О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
София, 07.08.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 376/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. П. Б. чрез неговия пълномощник адв. В. Ш. срещу въззивно решение № 400 от 08.11.2018 г. по в.гр.д. № 454/2018 г. на Окръжен съд- Велико Търново. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в контекстна на твърденията и възраженията на страните, не е изложил съображения защо дава превес на едни доказателства, а не кредитира други, в резултат на което е направил необосновани изводи относно релевантни за спора факти.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК. Длъжен ли е да обоснове защо дава превес на едни доказателства пред други. 2/ Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС между сънаследници в хипотеза на предаване на владението върху наследствения имот на един от наследниците от страна на всеки един от общите им наследодатели. В тази хипотеза от кой момент започва да тече придобивната давност и към кой момент ще се счита, че е изтекла. 3/ Извършването на строителство на постройки във всички краища на поземления имот от един от сънаследниците, което се е осъществявало както преди смъртта на общите наследодатели, така и след това, представлява ли действие по установяване на господстващо владение върху целия имот от страна на този бъдещ наследник, включително върху идеалните части на другите наследници и отблъскващо тяхното владение. 4/ Когато фактът на съсобственоста върху недвижим имот произтича единствено от института на наследяване по закон, притежаването на ключове от съсобствения имот само от един от наследниците и опасването на имота с каменна ограда от същия съсобственик, със знанието и без противопоставяне от останалите съсобственици, представляват ли действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици. 5/ Заведен от единия от наследниците иск за делба на общ имот, по което производството е спряно по взаимно съгласие на страните, и е прекратено поради изтичане на 6-месечния срок, прекъсва ли придобивната давност, течаща в полза на другия наследник. 6/ Доказването на твърдение /намерение за осъществяване на процедура по разделяне на недвижим имот, допустимо ли е да бъде успешно проведено само и единствено въз основа на гласни доказателства на един свидетел, или са необходими и писмени доказателства, като например: заявление към държавен/ общински орган, нотариус за издаване на необходими документи за започване на процедура по делба. По отношение на първите три въпроса касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а по останалите три въпроса от № 4 дож № 6 вкл.- че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация П. Й. Х., Й. П. Д. и В. П. К. изразяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 402 от 04.05.2018 г. по гр.д. № 524/2018 г. на Районен съд- Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от Д. П. Б. против П. Й. Х., Й. П. Д. и В. П. К. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че ищецът Д. Б. е собственик по давност на 1/2 ид. част от недвижим имот в [населено място], представляващ УПИ …. в кв. …. по плана на селото, с площ 1 460 кв.м, заедно с построените в него къща и постройки.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е бил собственост на родителите на ищеца- Т. В. Б., поч. през 1981 г., и П. С. Б., починал през 1991 г. Освен ищеца, същите са оставили за наследници по закон още две деца – В. П. Б., починал през 1995 г., разведен, без деца, и Й. П. Х., починала през 2002 г. Нейни наследници по закон са ответниците по делото П. Й. Х. – съпруг, и Й. П. Д. и В. П. К.- дъщери.
Приел е, че сградите в имота са построени преди смъртта на родителите на ищеца; че от раждането си до 1990 г. ищецът със семейството си е живял в него заедно с родителите, а след това се преместил да живее в нова къща, построена в съседен имот; че след смъртта на общите наследодатели продължил да ползва имота, поддържал го е и е извършил редица подобрения, държал е ключовете за него, но е намерил, че всички тези обстоятелства не са достатъчни да обосноват извод, че ищецът е придобил по давност идеалните части на останалите сънаследници, тъй като не сочат на отблъскване на тяхното владение. Съдът е намерил за недоказано твърдението на ищеца, че владението върху имота му е било предадено от неговите родители приживе, като е посочил, че събраните по делото доказателства в тази насока са противоречиви – според свидетелката М. родителите споделяли, че ще остават къщата на сина си Д., защото той ги гледа, а според свидетелката В. И. – бащата П. Б. споделял, че къщата ще остане за дъщеря му, тъй като той е помогнал на ищеца да си построи нова къща. В подкрепа на извода си, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота като съсобствен съдът се е позовал и на показанията на свидетелите Р. К. и Р. К., които са били наематели на къщата в периода 2008-2010 г., които са заявили пред съда, че когато са разговаряли с него да ползват имота под наем, същият им заявил, че не може да вземе самостоятелно решение, а трябва да се допита и до останалите съсобственици. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода си, че ищецът не е обективирал по несъмнен начин по отношение на своята сестра- наследодателка на ответниците намерението си да свои целия имот за себе си съдът е посочил и това, че през 2002 г. Й. Х. е предявила против него иск за делба на този имот, като на основание чл. 182, ал.1,б. „а” ГПК/ отм./ производството по делото е спряно по общо съгласие на страните, а впоследствие- прекратено поради това, че в 6-месечен срок не е било поискано възобновяването му. В обобщение съдът е направил извод, че не се установява ищецът да е завладял имота със съгласието на своите родители, нито след тяхната смърт да е обективирал по несъмнен начин по отношение на останалите сънаследници намерението си да владее за себе си техните идеални части.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси е обуславящ изхода на делото, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, с която последователно се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, и да обоснове фактическите и правните си изводи по спора. В случая въззивният съд е изпълнил това свое задължение. Не се подкрепя от съдържанието на мотивите на обжалвания съдебен акт твърдението на касатора, че съдът не е взел предвид показанията на св. М., а е основал решението си на показанията на св. В. Х., които не се подкрепят от останалите събрани доказателства. Съдът е обсъдил показанията на св. М., но е намерил, че въз основа на тях не може да се направи категоричен извод, че владението върху процесния имот е предадено на ищеца от неговите родители, тъй като са събрани и други доказателства/ показанията на св. И. и на св. К. и К./, които разколебават този извод. Несъгласието на касатора с изводите на съда при кредитиране на свидетелските показания не е равнозначно на необсъждане на тези доказателства, и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, нито сочи на очевидна неправилност на въззивното решение.
Вторият въпрос също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК Въпросът е формулиран с оглед твърдението на касатора, че владението върху имота му е предадено приживе от неговите родители, поради което след тяхната смърт не е било необходимо да демонстрира по отношение на останалите наследници промяна в намерението си да владее техните идеални част. В случая обаче съдът е приел това твърдение за недоказано, поради което принципното разрешаване на поставения въпрос не може да доведе автоматично да промяна на резултата по делото.
Следващите два въпроса не са правни, а фактически, тъй като разрешаването им зависи от конкретно установените по делото факти. С ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС са дадени разяснения относно владението на наследствен имот от един от наследниците и предпоставките, при които този сънаследник може да придобие по давност идеалните части на останалите, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници, с които въззивният съд се е съобразил. Само въз основа на факта, че съсобствения имот продължително време се е ползвал от един от сънаследниците не може да се съди за това дали той е преобърнал държанието на чуждите идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона / чл. 31, ал.1 ЗС/ право да си служи с цялата вещ. Промяната на намерението предполага външна изява не просто чрез извършване на активни действия, а на такива, които не могат да се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на другите сънаследници. Извършването на текущи ремонтни дейности и незначителни вътрешни преустройства, свързани с подобряване на условията за живот и поддръжката на имота в добро състояние от сънаследника, ползващ сам целия сънаследствен имот, не са такива действия, които сочат на отричане на правата на останалите сънаследници.
Следващите два въпроса също не са обуславящи изхода на спора. Въззивният съд не е приел, че с предявяване на иск за делба, по който производството е прекратено на основание чл. 184, ал.1 ГПК/ отм./, е спряла да тече придобивната давност в полза на ищеца. Последният, шести въпрос, е неясен и от начина, по който е формулиран не може да се установи смисълът, който касаторът влага в него, нито значението му за изхода на делото. Поради това тези въпроси също не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това.
С оглед този изход на делото касаторът Д. П. Б. следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация П. Й. Х., Й. П. Д. и В. П. К. сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 350 лв.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 400 от 08.11.2018 г. по в.гр.д. № 454/2018 г. на Окръжен съд- Велико Търново.
ОСЪЖДА Д. П. Б. да заплати на П. Й. Х., Й. П. Д. и В. П. К. сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 350 лв./ триста и петдесет лв./
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: