О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 18.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 28 май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 601 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Я. М. и Д. Я. К. против решение № V-64 от 06.08.2018 г. по гр.д.№ 663/2018 г. на Окръжен съд-Бургас, в частта, с която частично е отменено решение № 99/10.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 451/2015 г. по описа на Районен съд – Средец и вместо това касаторите са осъдени да заплатят на съделителката А. Й. К. на основание чл.61, ал.2 ЗЗД, вр. чл.346 ГПК по 3 532.34 лв. всеки по отделно, представляваща припадащата й се съобразно квотата й в собствеността част от направените от нея разходи за извършените от нея подобрения в съсобствения имот през 2014-2015 г. в общ размер 12493 лв. и в частта, с която е потвърдено решението на РС, в частта, с която е възложен на основание чл.349, ал.2 ГПК в дял на А. К. делбения имот, съставляващ самостоятелно жилище, находящо се на първи жилищен етаж от югозападната част /югозападния близнак/ на двуетажна масивна жилищна сграда, построена при условията на свързано застрояване в УПИ ….-…. . …. , в кв. …. по плана на [населено място], с площ на УПИ от ….. кв.м. и застроена площ на жилището – 87.83 кв.м., състоящо се от външно стълбище /старо/, входно антре, баня и тоалетна, салон с кухненски бокс, детска стая, дневна и две стаи, ведно с прилежащи избени помещения със светла площ, съответно от 7.70 кв.м. и от 6.41 кв.м., и е отхвърлена, заявената от касатора Д. К. претенция с правно основание чл.12, ал.2 ЗН, вр. чл.346 ГПК против А. Й. К., З. Я. М., Я. Д. К. и Й. Д. К.. за сумата в общ размер 5 296.66 лв., представляваща 2/3 от стойността на увеличението на наследството, вследствие на извършени приживе на наследодателите на страните подобрения в делбения имот.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че съдът не се е произнесъл с отделен диспозитив по претенцията за възлагане, заявена от Д. К., че съдът не е провел наддаване между заявилите претенция за възлагане съделители, за неправилност на решението поради нарушение на чл. 349, ал.2 ГПК. В частта по уважените претенции по чл. 346 ГПК, касаторите твърдят неправилност на решението, защото е определена друга правна квалификация и делото е следвало да се върне на първата инстанция за произнасяне по предявения иск, за необоснованост на извода, че са извършени такива подобрения, защото те са незаконен строеж. Относно претенцията на касатора Д. К. по чл. 12, ал.2 ЗН се твърди неправилно прилагане на тази норма поради приетото от съда, че е бил възнаграден чрез дарение на правото на надстрояване и необоснованост на този извода. По същество, касаторите искат да се отмени решението, да се възложи имота на Д. К. или да се изнесе на публична продан, да се отхвърлят претенциите по сметки на А. К. и да се уважи претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН на Д. К. .
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпроси във връзка с тези оплаквания относно това допустимо ли е решението по извършване на делбата, ако съдът не се е произнесъл по претенция за възлагане, как и кога съдът следва да проведе производство по наддаване между заявилите претенции, относно това как се доказва отрицателният факт, че заявилият претенция по чл. 349, ал.2 ГПК не притежава друго жилище, чия е доказателствената тежест за установяване на този отрицателен факт и императивна ли е тази норма. Твърди се недопустимост на решението в частта по претенцията по сметки, заявена от А. К. поради това, че РС се е произнесъл по непредявен иск, а въззивната инстанция в нарушение на чл. 270, ал.3 ГПК е решила спора по същество. Твърди се противоречие със съдебната практика относно оценяване на незаконни строежи. Формулирани са въпроси относно претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН – относно това кога има възнаграждаване и следва ли то да покрива по стойност увеличението и чия е доказателствената тежест. По тези въпроси се твърди очевидна неправилност на решението. Наведено е основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК като се твърди противоречие на решението с ТР № 1/2013 г. т.2 предвид това, че ОС не е върнал делото в частта по сметките на РС,. По претенцията за възлагате, във връзка с посочените по-горе въпроси се твърди и противоречие със задължителната и казуална съдебна практика. По претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН се поставя въпросът в случай че съдът установи, че възмездяването на наследника не покрива напълно стойността на увеличението, как следва да постъпи съда – да увеличи частично претенцията или по друг начин.
Ответниците по касация А. Й. К., Я. Д. К. и Й. Д. К. оспорват жалбата и допускането до касация, тъй като поставените въпроси не кореспондират на установените факти по делото, а решението е съобразено със съдебната практика и доказателствата.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
С влязло в сила решение е допусната делба на един недвижим имот – жилище находящо се на първи жилищен етаж от югозападната част /югозападния близнак/ на двуетажна масивна жилищна сграда, построена при условията на свързано застрояване в УПИ …..-….. . ….., в кв. ….. по плана на [населено място], със застроена площ на жилището от 87.83 кв.м., състоящо се от външно стълбище /старо/, входно антре, баня и тоалетна, салон с кухненски бокс, детска стая, дневна и две стаи, ведно с прилежащи избени помещения със светла площ, съответно от 7.70 кв.м. и от 6.41 кв.м. при квоти: по 3/9 ид.ч. за З. Я. М. и Д. Я. К. и по 1/9 ид.ч. за А. Й. К., Я. Д. К. и Й. Д. К.. Имота е неподеляем. Претенция за възлагане са заявили А. К. и Д. К., но той е поискал от процесното жилище да се присъедини една стая към неговото на втрия етаж, което не е предмет на делба. Поискал е да му се възложи и цялото процесно жилище, защото е живял в него при откриване на наследство на общия наследодател и това ще му създаде необходимите нормални условия на живот. А. К. е преживяла съпруга на Д. Я. К., починал на 30.05.2010 г., а той е син на общите наследодатели на страните Я. Г. К., починал на 08.02.1995 г. и Я. Т. К., починала на 20.11.1991 г. Касаторите са двугите им две деца.
Възивната инстанция е възприела изводите на РС за основателност на претенцията за възлагане, заявена от А. К., предвид установеното, че допуснатия до делба имот е неподеляем, тя е наследник на съпругът си и като такава е наследила и правата, които той е придобил по наследяване от общите наследодатели, тъй като е починал след тях. От гласните доказателства е установено, че е живее в този имот от 1985 г. От справка по вписванията е установено че се е разпоредила през 2015 г. с притежаван от нея друг имот и не притежава недвижими имоти. Съдът е съобразил т.9 от ТР № 1/2004 г., в което е изяснено, че при наличие на две наследства, релевантно при преценката за предпоставките по чл. 349, ал.2 ГПК е дали съделителя, заявил такава претенция е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството на прекия си наследодател, т.е. в случая към момента на смъртта на съпруга на А. К. – Д. К. . За неоснователно е преценено искането на касатора за преустрояване на делбения имот чрез отделяне на една стая от него и присъединяването й към имота, който е негова собственост. Подобна възможност за извършване на делбата не предвижда закона.
Съдът е приел, че Д. К. е заявил претенция за възлагане, но не я е поддържал по същество предвид взетото от него становище за изнасяне на имота на публична продан. Затова е прието, че не е имало конкуренция между двамата съделители и не е било необходимо провеждане на процедурата по наддаване.
По въпросите, формулирани във връзка с извършване на делбата :
Обстоятелството, че съдът не се е произнесъл изрично с отхвърлителен диспозитив по претенцията на касатора за възлагане не сочи на недопустимост на решението. Безспорно е, включително и по негови твърдения, че същият притежава жилище в същата сграда, на втория етаж, което прави претенцията му за възлагане неоснователна. Изричното й отхвърляне с отделен диспозитив, ако такъв не е постановен, е въпрос на прилагане нормите на допълване на решението или на очевидна фактическа грешка до колкото са изложени мотиви за неоснователност и не поддържане на претенцията, а инстанционен контрол е неприложим. Основанията на недопустимост на съдебно решение са различни и между тях не е не постановяване на диспозитив по заявена претенция. Затова не се допуска касация за проверка допустимостта на решението в частта за извършване на делбата.
Тъй като по отношение на касатора не са налице основания за възлагане на имота на основание чл. 349, ал.2 ГПК, защото притежава друго жилище, той не конкурира със съделителката А. К. . Затова е неотносим въпроса относно провежда процедурата за наддаване.
Относно доказването на отрицателната предпоставка на чл. 349, ал.2 ГПК, заявилият претенцията съделител да не притежава друго жилище, съдът е дал указания за ангажиране на доказателства. Установено е, че няма вписвания за притежание право на собственост на други имоти към момента на извършване на делбата. Ако касаторът е считал, че отразеното в книгите за вписване е недостатъчно е могъл да ангажира доказателства, с които да установи противното. Удостоверяването при вписването е официално и доказателсвената тежест би била негова. Той не е оспорил обаче извлеченията от вписванията. При тези данни представянето на декларация е доказателство за вече установено обстоятелство, поради което не могат да се приложат правилата за доказателствената тежест – съдът да приеме, че се е реализирал неизгоден за страната факт ако тя не го е доказала или че се е реализирал неизгоден за нея факт. Тъй като правилата за доказателствената тежест се прилагат само когато подлежащ на доказване факт не е доказан, а в случая нуждаещото се от доказване отрицателно обстоятелство е установено с официален документ, въпросите за декларацията, която да подаде поискалия възлагане и за доказателствената тежест не определят изхода от спора. С решение № 143 / 2016 г. от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 1623/2016 г. на ВКС, ІІ гр.о. са дадени разяснения относно доказателственото значение на декларацията за имотно състояние по делбено дело, по което е направена претенция за възлагане. Посочено е, че тя се преценява наред с всички други доказателства, т.е. тя не е единственото доказателство, чрез което може да се установи не притежаването на друг имот от съделителя, заявил претенции. Посочено е още, че тя е частен документ, изходящ от подписалото го лице. Същият факт може да бъде доказан и с установяване на вписванията в агенцията по вписвания. Ако в полза на лице е оставено завещание, но то не е обявено, то все още не се знае дали то ще приеме наследяването по завещание. Дали е изтекла давността е въпрос, който подлежи на установяване в производство по обстоятелствена проверка. И в двата случая се изисква изявяване на воля от лицето. Ако то не впише такива имоти в декларацията си не би могло да се приеме, че ще носи наказателна отговорност. Затова установяването на имотното състояние от службата за вписване не е по-малко надеждно доказателство от декларацията за непокрити имоти. А за настоящото производство се взема предвид това, че обсъждането на въпроса за декларациите за имотно състояние не определят изхода от спора предвид установеното от службата по вписване.
Относно претенцията по сметки, заявена от съделителката А. К. за извършени подобрения в имота за периода 2014-2015 г. в общ размер след допуснатото увеличение 12 493 лв. по отношение на всички съделители и уважена до размер по 3 532.34 лв. от всеки от двамата касатори, представляваща припадащата й се съобразно квотата й в собствеността част от направените. разходи за извършените от нея подобрения в съсобствения имот през 2014-2015 г., като за разликата над присъдения размер от 3 532.34 лв. до претендирания размер от 4 164.34 лв. е отхвърлена.
Въззивната инстанция е приела, че РС е дал погрешна правна квалификация на претенцията като такава по чл.30, ал.3 ЗЗД, а същевременно с това е присъдил на ищцата съответна част от увеличената стойност на имота, приемайки, че тя има правата по чл.72-74 ЗС, но тъй като се е произнесъл по предявеното искане за заплащане на подобрения, то не е налице пречка тя да даде вярната квалификация и да реши спора по същество. ОС е приел, че подобренията в съсобствения имот са извършени от А. К. в качеството й на държател на идеалните части на другите съсобственици, с тяхното знание и без противопоставянето им, но не и с изричното им съгласие и защото не е установено тя да е уведомявала другите съделители за намерението си да прави ремонти, нито да е искала тяхното предварително съгласие, като не са налице данни и за тяхното противопоставяне, и като отчел, че работата е била предприета от К. и в собствен интерес, въззивният съд е определил правната квалификация като такава, по чл. 61, ал.2 ЗЗД. Такава правна квалификация е била дадена от районния съд в доклада на делото. При тази квалификация, отговорността на другите съсобственици е до размера на обогатяването, т.е. дължи се по-малката стойност между направените разходи и увеличената стойност на имота. Съдът се е позовал на Решение № 339/10.10.2011 г. по гр.д.№ 1072/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 487/30.11.2011 г. по гр.д.№ 1503/2010 г. на ВКС, І г.о.).
В мотивите на ТР № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС е обобщено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението, по което е дадена само когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл извън определения предмет, определен от страните и обхвата на търсената защита. Когато нарушението се изразява в погрешно дадена квалификация, то това е въпрос на неправилност на нрешението. При неправилни решения, правомощията на въззивната инстанция е да отмени решението и да разреши спора съобразно дадената от него квалификация. Това е направила въззивната инстанция, поради което не е налице вероятна недопустимост на решението и противоречие със задължителната и казуална съдебна практика и основание за допускане до касация.
Претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН, заявена от Д. К., притежаващ 1/3 от делбения имот, за сумата от 5298.66 лв. след допуснатото изменението от обща сума от 7947.99 лв., представляваща 2/3 от увеличената стойност на имота в резултат на извършени приживе на наследодателите подобрения в делбения имот, РС е приел за неоснователна защото не е доказано, че посочените СМР, са извършени от него а и защото се установява, че този съделител е бил възнаграден от наследодателите, като му е прехвърлена идеална част от дворното место и право на пристрояване и надстрояване по дарение.
Въззивната инстанция е приела, че претенцията е правилно квалифицирана. В съответствие с решение № 70/26.03.2010 г. по гр.д.№ 304/2009 г. на ВКС, II г. о. е прието, че за размера на увеличението е от значение не колко е изразходвал наследникът в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество, съобразявайки неговата стойност по време на извършване на делбата, а при преценката дали наследникът е бил възнаграден за приноса си да се увеличи наследството, се вземат предвид всички актове на облагодетелстване на наследника от наследодателя, независимо дали те предхождат или следват във времето осъществяване на приноса от страна на наследника, като съдът се е позовал на решение № 161/29.02.2016 г. по гр.д.№ 2272/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.). Анализирайки гласните и писмени доказателства и възприемайки заключението на допълнителната СТЕ, съдът е приел, че касаторът е реализирал увеличение на стойността на делбения имот в резултата на посочените от него СМР със стойност 7 948 лв. Решението, с което претенцията е отхвърлена обаче е потвърдено, защото въззивният съд е възприел извода на РС, че не е изпълнено изискването на чл.12, ал.2 ЗН наследникът да не е бил възнаграден по друг начин. Възприета е практиката на ВКС /Решение № 161/29.02.2016 г. по гр.д.№ 2272/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 42/24.01.2015 г. по гр.д.№ 4653/2014 г. на ВКС, I г.о./, че за да е налице възнаграждаване по смисъла на чл.12, ал.2 ЗН, е необходимо наследникът, който има принос за увеличаване на имуществото, да е получил от наследодателя облага, съизмерима с неговия принос, без да е необходимо да е налице пълен икономически еквивалент, като това възнаграждение може да се получи под формата на плащане, дарение, завещание, ползване на имота за определен период от време.
В конкретния случай е взето предвид, че през 1981 г. общите наследодатели на страните са му дарили 100/756 кв.м.ид.ч. от дворно място, в което е построен делбения имот и са му отстъпил безвъзмездно право на надстрояване, по силата което да извърши надстройка над съществуващия първи етаж от жилищната сграда. Към жилището на втория етаж е придадено и едно избено помещение, за което иска за делба е отхвърлен с решението по гр.д.№ 1796/2016 г. на БОС.
Тъй като съдебната практика приема, че не е необходимо да има пълна еквивалентност между увеличението и облагодетелстването от наследодателя, според цитираната от въззивния съд съдебна практика, съдът приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал., т.1 ГПК. Наличието на такава практика пък е основание да не се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Наведен е и довод за очевидна неправилност на решението. Той обаче е свързан с вече обсъдените въпроси. Това основание за допускане до касация не се покрива с основанията за обжалване на решението по чл. 281 ГПК. Съгласно този тест, решението е неправилно ако е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и/или ако е необосновано. Очевидна неправилност на решението е налице, ако порока е в особено тежка степен в някое от тези три форми, при която не биха се спазили изискванията на чл. 121 и 122, ал.1 от Конституцията на РБ за осигуряване равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината, за мотивиране на съдебните актове и осигуряване правото на защита.
Очевидна е неправилността на решението, когато са нарушени императивни материално правни норми, защото те осигуряват изискването за законност и са в общ интерес. Касаторите не посочват и съдът не установява нарушение на такива норми.
Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила е налице, когато са нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, правото им на безпристрастен съд / чл. 22 ГПК/, изискването за равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове / чл. 236, ал.2 ГПК/. Касаторите не твърдят такива нарушение на процесуалните правила.
Очевидна неправилност поради немотивираност на съдебен акт е налице при липса на мотиви или когато мотивите са така неясни, че от тях не се разбира формираната воля на съда в диспозитива. Мотивите на обжалваният съдебен акт са ясни и логични и от тях се извежда постановения диспозитив.
В обобщение не е налице и очевидна неправиност на решението.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказаните размери: Договорът за правна помощ, представен от А. К. доказва изплатени в брой на 1200 лв., а договора за правна помощ, представен от Я. Д. К. и Й. Д. К. е за изплатени в брой 600 лв. В тези размери следва да се присъдят разноски..
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-64 от 06.08.2018 г. по гр.д.№ 663/2018 г. на Окръжен съд-Бургас по касационна жалба, подадена от З. Я. М. и Д. Я. К..
Осъжда З. Я. М. и Д. Я. К. да заплатят на А. Й. К. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 1200 лв.
Осъжда Осъжда З. Я. М. и Д. Я. К. да заплатят на Я. Д. К. и Й. Д. К. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на общо 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: