. части за В. И. К., 2/6 ид. части за И. Д. К. и 1/6 ид. част за П. И. К..
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решенише е обжалвано с касационна жалба от съделителката П. И. К. чрез нейния процесуален представител адв. Н. Ш.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните и да изложи правните си изводи; на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса може ли да бъде придобита идеална част от недвижим имот в рамките на владяната реална част от жилище, ако след преустройство тази реална част може да се обособи като отделен обект. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. посл. ГПК -очевидна неправилност.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация В. И. К. и И. Д. К. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за достъп до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено и не е било спорно между страните, че процесната жилищна сграда е била собственост на И. А. М.. През 1968 г. същият със съгласието на съпругата си Е. Н. М. дарил на своята дъщеря В. И. М. 1/3 ид. част от къщата, ведно с 1/6 ид. част от дворното място, в което е построена, представляващо имот пл.№ …., включен в парцел …. от кв. …. по плана на [населено място], отреден за комплексно застрояване. През 1999 г. И. М. продал на своя внук И. Д. К. 4/12 ид. части от дворното място, ведно с 4/12 ид. части от двуетажната жилищна сграда – западен близнак. И. М. е починал през 2000 г. Негови наследници по закон са жалбоподателката П. И. К. и В. И. К..
Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е дала заключение, че двуетажната западна къща- близнак е изградена като еднофамилна. Първият етаж се състои от входно предверие, стълбище за второ ниво, коридор, две стаи, кухня с изградена мивка и ниша под стълбището. Вторият етаж се състои от входно предверие, стълбищно рамо, три стаи, площадка пред стаите, която е отворена към стълбището, и тераса. В сградата няма санитарен възел, ползвана е външна тоалетна. Двата етажа не отговарят на изискванията за жилище, тъй като нямат баня- тоалетна. За да се обособят самостоятелни жилища във всеки от етажите е необходимо преустройство на цялата сграда, свързано с изграждане на самостоятелни санитарни възли и осигуряване на самостоятелен достъп до всяко жилище.
Тезата на жалбоподателката П. К. е, че през 1984 г. със съгласието на родителите си е установила фактическа власт върху първия етаж с намерение да го придобие по давност, тъй като имало уговорка този етаж да остане за нея, а сестра й В. К. да получи втория етаж. Продължила е да владее първия етаж за себе си със знанието и без противопостяването на останалите съделители до около една година преди предявяване на иска за делба.
След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че не се установява от 1984 г. до настоящия момент жалбоподателката П. К. да е владяла първия етаж необезпокоявано със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици. Приел е, че не се установява устна уговорка между родителите от една страна и двете сестри от друга за това първият етаж да остане за жалбоподателката, а вторият- за нейната сестра В.. В обобщение е направил извод, че жалбоподателката не е придобила по давност 1/2 ид. част от имота, а притежава 1/6 ид. част от същия на основание наследствено правоприемство от И. М..
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатия от жалбоподателката процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните по делото. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт съдът е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е посочил кои факти и обстоятелства, относими към спора, приема за установени въз основа на тези доказателства, и кои – за недоказани. Съдът е извършил преценка и на показанията на разпитаните по делото свидетели, като е изложил съображенията си, поради които кредитира показанията на едни от тях, а на други – не. Изследвал е осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност за целия период от 1984 г. до предявяване на иска за делба, а не до 1997 г., както се поддържа от жалбоподателката, и е приел за недоказано твърдението й да е установила фактическа власт върху първия етаж през 1984 г. със съгласието на наследодателите й и да е владяла този етаж до предявяване на иска за делба със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици.
Вторият въпрос – може ли да бъде придобита идеална част от недвижим имот в рамките на владяната реална част от жилище, ако след преустройство тази реална част може да се обособи като отделен обект, не е обсъждан от въззивния съд и не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като е прието, че владението на жалбоподателката не е било спокойно предвид събраните по делото гласни доказателства за упражнявано физическо и психическо насилие върху В. К. от страна на жалбоподателката и нейния син. Като елемент от фактическия състав на придобивната давност владението трябва да е непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно. Владение, което не отговаря на тези признаци, независимо от това колко време е продължило, не може да доведе до придобиване по давност. Следователно, какъвто и отговор да бъде даден на поставения въпрос, сам по себе си той не би могъл да промени резултата по делото.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че „очевидната неправилност” предполага въззивното решение да е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, което е пряко установимо от мотивите и което да е повлияло на съдържанието на съдебния акт, напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и др., каквито пороци в случая не са налице.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото жалбоподателката П. И. К. следва да бъде осъдена да заплати на В. И. К. разноски по делото за адвокатско възнаграждение за правна защита пред ВКС в размер на 400 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представените доказателства / пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 11848 от 01.08.2018 г./, видно от които същите действително са направени.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 503 от 13.04.2018 г. по в.гр.д. № 99/2018 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. И. К. да заплати на В. И. К. разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 400 / четиристотин/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: