О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 09.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 25 февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3733 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ан груп БГ“ АД против решение № 169 от 12.02.2019 г. по гр.д.№ 1691/2018 г. на Варненски ОС, с което е потвърдено решение № 1940 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 11209/2016 г. на РС-Варна. С последното са отхвърлени исковете, предявени от дружеството-касатор срещу ответниците „НЮ БИЛДИНГ 2015“ ООД ЕИК 203363934 и Г. Н. Д., П. И. Я., Д. Л. Я., В. Б. Б., Н. М. М., Л. Н. Е., К. Р. Х., П. Д. Е., Д. М. Е., Л. Я. Л., С. Т. Т., В. М. Т., Л. Г. Д. и К. Л. Л. и Е. Т. Е. по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на тях, че ищецът е собственик на 1,34 кв.м. от ПИ с идентификатор …., находящ се в [населено място], [улица]на основание продажба от публична продан с постановление за възлагане от 07.10.2013 г. и при условията на евентуалност на основание придобивна давност от датата на постановлението и чрез присъединяване с владението на предходните собственици от 26.06.1997 г.. и искът по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят строителството в същия ПИ и да премахнат всичко вече построено в имота със строително разрешение № 81/04.07.2016 г.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, защото съдът е приел, че трябва да се приложи 10-годишната придобивна давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото съдът не е обсъдил приложението на чл. 17, ал.2 ЗУТ и свидетелските показания, за необоснованост на извода, че магазинът е пристроен едва през 2008 г. Според касатора, съдът е следвало да приеме, че е присъединил своето владение към това на предишните собственици и че постановлението за възлагане е основание за установяване на фактическа власт и върху спорната площ от 1,34 кв.ч.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторът се позовава на чл. 280 ал.1, т. 1,2 и 3 ГПК. Твърди противоречие на въэззивното решение със съдебната практика на ВКС по следните въпроси 1. необходимо ли е ищецът в исковата молба да се позове на правна квалификация, за да възникне задължението на съда да обсъди съответствието на фактите с посочената правна квалификация; 2.дава ли разпоредбата на чл. 200 ЗУТ отрицателен отговор на въпроса може ли да се придобие идеална част от недвижим имот, която да съответства на владяната реална част, с приложение института на конверсията. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 55 от 14.04.2014 г. по гр.д.№ 12 /2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. хи Р № 185/01.03.2010 г. по гр.д. №э280/2009 г. на ВКС,І гр.о. Касаторът иска допускане до касация и по въпроса „може ли да се приеме за доказано, че официален документ Разрешение за строеж не е бил издаден само въз основа на обстоятелството, че не е посочен в молба на адресата му до съответното кметство, че разрешената с предходно разрешение на строеж сграда е законно изградена и не подлежи на регистрация и въвеждане в експлоатация“. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГРК.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация. По първият въпрос посочват, че липсва спор, а и не се сочи съдебна практика, втория е неотносим, а и съдебната практика е неприложима към настоящия казус, а третия въпрос не кореспондира на фактите по делото.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното:
С разрешение за строеж № 99/19.04.1976 г. е разрешено на СД „Търговия“ построяване на временен павилион за хранителни стоки на 72 кв.м. по одобрен проект. На основание чл. 35 ЗППДОП с договор от 26.06.1997 г. магазинът с площ 74,43 кв.м. и земята върху която е построен с площ 165 кв.м. е продаден на И. И. Л. и тя е призната за собственик с н.а. № …. г на същия недвижим имот, описан по същия начин. По делото е установено, че магазинът е пристрояван в различни периоди от време, но за моментите на преустройството страните спорят. Представено е разрешение на строеж № 27/23.02.1999 г., с което е разрешено на И. Л. преустройство и пристрояване на временния павилион по одобрени строителни книжа, но такива не са представени по делото и няма данни да са издавани. Това строително разрешение е оспорено от другата страна и е установено, че под същия номер, но от друга дата е издадено строително разрешение на други лица, за друга сграда на друг адрес. Имотът е ипотекиран до 2004 г. няколко пъти и в нотариалните актове е описван по същия начин. Така е описан и в н.а. № …. г., с който И. Л. го продава на Ж. И. П. и в н.а. № …. г., с който той го продава на ЕТ „Ивайло 2000-Венцислав Ганев. Той ипотекира в полза на „Българска пощенска банка“ АД с н.а.№ …. г. магазина, но вече с площ 164,97 кв.м., ведно с 165 кв.м. земя, върху която е построен, съставляваща имот пл. № …. Със заповед № 120 от 19.05.2008 г. е нанесен нов имот …. в кадастралният план от 1988 г. и магазина с новата, разширена площ. Имот …. вече е заснет с площ, измерена сега 187 кв.м., въпреки, че закупената площ по договора за приватизация е 165 кв.м. Той попада в парцел …. „общински“. През м. май.2013 г., банката прехвърля обезпеченото вземане на ищеца „Ан груп БГ“ ООД. В изпълнителното производство за събиране на вземането, ипотекираният имот е описан и по отношение на него е проведена публична продан, приключила с постановление за възлагане от 07.10.2013 г., с което имота е възложен на ищеца. Предмет на проданта е сградата магазин със застроена площ 164,97 кв.м.и земя с площ 165 кв.м., като е посочено, че сградата е разположена върху три имота – …., …. и …., но че принадлежи към имот …. с площ 319 кв.м. Тъй като имот …. през 2016 г. се разделя на имоти с последни номера … …. и … …. и предвид описанието в постановлението за възлагане, че сградата попада и в имот … …., ищецът счита, че е придобил 1,34 кв.м. от имот … …., с каквато площ сега магазинът попада в този имот. Имот …. е собственост на ответниците, които са го разделили на имоти .. …. и … ….. Те се легитимират като негови собственици по реституция по ЗВСНОНИ със заповед № 1804/15.04.1993 г. / за 1500 кв.м./ и с решение от 28.09.1994 г., поправено с решение № 81 от 04.07.2016 г., и двете хо адм.д. № 706/1993 г. Имота е бил отчужден по ЗТСУ и поради нереализиране на мероприятието е реституиран като имот пл.№ …., идентичен с …. След разпоредителни сделки и наследяване, ответниците, като съсобственици са си учредили взаимно и прехвърляли правото на строеж и със строително разрешение № 81/04.07.2016 г. по одобрени строителни книжа е изградена жилищна сграда, за която е издадено удостоверение по чл. 181, ал.2 ЗУТ на 10.07.2017 г. Жалбата на ищеца против издаденото строително разрешение е преценена като недопустима с влязъл в сила адм. акт след проведен пряк съдебен контрол, поради това, че не е съсобственик и няма правен интерес да обжалва този административен акт.
От свидетелските показания се установява, че след покупката на магазина той е пристрояван в различни периоди от време, но показанията са различни относно това кога е ставало това. Установено е, че ищецът отдава магазинът под наем от 2016 г. Магазинът е бил предмет на делбено производство между ищеца и Община гр. Варна, приключило с изнасяне на имота на публична продан. С невлязло в сила до приключване на съдебното дирене пред ОС постановление, имота е възложен от съдебния изпълнител на Община Варна.
РС е отхвърлил исковете, като е посочил, че на ищеца не е прехвърлена спорната площ от 1,34 кв.м. от имот …630, тъй като той не е бил предмет на публичната продан, приключила с постановлението за възлагане от 2013 г. и че не е придобил по давност тази площ, защото не е демонстрирал намерение за своене поне до 2008 г., когато е нанесен имота в кадастралния план, че не може да се ползва от кратката давност, защото няма прехвърлителен акт за тази площ, а за дългата давност не е достатъчен срока от 2008 г. до предявяване на иска, а след това давността е спряла да тече.
Въззивният съд възприел тази фактическа обстановка и изводи на РС. Тъй като предмет на публична продан е само магазина със земя от 165 кв.м., съдът е приел, че ищцовото дружество не се легитимира като собственик на наведеното основание постановление за възлагане от публична продан от 2013 г. По евентуално приетото основание придобивна давност, съдът е направил извод, че магазинът е пристроен без строителни книжа и пристройката съставлява незаконно строителство. Пристрояването е извършено около 2008 г., а строителното разрешение № 27/23.02.1999 г. е прието за не установяващо пристрояването, предвид установеното, че с такъв номер и от същата година такова е издадено на друго лице за друг имот и строеж. Съдът не е възприел показанията на свидетелите на ищцовата страна – предишните собственици, които обясняват, че пристрояването е съществувало още към 1997-1999 г., като е приел, че в тази част те противоречат на писмените доказателства. Единственото доказателство в подкрепа на тези показания е декларацията, която е дал същия свидетел докато е бил собственик и въз основа на нея е избегната процедура по приемане на строежа – пристрояването и преценката дали то е извършено законно със строителни книжа. Въззивната инстанция е приела, че ищецът не може да придобие по давност спорната площ от 1,34 кв.м. предвид императивната норма на чл. 200, ал.1 ЗУТ, а за приложението на ал.2 от същия текст, ищецът не се е позовал. Отделно от това, съдът е посочил, че придобиването на идеална част от УПИ чрез владение на реална част е недопустимо и при ЗУТ. Съдът е приел и че давностният срок в хипотезата по делото може да е само 10 години предвид разнородността на владението, установено чрез завладяване. Дори да се приеме, че пристрояването е от 2005 г., до предявяване на иска има 10 години, но владението на реална част не може да доведе до придобиване на съответната идеална част, а и ищеца не претендира идеална, а придобиване на реална част от имота на ответниците. Поради това, че ищцовото дружество не е собственик на спорната площ от 1,34 кв.м., е приет за неоснователен и иска по чл. 109 ЗС за премахване на построената от ответниците жилищна сграда със надлежни строителни книжа.
Първият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото. В исковата молба ищецът изобщо не се е позовавал на придобиване по давност, а е твърдял, че е придобил 1,34 кв.м. от съседния имот, тъй като тази площ е включена н Постановлението на съдебният изпълнител. Площ от имот …. обаче не е предмет на опис, оценка и публична продан, поради което и не е включена в постановлението за възлагане. В първото съдебно заседание, ищецът се е позовал при условията на енетуалност на придобивна давност, като е твърдял, че е придобил процесната площ, разположена под частта от магазина, попадаща в съседния имот по давност. Съдът е разгледал това твърдение и е приел, че тази част не е придобита по давност. Ищецът не се е позовавал на хипотезата на чл. 200, ал.2 ЗУТ нито като факти, нито като текст от закона и не е формулирал искане за признаване, че е собственик на идеална част. В този смисъл въпросът не кореспондира на данните по делото и не определя изхода от спора. По него не е посочена и съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. Затова по първия въпрос не се допуска касационен контрол.
По втория въпрос – дава ли разпоредбата на чл. 200 ЗУТ отрицателен отговор на въпроса може ли да се придобие идеална част от недвижим имот, която да съответства на владяната реална част, с приложение института на конверсията се твърди противоречие с Р № 55 от 14.04.2014 г. по гр.д.№ 12 /2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. и Р № 185/01.03.2010 г. по гр.д. №э280/2009 г. на ВКС,І гр.о. Въпросът, по който е допуснат касационен контрол по първото решение е за проверка на допустимостта, а не по поставеният въпрос. В мотивите на това решение при разглеждане на касационната жалба, съдът е посочил, че при действието на ЗТСУ владението на реална част от парцел не е годен придобивен способ както по отношение на самата реална част, така и за съответна на нея идеална част от парцела, но за периода от време след влизане в сила на ЗУТ /обн.ДВ, бр.1 от 02.01.2001 г./ забраната за придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населените места е изрично регламентирана в чл.200 от същия закон, при което, за разлика от чл.181, ал.3 ЗТСУ, законът не придава правно значение на такова владение като способ за придобиване на съответна идеална част от имота. Видно от изложеното, в първото решение не е прието, че може да се придобие идеална част от УПИ чрез владение на реална част от него. Във второто решение е прието при отговора на правният въпрос, обусловил допускането до касация, че „в чл.59 от ЗТСУ /отм./ в редакцията му след изменението с ДВ бр.34 от 2000 г. и в чл.200 от сега действащия ЗУТ е предвидено, че владението върху определена реална част от парцел може да доведе до придобиване по давност на тази реална част, но не и на идеална част от целия парцел, и то само при определени условия /ако са спазени изискванията на действащия благоустройствен закон за минимални площ и размери на парцелите“. Същото е приел и въззивният съд, поради което, обжалваното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС и той не обуславя допускане до касационен контрол ва основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Съдебната практика приема, че изключението, предвидено в алинея 2 на чл. 200 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, е приложимо само в случаите, при които тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ – тоест, при първоначално урегулиране на два неурегулирани имота. Настоящият случай не е такъв, тъй като регулационен план за засегнатите от спора имоти е имало. Именно за мероприятие на регулационния план е бил отчужден имота на ответниците. По делото има данни, че действащият регулационен план е от 1988 г. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имоти към съседен урегулиран поземлен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ, но такава за процесната площ по взаимно съгласие на страните по делото не е ппровеждана. (В този смисъл виж Р № 67 от 16.07.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, 2 г. о., Р № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., 1 гр. о., Р № 105 от 12.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2017 г., I гр. о., Р № 83 от 29.10.2019 г. по гр.д.№ № 2238 /2018 г. на ВКС, ІІ гр.о. и др.). Тъй като изключението на чл. 200, ал.2 ЗУТ не е било налице, възивният съд не е бил задължен да приложи тази императивна правна норма.
Третият въпрос – „може ли да се приеме за доказано, че официален документ Разрешение за строеж не е бил издаден само въз основа на обстоятелството, че не е посочен в молба на адресата му до съответното кметство, че разрешената с предходно разрешение на строеж сграда е законно изградена и не подлежи на регистрация и въвеждане в експлоатация“, по който се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е фактологичен, а не правен. Допускането му няма да доведе до развитие на правото и точно прилагане на закона. Той е и неопределящ за изхода от спора, тъй като дори съдът да бе приел, че е издадено строително разрешение № 27 от 23.02.1999 г., това не доказва, че предмет на публичната продан е била и процесната част от 1,34 кв.м. от имота на ответниците, която не е описана, оценена и предмет на проданта. Това строително разрешение не е определящо и за извода, че ищецът не е придобил по давност частта под магазина, която попада в имота на ответниците, защото разположението на част от сграда в съседен урегулиран имот не може да доведе до придобиване на тази част по давност ако не са налице предпоставките на чл. 200 ЗУТ, какъвто е настоящия случай.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване.
Ответниците по касация претендират деловодни разноски в размер на 1800 лв., изплатени изцяло, съобразно отразеното в договорът за правна помощ. В него обаче е посочено, че договорът е сключен само от Г. Н. Д. лично за себе си и за Л. Я. Л., поради което посочената сума ще се присъди само на тях.
Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 169 от 12.02.2019 г. по гр.д.№ 1691/2018 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от „Ан груп БГ“ АД.
Осъжда „Ан груп БГ“ АД да изплати на Г. Н. Д. и Л. Я. Л. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 1800 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: