О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 13.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 10 януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 4841 /2019 година.
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от К. И. И. против определение № 1129 от 09.10.2019 г. по гр.д. № 562/2019 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 4215 от 01.07.2019 г. по гр.д.№ 2003/2019 г. на РС-Русе, с което е прекратено производството поради формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 563 от от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 5020/2010 г. на РС-Русе.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като не било съобразено, че с влязлото в сила решение е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, като съдът не се е произнесъл и в двете части – по искането за установяване правото на ползване и за предаване на владението и поради това не била формирана сила на пресъдено нещо относно собствеността. Затова частният жалбоподател счита, че е допустим сега предявеният от него положителен установителен иск иск по чл. 124, ал.1 ГПК против същия ответник и за същия имот.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, жалбоподателят твърди противоречие на обжалваното определение със задължителната съдебна практика – ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: ако е разрешен спор с правно основание чл. 108 ЗС, но в диспозитива на решението липсва произнасяне относно принадлежността на правото на собственост, постановеното решение формира ли сила на пресъдено нещо и по собствеността на спорния имот. Твърди се и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, по въпроса за допустимостта на иск по чл. 124, ал.1 ГПК, след като е влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, по който съдът не се е произнесъл с два отделни диспозитива – за принадлежността на правото на собствеността и за предаване на владението или държанието и дали е налице хипотезата на чл. 299, ал.2 ГПК в този случай. Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на определението по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като с влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС ищецът не е изчерпал всички възможности за защита правото си на собственост, а тези възможности са му отнети с прекратяване на производството по настоящият иск поради формирана сила на пресъдено нещо.
Ответникът по частната касационна жалба оспорва допускането до касация, тъй като обжалваното определение е съобразено със задължителната съдебна практика – разясненията, дадени в ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 ГПК и не е налице очевидна неправилност по съображенията, изложени в мотивите на този тълкувателен акт. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок и отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
Данните по делото са следните:
С влязло в сила решение № 563 от от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 5020/2010 г. на РС-Русе е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от частният жалбоподател против М. Т. К. за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ гараж с идентификатор …. с площ 18 кв.м., фурна със застроена площ 106 кв.м., търговско помещение с площ 20 кв.м., както и намиращото се под тях мазе с площ 106 кв.м., находящи се в партерния етаж на сграда с идентификатор ….
По прекратеното с обжалваното определение производство е предявен от същия ищец по отношение на същия ответник за същия имот положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, като са изложени същите основания за правото на собственост. Ищецът не твърди нови обстоятелства, а счита, че по влязлото в сила решение не се е формирала сила на пресъдено нещо относно собствеността, защото съдът, отхвърляйки иска по чл. 108 ЗС по приключилото дело не се е произнесъл с установителен диспозитив относно правото на собственост.
Тезата, подържана от частният жалбоподател противоречи на задължителната съдебна практика, а обжалваното определение е съобразено с нея. Изрично в разясненията, дадени към т. 2Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че независимо от начина, по който е формулиран диспозитива на съдебното решение по иск по чл. 108 ЗС, силата на пресъдено нещо ще се формира относно предмета на делото, който в случая е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Тъй като с тълкувателните решения се разяснява /тълкува/ правна норма, те се отнасят за всички случаи, които са аналогични и преди постановяването им по аргумент от чл. 50, ал.1 от Закона за нормативните актове. Затова в мотивите към т. 2Б на ТР № 4/2014 г. е разгледан въпроса за влезлите в сила решения, по които е постановен само един диспозитив по чл. 108 ЗС. Посочено е изрично, че когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е или не е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 ГПК процесуален ред. Наличието на способ, по който може да бъде допълнен диспозитива и факта, че относно принадлежността на правото на собственост е формирана сила на пресъдено нещо независимо от това как е формулиран диспозитива обосновават извод за недопустимост на предявеният положителен установителен иск за същия имот между същите страни на основание чл. 299, авл.2 ГПК. Същото е приел и въззивния съд в обжалваното определение, поради което то е съобразено със задължителната съдебна практика и не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Поради това, че по поставените три въпроса има задължителна съдебна практика, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Не са налице и пороци, които да обосновават наведеното основание по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Неправилно е определението, когато е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и/или ако е необосновано. Неправилността е очевидна, ако порока е в особено тежка степен в някое от тези три форми и може да се констатира и без да се извършва същинския касационен контрол. Такъв би бил случаят, когато не са спазени изискванията на чл. 121 и 122, ал.1 от Конституцията на РБ за осигуряване равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината, за мотивиране на съдебните актове и осигуряване правото на защита или когато е нарушена императивна правна норма, защото тези норми осигуряват изискването за законност и са в общ интерес.
В случая частният жалбоподател свързва това основание за допускане до касационен контрол с това, че съдът счита, че е преклудирана възможността за предявяване на други искове за защита правото му на собственост. Този довод не намира опора в материалния и процесуалния закон. Като е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС, съдът е отрекъл правото на собственост на ищеца поради това, че се е разпоредил със спорния недвижим имот, поради което не е постановил ревандикацията му. С това решение, независимо как е формулиран диспозитива за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС, е отречена принадлежността на правото на собственост на ищеца на предявеното основание. Това решение е задължително за страните по спора. Затова ищецът не може да предяви отново положителен установителен иск за собственост против същия ответник за същото спорно право, съгласно изричната норма на чл. 299, ал.2 ГПК, осигуряваща стабилитет на влязлото в сила решение. В теорията и съдебната практика безспорно се приема, че по иска по чл. 108 ЗС задължително се изследва правото на собственост на ищеца и дали ответника владее или държи имота на правно основание. Затова независимо дали диспозитива е формулиран от две части, или е отхвърлил иска без да се произнася с отделен диспозитив за правото на собственост, решението формира сила на пресъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост и това решение е отрицателна процесуална предпоставка за предявяване отново на същия иск. Затова нвъзможността на ищеца да предяви същия иск отново е императивно изискване на процесуални правила, обезпечаващи стабилитет на влязлото в сила решение и правната сигурност, а не на ограничаване правата на жалбоподателя.
Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС, няма основания за промяната й и не е налице очевидна неправилност, не се допуска касационно обжалван. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.2 ГПК, на ответника по частната жалба следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в размер на 720 лв. съобразно приложеният договор за правна помощ, в който е отразено, че сумата е платена в брой.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1129 от 09.10.2019 г. по гр.д. № 562/2019 г. на Русенски окръжен съд по частна касационна жалба, подадена от К. И. И..
Осъжда К. И. И. да плати на М. Т. К. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 720 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: