О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София 24.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 230/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Х. Г. чрез неговия пълномощник адв. К. Г. срещу въззивно решение № 172 от 17.10.2018 г. по в.гр.д. № 412/2018 г. на Апелативен съд-П. в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против В. П. Г. иск с правно основание чл. 23, ал.2 СК за установяване правото на собственост на ищеца за разликата над 10 888.39/13 995.39 ид. части до 12 441.89/13 995.39 ид. части от недвижим имот, придобит през време на брака на страните.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с преценката на събраните по делото доказателства, довели според касатора до необоснован извод относно произхода на сумата 3 107 лв., вложена за закупуване на имота. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси:1/Какъв е начинът, по който следва да се извърши анализ на показанията на свидетели, както и необходимо ли е изобщо да бъде извършен такъв анализ при противоречие в показанията на отделните свидители, и какви са принципните изисквания, които съдът следва да съблюдава при извършване на дейността по преценка на гласните доказателства. 2/ Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като недвусмислено посочи и мотивира защо дава вяра на едни гласни доказателства и не кредитира други, когато е налице противоречие в показанията на отделните групи свидетели, за които е налице презумпция за заинтересованост. 3/ При наличие на обосновано предположение за заинтересованост на свидетел, въз основа на показанията на когото е постановено въззивното решение, следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви, когато изводите му се различават от тези на първата инстанция. 4/ Достатъчно ли е въззивният съд само бланкетно да посочи, че е направил преценка съобразно чл. 172 ГПК на показанията на свидетел, за който се предполага, че е заинтересован от изхода на делото, или следва съдът да мотивира детайлно защо кредитира показанията на този свидетел. Твърдението на касатора е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие на практиката на ВКС, представена с касационната жалба – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответницата по касация В. П. Г. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по повдигнатите от касатора правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Страните по делото са бивши съпрузи. Сключили са граждански брак на 29.10.1998 г. , който е прекратен с развод на 02.10.2017 г./ след завеждане на делото/. Предмет на спора за собственост е недвижим имот, за който е установено, че е придобит по време на брака с договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № …. , т. …., дело № ….. от 19.04. ….. г., в който като купувач фигурира само съпругът В. Г.. Установено е също, че продажната цена от 13 995 лв. е заплатена от купувача на продавача изцяло преди сключване на договора.
Твърдението на ищеца В. Г. е било, че този имот е лична негова собственост, тъй като е придобит изцяло с негови лични средства.
Установено е по делото, че на 31.03.1998 г. В. Г. е внесъл в брой на каса на продавача сумата 3 000 лв., а на 01.04.1998 г.- сумата от 2 996.24 лв., или общо 5 996.24 лв. Установено е също, че в полза на В. Г. е бил отпуснат жилищен кредит в размер на 8 000 лв., от който на 27.05.1998 г. по сметка на продавача е преведена сума от 4 900 лв., на 29.06.1998 г. – сума от 1 400 лв. и на 20.07.1998 г.- сума в размер на 1 699.15 лв., общо 7 999.15 лв.
Въз основа на така установените факти по делото първоинстанционният съд е приел, че на основание трансформация на лични средства ищецът В. Г. е станал собственик на 12 441.89/ 13 995. 39 ид. части.
Първоинстанционното решение е обжалвано с въззивна жалба от двете страни: от В. Г. в частта, с която искът му за собственост е отхвърлен за разликата над 12 441.98 ид. части, а от ответницата – в частта, с която В. Г. е признат за собственик на имота за разликата над 10 888.39 ид. части.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че една че една от направените от В. Г. вноските в брой за закупуване на жилището е покрита с лични средства на ответницата в размер на левовата равностойност на 1 700 щ. долара, които тя е получила от своите родители. При формиране на този извод въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелката З. П.- майка на ответницата, която е заявила пред съда, че през м. март 1998 г. дъщеря й и ищецът споделели, че нямат пари за една вноска, поради което свидетелката и съпругът й решили да вземат заем от свои близки и да им предоставят необходимата сума. Взели на заем от брата на свидетелката сумата от 1 700 щ. долара, които дали на дъщеря си. Съдът е приел, че показанията на тази свидетелка не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, конкретно от показанията на ангажираните от ищеца свидетели, поради което е дял вяра на същите, като е съобразил и обстоятелството, че ищецът не оспорва, че сумата от 1700 щ. долара, с левова равностойност 3 107 лв., е вложена за закупуване на жилището.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението процесуалноправни въпроси, които обобщени се свеждат до задължението на съда да обсъди показанията на свидетелите, които се намират в близки родствени отношения с някоя от страните, като отчита и тяхната вероятна заинтересованост от изхода на делото. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, според която не съществува забрана въз основа на показания свидетели, за които законът презюмира вероятна заинтересованост, да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /решение № 338 от 20.11.2013 г. по гр.д. № 1269/2012 г. на ІV г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 182013 г. на ІV г.о., решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на І г.о. и др./. Не се подкрепя от съдържанието на обжалвания съдебен акт твърдението на касатора, че съдът се е задоволил само формално да декларира, че преценява показанията на св. З. П. по реда на чл. 172 ГПК, без да мотивира защо давя вяра на същата. Съдът е посочил, че счита нейните показания за достоверни, защото те не се опровергават от останалите събрани доказателства. В касационната жалба се поддържа, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 172 ГПК, но не се излагат конкретни твърдения на кои от останалите събрани по делото доказателства противоречат на показанията на посочената свидетелка. Като свидетел по делото е била разпитана и майката на ищеца, която е заявила, че синът й разполагал със собствени средства на влог, получени от продажбата на собствено жилище в размер на 2 700 000 лв./ неденоминирани/ и спестени от трудово възнаграждение, но размерът на последните не е установен. Всъщност твърдението на касатора, е че сумата е била дарена на семейството, а не само на ответницата по делото. Това твърдение е обсъдено от въззивния съд и е намерено за неоснователно по съображения, че към момента на даряване на сумата страните не са били съпрузи, тъй като бракът им е сключен няколко месеца по –късно.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С отговора на касационната жалба ответницата по касация претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, но няма представени доказателства, че такива са извършени. Поради това разноски за настоящото производство не се присъждат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 172 от 17.10.2018 г. по в.гр.д. № 412/2018 г. на Апелативен съд-П..
ОСТАВЯ БЕЗ уважение искането на В. П. Г. за присъждане на разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: