О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
София, 10.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4347 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. М. и И. Г. М. против решение № 447 от 10.04.2019 г. по гр.д.№ 2806/2018 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2876 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 6607/2018 г., поправено с решение № 4905/30.11.2018 г. на РС-Варна. С потвърденото решение е уважен искът по чл. 108 ЗС, предявен от В. С. С. и Л. С. С., като е признато за установено по отношение на касаторитеи, че ищците, са собственици на основание договор за покупко-продажба, оформен с н.а. № …. г. на нотариус М.Т. на реална част с площ 104 кв.м., съставляваща част от собствения им ПИ …., която е заснета в най-източната част на ПИ …. по КК на [населено място], целия с площ 607 кв.м., собственост на ответниците и те са осъдени да предадат владението върху спорната площ. Реалната част, за която е уважен иска е изобразена графично на скицата към заключението на вещото лице на л.134 от делото на РС и е неразделна част към решението на РС.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основаниета по чл. 280, ал.1 т.1,2 и 3 и ал.2 пр.3 ГПК, като са формулирани 24 въпроса, които ще бъдат разгледани по-долу.
Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касация, тъй като формулираните въпроси са неотносими, не кореспондират на фактите по делото и не определят изхода от спора.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното:
На 11.11.1992 г. е сключен договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите между И. Н. А., Р. Г. и Н. А.. Обособени са два дяла със заключение на вещо лице, което е обявено за неразделна част към договора. И. А. получава дял І – имот …. с площ 1005 кв.м., а Р. Г. и Н. А. получават в общ дял имот № …. с площ 1000 кв.м. Границата между двата имота е показана на окомерна скица към заключението на вещото лице, неразделна част към договора. Видно от същата, имот …. не граничи с имот …. / който е южно от имот …. Границата е срещулежаща на имот …. / л. 18 от делото на РС/.
Р. Г. и Н. А. продават на Г. Ц. А. с н.а. № …. г. получения от тях имот при доброволната делба, а с н.а. № …. г. тя го продава на О. и |С. Г.. С н.а.. № …. г. на нотариус М.Т., те го продават на ищците със същата площ – 1000 кв.м. Ищците се позовават на този нот. акт, но при условията на евентуалност твърдят, че са го придобили процесната площ и по давност.
Ответниците са купили 500 кв.м. в идеална част от имот …. с площ 1005 кв.м., а по скица с площ 1220 кв.м. от съделителя И. А. с н.а. № …. г. При описване на границите е посочен и ПИ …. /бивш …./, въпреки, че при делбата, имота, получен от И. А. не е граничел с този имот. Останалите 505 кв.м. от имот …., И. А. е прехвърлил на ответниците през 2014 г. и на други лица. Възникналата съсобственост между ответниците и трети лица е прекратена с договор за доброволна делба от 26.06.2014 г. на имот …, / бивш имот …/ Обособени са два имота – …. с площ 613 кв.м. на трети за спора лица и имот …. с площ 607 кв.м. на ответниците / сега касатори/
СТЕ е установила, че по плана на крайбрежието от 1956 г. спорните имоти попадат в очертанията на имот …., който е записан на ТКЗС. В кадастралният план от 1988 г., при действието на който е извършена делбата от 1992 г., са заснети двата имота по делбата. Границата между тях е показана на комбинирана скица № 1 на л. 133 от делото на РС. Видно от същата, имоти …. /погрешно посочен като …. – грешката е поправена от вещото лице в с.з./ не граничи с южно стоящия имот № …. спрямо имота на ищците. Границата, прокарана между двата имота след делбата от 1992 г. не е заснета на същото място в кадастралният план от 1999 г. и в одобрения със заповед от 28.01.2011г. на областния управител план за новообразуваните имоти. Този план е инкорпориран в одобрената през 2008 г. КК със заповед № КД-14-03-471 от 16.022.2012 г. и така грешката е възпроизведена. Тя се изразява в това, че границата между имота на ищците и ответниците е заснета не там, където е прокарана при делбата от 1992 г., а по на изток в имота на ищците и разликата в площта, заключена между границата прокарана при делбата от 1992 г. /извършена при действието на плана от 1988г./ и границата по КК очертават площ от 104 кв.м., която е предмет на спора. По делото е установено, че през май 2015 г. /видно от приложената полицейска преписка/, съществуващата на место ограда от жив плет е премахната от ответниците и те са започнали да поставят нова ограда, но тъй като ищците не са били съгласни с местото, където я поставят, това е провокирало спорове между тях, станали повод за подаване на жалби и образуване на прокурорски преписки и за предявяване на иска. Това се установява и от разпитаните свидетели, като разликата в показанията им е в това, дали ищците са садили на спорното място култури.
РС е приел, че ищците се легитимират като собственици на спорната площ на основание договорът за покупко-продажба, че западната граница на купения от тях имот, обособен при делбата от 1992 г. е била неправилно заснета в КК и поради това, че тя не може да промени правото на собственост, искът е уважен.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като няма изискване в пълномощното за адвокат да се посочват адресите на упълномощителите и адреса на имота, който ще бъде предмет на иска, че държавната такса е внесена, че посочването в съдебно заседание след приемане на заключението, искът да се счита предявен на 104 кв.м., а не за 84 кв.м., както е посочено в исковата молба, е уточнение на иска, а не изменение, тъй като границите се запазват. Въззивният съд се е позовал на разясненията по т.4 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, за да приеме за неоснователен доводът, че не е проведена предварително административната процедура за поправка на грешка в КК. По същество, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират на основание договора от 2003 г. като собственици на имот …. с площ 1000 кв.м., като границата от запад е установена с делбата от 1992 г., сключена при действието на кадастралният план от 1988 г. Съдът се е позовал на установеното от СТЕ, че в КК е възпроизведена грешката, допусната в ПНИ, който е отразил границата между имотите на страните по на изток и е изключила площ от 104 кв.м. от имота на ищците, придобит и прехвърлен им от праводателите им. Прието е, че ответниците не са противопоставили явно владение на ищците върху спорната площ.
В изложението на първо място се твърди очевидна неправилност на решението на няколко основания:
1.Твърди се, че съдът не е отчел правозащитният стандарт по чл.5, ал.4 от Конституцията, защото било нарушено правото на адекватна съдебна защита – чл.4, ал.1,чл. 56,чл. 57, ал.1 и чл. 117 и чл. 121, ал.2 КРБ, не било съблюдавано правото на ЕС и задължителната му практика.
Касаторите не сочат коя норма от правото на ЕС не е приложил въззвиният съд. В областта на вещното право няма регулация в Общностното право, тъй като в тази област е предоставена свобода на държавите членки.
Доводите, развити в т.1.8 за нарушение на чл. 2 ГПК явно се отнасят за друг казус, защото се претендира право от съсобственик на делба, а настоящия иск е по чл. 108 ЗС. Не е посочено в каква връзка се цитират посочените в тази точка решения № 3 по к.д.№ 112016 г. и № 14 по к.д.№ 12/2014 г. на КС и защо въззивното решение е постановено в противоречие с тях.
В т.1.8.3 се твърди нарушение на правото на защита. Касаторите са били представлявани от адвокат и в двете инстанции по същество и реално са участвали във всички съдебни заседания. Процесуалните действия по приемане на заключението в проведеното съдебно заседание не в обявения час са отменени и са извършени повторно с участието на страните и вещото лице.
Касаторите твърдят, че са се позовали, но съдилищата по същество не са приложили нормите на ЕС, ХОПЕС, МПГПП, ДЕС. В хода на производството позоваване на конкретни текстове от тези международни актове от касаторите няма, а и по предявеният иск по чл. 108 ЗС те не намират конкретно приложение, т.е. неоснователно е твърдението за очевидна неправилност, посочено в т. 1.9. от изложението.
По т. 1.10, касаторите сочат, че дадените разрешения от въззивният съд били в противоречие с ТР № 6/от 08.06.2015 г. по тълк.д.№ 6/2014 г. на ОСНК на ВКС. Настоящият процес е граждански и не намират приложение към него тълкувателните актове по НПК.
На следващо място касаторите се позовават на прякото приложение на чл. 121, ал.2 от Конституцията – задължението на съда да осигури установяване на обективната истина. По твърдяните от страните факти и обстоятелства са им дадени указания, допуснати са от РС поисканите доказателства и те са събрани. Касаторите не посочват кои факти и обстоятелства са искали да докажат, но са останали недоказани. Следва да се отбележи, че правото на страните по съдебен спор и задължението на съда да установи истината не дерогира, а напротив предполага спазването на процесуалните правила за събирането им. Възивната инстанция е отказала събиране на доказателства поради това, че е без значение какво точно се е случило на 17.05.2015 г. , дали ответниците са започнали да слагат ограда и дали са я завършили в този ден или пък са извършили само подготовка за изграждането й. Като допълнителен аргумент е посочено и че те не са твърдяни/ предпоставките на чл. 266 ГПК. Обстоятелствата, за които са поискано събиране на доказателства пред ОС са неотносими към предявеният иск по чл. 108 ЗС, а и предпоставките на чл. 266 ГПК не са били установени. Затова не е налице нарушение на правният принцип, провъзгласен в чл. 121, ал.2 от Конституцията, т.е. не е налице очевидна неправилност на решението и на това основание.
На основание чл. 280 ал..1, т.3 ГПК е формулиран въпроса „ Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частноправните субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от чл.1 на Конвенцията права при разрешаването на правният спор?“ Този въпрос не определя изхода от спора. Той не е свързан с фактите по делото и с мотивите на възивният съд. Касаторите не посочват кои техни права, предвидени в правото на ЕС и в Конвенцията не са били обезпечени. Въззивият съд не е отказал да разреши спора. Напротив постановил е решение по него. Това, че в него не е възприета тезата на касаторите във възивната жалба и искането им не означава, че решението е несправедливо и нарушава правото на ЕС.
Принципът на ефективност, който касаторите считат, че е нарушен, изисква националните правни системи да не правят реализирането на субективно право, основано на правото на ЕС невъзможно или прекомерно трудно осъществимо. Принципът на равностойност /еквивалентност/ изисква процедурните правила на съответната държава членка, чрез които се реализират субективни права, извлечени от правото на ЕС да не са по-малко благоприятни от правилата за реализиране на подобна претенция, основана на вътрешното право. Правото на ЕС не урежда производство по защита правото на собственост, каквото урежда нашето право в чл. 108 ЗС Няма база за сравнение, поради което не може да се говори за нарушение на този принцип. Затова е неотносим към изхода от спора и поставеният пети въпрос, касаещ практиката по прилагането на правото на ЕС.
Според касаторите, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК защото е нарушено правото им на защита поради това, че не е спазен принципа на законност и справедливост и изискването за закрила на легитимните им правни очаквания. Твърди се нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС. Текстът изисква държавата да обезпечи мирно ползване на притежанията. Съдът не е нарушил този принцип. По делото е установено, че касаторите не са придобили собствеността върху спорните 104 кв.м. по договор за покупко-продажба и последвалата делба, тъй като и праводателят им И. А. не е придобил тази част при делбата от 1992 г. Имотът на праводателят им е бил 1005 кв.м. в границите по заключението, неразделна част от договорът за доброволна делба от 1992 г. Тази граница минава по червената линия, показана в комбинираните скици № 1 и № 2 към приетото заключение на вещото лице на л. 133 и 134 от делото на РС. От това, че в нотариалните актове е посочено, че този имот по скица бил показан с по-голяма площ не следва, че те са придобили собствеността върху разликата. Кадастралният план, изготвен по Закона за единния кадастър на Република България / отм/ и кадастралната карта по ЗКИР нямат вещно действие. Неправилното заснемане на имота в КК не води до придобиване на неправилно заснетата площ. Подобно придобивно основание не е уредено в закона. По изложените съображения, формулираният въпрос не обуславя допускане до касация.
Осмият въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК е: допустимо ли е по иск по чл. 108 ЗС съдът да обсъди само въпросите и доказателствата за правото на собственост на ищците и да откаже да разгледа и съответно да се произнесе по документите, на които се основава твърденията легитимация на ответниците. Този въпрос не кореспондира на мотивите на въззивното решение. В него са обсъдени, както доказателствата на ищците, така и доказателствата на ответниците, видно от изложеното по-горе относно изводите на въззивния съд. Обсъдени са и събраните доказателства и СТЕ, която е проследила заснемането на имотите на страните в действащите планове и документите за собственост, отнасящи се за тях. Затова този въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационен контрол.
Деветият въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е: допустимо ли е по исков ред да се разрешава спор за имотни граници и за фактическата площ на един имот, за сметка на съседния му имот – при наличие на грешки в действащия и предходни кадастрални планове на урегулираните имоти. На този въпрос е отговорил закона – чл. 54, ал.2 ЗКИР, които посочва именно съдебния ред за разрешаване на такива спорове. За разясняване на приложението на този текст е прието и ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. В него се приема, че в производството по спор по чл. 108 ЗС може да се разглеждат твърденията и доводите за грешка или непълнота в КК и ако са образувани едновременно две производства по иск за собственост и за установяване на грешка и непълнота, то по-късно предявеният иск е недопустим, съгласно чл. 126, ал.1 ГПК, защото и двете имат един и същ предмет / виж т. 4 и т.5/ Посоченото в изложението ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС не се отнася за този въпрос. Предявеният иск не е негаторен по чл. 109 ЗС, а по чл. 108 ЗС. Тъй като по въпросът има актуална съдебна практика, а въпроса не определя изхода от спора, не е налице наведеното основание за допускане до касация.
Неотносим към предмета на спора е въпрос № 10: Следва ли само при доказано активно поведение/ действие на ответника за отстраняване на фактическия собственик от владение и установяване на своя фактическа власт или за лишаването му от упражняване на фактическа власт да е налице предпоставка за уважаване на иск по чл. 108, респективно по чл. 109 ЗНС. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/2015 г. Го се отнася за иска по чл. 109 ЗС, а предявеният иск е по чл. 108 ЗС. В изложението не се прави разлика между искът по чл. 108 ЗС и искът по чл. 109 ЗС. Отделно от това, в хода на производството страните не са спорели, че ответниците държат спорната площ от 104 кв.м. Те са твърдяли, че владеят тази площ и този въпрос не е бил спорен между страните. Така зададеният десети въпрос не кореспондира на безспорните и установени факти по делото, поради което не обуславя допускане до касация.
Тъй като предявеният иск е по чл. 108 ЗС, а не по чл. 109 ЗС и по чл. 59 ЗЗД, неотносими към спора са 11 и 12 въпрос. Изложените съображения към тези въпроси изобщо не кореспондират на предявения иск, исканията, доводите на страните, събраните доказателства и мотивите на съдилищата. Те касаят други спорове.
Въззивната инстанция е изложила мотиви за неоснователност на доводите за недопустимост на въззивното решение. Затова не е обезсилила решението на РС. Тринадесети въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция да обезсили решението на първата инстанция, ако в жалбата е направен довод за недопустимост не определя изхода от спора. Съществено е не дали е направен такъв довод във въззивната жалбаб, защото съдът и служебно следи за допустимостта на обжалваното решение, а дали обективно решението предмет на обжалване е недопустимо. В случая доводите във въззивната жалба са прценени като неоснователни, поради което въззивната инстанция не е обезсилила решението на РС и така не е нарушила ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Четиринадесети въпрос е „за отказът на съда да допусне исканата във въззивната жалба СТЕ за факт, който е съществен за изхода от спора относно това осъществено ли е пряко или косвено териториално въздействие или посегателство над обекта на правото на собственост, нарушава ли диспозитивното начало в процеса и съществено нарушение ли е с оглед принципа на справедливостта“. Така формулиран въпроса не определя изхода от спора. Ако касаторите считат решението несправедливо за тях, то от това не следва, че то е несправедливо. Отделно от това правно релевантен е само общественият критерий за справедливост, въздигнат като критерий в правна норма, както е в случая с чл. 52 ЗЗД. Отделно от това, относимите към спора факти и обстоятелства са изяснени с приетата СТЕ, а касаторите са могли да поставят въпросите, посочени във въззивната жалба в производството пред РС. Въззивната инстанция се е съобразила с чл. 266 ГПК. Тъй като въззивнят съд не е допуснал процесуално нарушение, поставеният въпрос не съставлява основание за допускане до касация. Не са нарушени и цитираните към този въпрос тълкувателни и казуални решения на ВКС.
Въпрос № 15 не кореспондира на фактите по делото и не обуславя допускане до касация, тъй като съдът е отменил процесуалните действия, извършени в съдебното заседание, което е започнало по-рано от насрочения част и е провел следващо заседание, в което е повторил извършените процесуални действия с участието на касаторите. С тяхно участие е прието в това съдебно заседание заключението на СТЕ.
Въпрос № 16 е „ ограничено ли е правото на защита на ответниците в двете инстанции, ако ищците са направили изменение на иска по чл. 108 ЗС в първата инстанция в проведено съдебно заседание, в което те не са участвали поради порочни процесуални действия на съда. Този въпрос е некоректен, защото не кореспондира на фактите по делото. Искането на ищците, искът да се счита предявен за 104 кв.м. при същите граници вместо за 84, както е записано в исковата молба е заявено в съдебно заседание на 25.05.2018 г., в което са присъствали ответниците лично и с адвокат С.. Отделно от това, заявеното искане не представлява изменение на иска по чл. 214 ГПК, а е уточнение на исковата молба досежно спорната площ, в описаните в исковата молба граници. Не е налице порочно действие на съда. Предвид изложеното, не се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Следващите два въпроса № 17 и 18, касаещи задължението на съда да обсъди фактите и доказателствата и да формира въз осонва на тях вътрешното си убеждение не обуславят допускане до касация, тъй като съдът е изпълнил тези си задължения, видно от изложеното по-горе относно мотивите на съда. В тази част решението не е постановено в противоречие с цитираната от касаторите съдебна пракитка, като тази по наказателни дела е неприложима.
В същия смисъл е и следващият въпрос № 19. Като необсъден факт, касаторите сочат това, че въззивният съд не е преценил недоказаността на действия от тях за отстраняване на действителния собственик от владение и установяване на своя фактическа власт, и за да приеме неправилно и необосновано, че е налице предпоставката за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, респективно по чл. 109 ЗС. Предявеният иск е по чл. 108 ЗС и по него ответниците са твърдяли, че спорната площ е тяхна и те са във владение на същата. Това, че те са държали спорната площ е безспорно между страните предвид идентичните им твърдения по този и това е третата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. По делото не е предявен иск по чл. 109 ЗС. В изложението не се прави разлика между предпоставките на петиторния и негаторния иск. Предвид изложеното, този въпрос не кореспондира на фактите по делото и е неотносим.
Същият факт се сочи и в условието на въпрос № 20 и № 21, като се свързва със задължението на съда да назначи и служебно СТЕ, ако относим към спора въпрос, за който са необходими специални знания е останал неизяснен или да приложи императивна правна норма. Посоченият факт обаче за „отстраняване на действителния собственик от владение и установяване на своя фактическа власт..“ е изяснен по делото от становищата на страните. СТЕ относно имотната граница е дала заключение, а за това кой е ползвал спорната площ през последните години са събрани свидетелски показания, които са обсъдени от въззивната инстанция. Затова не се допуска касационно обжалване по тези въпроси.
Въпросът за задължението на съда да разпредели доказателствената тежест № 22 не обуславя касационно обжалване, защото съдът е изпълнил това си задължение и ищците са доказали подлежащите на установяване факти за уважаване на предявеният от тях иск, поради което този и следващият 23 въпрос не формира основание за допускане до касация.
Съдът е обсъдил доказателствата и е формирал самостоятелни правни изводи от събраните доказателства, поради което решението не е постановено в противоречие с ТР № 1/2013 г. Решението съдържа подробни мотиви, които съответстват на ТР № 1/2001 г. и ПП –І-53, поради което не е постановено в противоречие с тази задължителна съдебна практика.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказаният с договорът за правна помощ размер 300 лв.
Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 447 от 10.04.2019 г. по гр.д.№ 2806/2018 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от И. И. М. и И. Г. М..
Осъжда И. И. М. и И. Г. М. да платят на В. С. С. и Л. С. С. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 300 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: