О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София, 11.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3388/2018 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. Д. против решение № 2702/30.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 6091/2016 г. на СГС, в частта, с която е потвърдено решение от 16.03.2016 г. по гр.д.№ 32111/2015 г. на СРС в частта, с която е отхвърлени 1/ предявеният от него иск по чл. 42, б.”б” ЗН във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН за прогласяване за нищожно на саморъчно завещание от 07.01.2014г., с което Р. К. В. е завещала на ответницата Й. Н. М. апартамент № 46, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] заедно с покъщината; 2/ иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на същата ответница, че той е собственик на основание наследяване по закон и на другата 1/2 ид.ч. от същия апартамент.
Със същото решение, в необжалваната му част е уважен искът, предявен от И. Д. против Й. М. по чл. 30 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане с 1/2 и възстановяване на запазената му част в този обем и е уважен иск по чл. 108 ЗС за тази 1/2 ид.ч. от апартамента.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при прилагане на нормата на чл. 266 ГПК, тъй като е допусната от него съдебно графологическа експертиза без да са налице предпоставките на този текст, за неприлагане на последиците от не доказване на обстоятелствата, за които страната носи доказателствена тежест. Навежда се и оплакване за необоснованост на извода, че завещанието е написано и подписано от завещателката.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани два въпроса: 1 при липса на заявено ясно и категорично становище от страна по делото по въпроса дали оспорва или не твърдяната неавтентичност на завещание, съставлява ли нарушение на първостепенния съд това, че не е събрал служебно доказателства в тази насока; 2/ когато страната, че предоставя на съда сам по справедливост да реши спора, длъжен ли е съдът повторно да указва на страните и сам служебно да събира доказателства. Касаторът свързва тези въпроси с приложението на чл. 266 ГПК от въззивната инстанция и твърди противоречие с ТР № 1/2013 гр. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по касация оспорва жалбата, счита поставените въпроси за неотносими, а спора – за разрешен според съдебната практика, поради което моли да не се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Установено е, че ищецът И. Д. е внук и единствен наследник по закон на Р. К. В., починала на 13.07.2014 г., а ответницата е нейна племенница. Със саморъчно завещание от 07.01.2014 г. Р. В. е завещала собствения си апартамент и покъщина на ответницата. Завещанието е обявено и вписано. Страните не спорят, че апартамента и покъщината в него са били единственото имущество, което е притежавала завещателката.
Ищецът е предявил три иска: по чл. 42 б. „б” ЗН във връзка с чл. 25, ал.1 ЗН за прогласяване за нищожно на завещанието поради това, че не е написано от завещателката, при условията на евентуалност – иск по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от завещанието в размер на 1/2 ид.ч. и по чл. 108 ЗС за ревандикация на същия апартамент.
В отговорът към исковата молба, ответницата е предоставила на съда да прецени по справедливост. Ангажирала е доказателствено искане само за разпит на свидетел.
С определение от 06.11.2015 г., РС е изготвил проект за доклад, в който разпределя доказателствената тежест по всеки от трите иска, като указва на ответницата, че е в нейна тежест да докаже, че саморъчното завещание е написано и подписано от завещателката и е посочено, че ищецът не носи тежест да докаже това обстоятелство. В първото открито съдебно заседание, РС е обявил този доклад за окончателен. Ответницата не е поискала назначаване на СГрЕ. Разпитан е само свидетел за установяване на обстоятелства, около съставяне на завещанието.
С постановеното решение, РС е отхвърлил всички искове, като е приел, че не е установено завещанието да не е написано и подписано от завещателката.
Въззивната инстанция, по жалба на ищеца е констатирала, че съдът е извършил процесуално нарушение при изготвяне на доклада, защото не е отделил спорното от безспорното. В изпълнение на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, възивната инстанция е поправила допуснатото нарушение от РС. Като резултат, ответницата по исковете е поискала и е назначена СГрЕ, която е дала заключение, че завещанието е написано и подписано от завещателката. Затова съдът е отхвърлил иска по чл. 42 б. „б” ЗН във вр. с чл. 25 ЗН и е разгледал и уважил иска по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част, която е 1/2 от наследството. Като последица от това и предвид приетото за безспорно, че ответницата е във владение на апартамента, е уважен иска по чл. 108 ЗС само за тази 1/2 ид.ч., като е потвърдено решението на РС, в частта, с която е отхвърлен за другата 1/2 ид.ч. от апартамента.
При така изложеното, първият въпрос – „при липса на заявено ясно и категорично становище от страна по делото по въпроса дали оспорва или не твърдяната неавтентичност на завещание, съставлява ли нарушение на първостепенния съд това, че не е събрал служебно доказателства в тази насока” е неотносим към мотивите на въззивната инстанция. Те се отнасят до съдържанието на доклада. Констатацията на въззивният съд относно съдържанието на доклада съответства на данните по делото. Действително той не съдържа отделяне на спорно от безспорно, т.е. кои обстоятелства са безспорни между страните, какви възражения е направила ответницата и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съгласно изискването на чл. 146, ал.1 т. 2, 3 и 4 ГПК. Вярно е, че е разпределена правилно доказателствената тежест, но в решението на РС, тя е била неправилно приложена именно поради това, че съдът не е установил кои са безспорните факти и по кои спорят страните. Въззивната инстанция не е приела, че РС е следвало служебно да назначи СГрЕ, а и тя не е събрала доказателства служебно, поради което този въпрос е неотносим към процесуалните действия на въззивния съд и изложените от него мотиви в обжалваното решение.
Вторият въпрос – „когато страната заяви, че предоставя на съда сам по справедливост да реши спора, длъжен ли е съдът повторно да указва на страните и сам служебно да събира доказателства” също не кореспондира на мотивите на обжалваното решение и на данните по делото. В отговорът на исковата молба, ответницата е предоставила на съда да реши спора по справедливост. Това становище е било общо и точно това е налагало изясняване на това какви правни възражения прави ответницата и кои обстоятелства са спорни. Въззивната инстанция не е приела, че РС е следвало да дава повторни указания или да назначава служебно експертиза за изследване на почерка и подписа. Като е поправил пропускът на РС да изясни дали ответницата оспорва твърдението, че завещанието не е написано и подписано от завещателката, въззивният съд е процедирал съобразно задължителната съдебна практика – т.2 и 3 ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. В резултат на това, ответницата е поискала назначаването на СГрЕ. Тя не е била назначена служебно от съда. Тъй като и втория въпрос не кореспондира на данните по делото и най-вече на мотивите на обжалваното решение, не е обосновано общото основание за допускане до касация. Не е налице и допълнителното основание, тъй като процесуалните действия на СГС съответстват на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В разясненията по т.2 е прието, че въззивната инстанция следва да поправи пропуските на първата инстанция при изготвяне на доклада, тъй като изискванията за съдържанието му са уредени с императивна правна норма и обезпечават спазване на основните принципи в съдопроизводството, между които и задължението на съда да изясни фактите и обстоятелствата по спора. В този смисъл не е налице неспазване на съдебната практика по приложението на чл. 266, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски, посочени в списъка по чл. 80 ГПК, доказани с договора за правна помощ в размер на 1500 лв., изплатени в брой.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2702/30.04.2018 г. постановено по гр.д.№ 6091/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от И. Д. Д..
Осъжда И. Д. Д. да плати на Й. Н. М. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 1500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: