О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 13.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 111/2020 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Т. З. като пълномощник на Й. М. К. и М. Г. К. срещу въззивно определение № 532 от 10.10.2019 г. по в.ч.гр.д. № 689/2019 г. на Окръжен съд- Пазарджик. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото и се иска неговата отмяна. Жалбоподателите счита за необоснован и несъответстващ на данните по делото изводът на въззивния съд за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност и извършените от пълномощника правни действия.
В отговор на частната касационна жалба ответната страна Г. Д. С. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 656 от 29.07.2019 г. по гр.д. № 1289/2017 г. на Районен съд- Велинград, с което е оставена без уважение молбата на Й. К. и М. К. за изменение на постановеното по делото определение № 757 от 07.09.2018 г. в частта за разноските, като на молителите бъдат присъдени допълнително разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че за защита по делото молителите са договорили адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., от които 600 лв. са били платени при сключване на договора за правна защита и съдействие, а разликата от 600 лв. – на 29.06.2018 г. В производството по грд. № 12 89/2017 г. по описа на Районен съд- Велинград те са имали качеството на ответници. С определение № 757 от 07.09.2018 г. производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск на две основания: липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост и наличие на влязло в сила решение по чл. 32, ал.1,т.2 ЗТСУ/ отм./, с което въпросът за собствеността е разрешен със сила на пресъдено нещо. С това определение първоинстанционният съд е осъдил ищците Г. Д. С. и З. Д. С. да заплатят на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците Й. и М. К. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
С молба вх.№ 4690 от 02.20.2018 г. молителите са сезирали първоинстанционния съд с искане за изменение на постановеното прекратително определение в частта за разноските, като им бъдат присъдени още 600 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно уговореното в договора за правна защитна и съдействие, сключен с адв. З.. В отговор на тази молба ищците Г. Д. С. и З. Д. С. са направили възражение за недопустимост на искането, което е намерено за неоснователно. Като основателно обаче е преценено възражението им за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, като съдът е приел, че с оглед цената на иска /1035 лв./ същото се явява прекомерно, а присъденото такова в размер на 600 лв. съответства на предвидения в чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въззивните определения, постановени по частна жалба срещу определения на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решение в частта за разноските, попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.3, т.2, предл. 1 ГПК, които подлежат на касационно обжалване при наличието на предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК- когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и при очевидната му неправилност. Затова при администрирането на частната касационна жалба се прилагат съответно правилата за обжалване на въззивните решения – към частната касационна жалба следва да бъде приложено изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, в което жалбоподателят следва да посочи кой е правният въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд и да обоснове наличието на някое от основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
В случая в частната касационна жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК липсва поставен конкретен правен въпрос, нито е мотивирано наличието на някое от основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. В частната касационна жалба и изложението към нея са проследени извършените от съда и страните процесуални действия по делото и са възпроизведени цитати от постановени разпореждания и определения на съда.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 182009 г. на ОСГТК на ВКС , касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 532 от 10.10.2019 г. по в.ч.гр.д. № 689/2019 г. на Окръжен съд- Пазарджик.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: