О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 14.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2002 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. З. К. против решение № 52 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 368/2018 г. на Смолянски окръжен съд, в частта, с която е отменено решение №197 от 09.12.2016 г. по гр..д.№ 159/2016 г. по описа на Златоградски районен съд и вместо това на основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 54 ал. 2 от ЗКИР е признато за установено по отношение на касатора, че З. К. Б. и С. Р. Б. са собственици по силата на давностно владение, упражнявано от 1981 г. до настоящия момент, на площ от 18 кв.м., която площ е обозначена на комбинирана скица № 1 към заключението на СТЕ в жълт цвят, върху която са изградени бетонни стълбище, площадка и стена, която площ неправилно е заснета като част от ПИ …. вместо в ПИ …., в кв. …. по плана на [населено място] от 1987 г. Постановено е скицата да се счита неразделна част от решение.
В останалата част, с която е отхвърлен иска до пълния размер на претендираната площ от ищците- 59 кв.м., решението на РС е потвърдено и е влязло в сила.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл.59 и чл. 181 ЗТСУ /отм/ и чл. 19 и чл. 200, ал.2 ЗУТ. Основният довод е за допуснати съществени процесуални нарушения поради това, че не са изпълнени указанията, дадени с отменителното решение на ВКС. Твърди се необоснованост на извода, че площта, за която е бил уважен искаq е владяна и придобита от ищците на основание давност поради неприлагане на регулацията по предходните планове.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, според която указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, включително и относно процесуалните действия, които следва да се извършат. Втория въпрос, по който се твърди противоречие със съдебната практика е за възможността да се придобие реална част от парцел по давност когато тази част не отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ по чл. 19 ЗУТ.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация, тъй като въззивният съд при второто въззивно разглеждане на делото се е съобразил с дадените указания и решението е постановено в съответствие със съдебната практика, а представената от касаторите е неотносима.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено, че ищците са собственици на УПИ …. от кв. …. по плана на [населено място], а ответника е съсобственик на стоящия от юг УПИ …. Ищците са твърдяли, че са собственици на основание давност на площ от 59 кв.м. между двата имота, върху която е разположено стълбището за триетажната жилищна сграда и площадка пред него. Искът е уважен за 18 кв.м. върху които попадат те, като в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до 59 кв.м., решението е влязло в сила. От приетите СТЕ е установено, че за тази част на [населено място] са действали три плана – от 1950, от 1974 г. и от 1987 г., който е действащ в момента. По всеки от предходните планове се е предвиждало придаваемо по регулация место от имота на ищците – пл. № …. към парцел …., кв…. по плана от 1950 г., от имот …. към парцел …. от кв. …. по плана от 1974 и от имот пл.№ …. към парцел …. от кв. ….. Регулацията по отношение на придаваемите места от имота на ищците към парцела на ответниците по нито един от тези планове не е приложена чрез плащане. Установява се, че към 1981 г. триетажната жилищна сграда в имота на ищците е била построена, а към 1990 г.. е изградена и бетонната ограда между двата имота. Частта от имот …. по плана от 1974 г. на ищците, която е включена в очертанията на имот …. по сега действащия план от 1987 г. е 18 кв.м. От тях 10 кв.м. попадат в очертанията на парцела, отреден този имот – парцел …., а 8 кв.м. попадат в УПИ …. Общо площта на парцел …. на ответниците е 386 кв.м. От тях 17 кв.м. попадат по стълбите, бетоновата площадка и стената към къщата на ищците. Останалата площ от имота на ответниците е 369 кв.м. Лицето на УПИ …. към улицата е 20,38, а без площта, заета от стълбището – 18,280 м. Изискването на чл. 19 ЗУТ за минимална площ на УПИ в градовете – 300 кв.м. и лице към улицата 14 м. са налице.
РС е отхвърлил изцяло иска.
Въззивният съд, при първо разглеждане на делото е уважил иска за цялата претендирана площ от 59 кв.м., като не е съобразил каква част от тази площ фактически е от имот …. на ищците по плана от 1974 г. попада в имота на ответниците. Прието е, че ищците са придобили по давност процесната площ в периода от 1981 г.
Първото въззивно решение е отменено с решение № 112 от 29.10.2018 г. по гр.д.№ 4681 / 2017 г. на І гр.о. ВКС поради противоречието му със съдебната практика на ВКС относно възможността да се придобие по давност реална част от УПИ…., кв…. по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 23 от 12.01.1987 г., ако владението е осъществявано през периода от 1981 г. до настоящия момент, без въобще да е изследвал дали процесната реална част би могла да се придобие от ищците на основание давностно владение, предвид ограниченията, предвидени в императивните норми на чл.59 ЗТСУ /отм./, чл.181, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.200 ЗУТ. Дадени са указания за събирането на нови доказателства, необходими за прилагането на чл.200, ал.2 ЗУТ – дали спорните 59 кв.м. могат да бъдат придобити по давностно владение, по-конкретно- дали са били налице условията на чл.17 ЗУТ за присъединяване на тези 59 кв.м. към имота на ищците и дали оставащата след това присъединяване част от имота на ответника отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ или може да се присъедини към съседен имот.
В изпълнение на тези изисквания, при второто разглеждане на делото от въззивния съд е назначена СТЕ, с която въззивната инстанция при второто разглеждане е установила изложеното по горе, от което е формиран извод, че спорната площ, за която може да бъде уважен иска е само 18 кв.м. под стълбището, площадката и стената. Въззивният съд, като е установил, че къщата и стълбите към нея, които осигуряват единствено достъп до триетажната къща са изградени още през 1981 г., че оградата е поставена още 1990 г. и че след изменението на чл. 59 ЗТСУ от 1990 г. до предявяване на иска, ищците са придобили по давност площта от 18 кв.м., която е заградена към техния имот и за която никога не е прилагана регулацията. Съдът се е съобразил с това, че нормата на чл. 200, ал.2 ЗУТ не се нарушава и урегулираният имот на ответниците сега съответства по площ на изискването на чл. 19 ЗУТ.
Първият въпрос е за задължението на въззивната инстанция при връщане на делото за ново въззивно разглеждане да се съобрази с дадените указания по тълкуването и прилагането на материалния закон и процесуалните действия, които следва да се извършат. Този въпрос не обуславя допускане до касация, тъй като възивната инстанция е изпълнила указаните й процесуални действия – назначена е СТЕ, която е съобразила събраните доказателства по делото и е определила точно площта, за която регулацията по предходния план не е била приложена и която реално е останала и фактически присъединена към имота на ищците и след изграждане на оградата, както и това, че и без тази площ имота на ответниците отговаря на минималните изисквания за площ и лице към улица, предвидени в чл. 19 ЗУТ.
Относно това дали ищците е могло да владеят спорната площ от 1981 г. до приемане на действащия план от 1987 г. и дали чл. 59 ЗТСУ е създавал пречки за това, съдът е проследил правната уредба и е формирал правни изводи. В конкретния случай нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/ е неприложима, тъй като се касае за придаваемо по регулация место, за което регулацията не е приложена. Съобразил е съдебната практика, включително и мотивите към т.4 от ТР № 8/2014 г.на ОСГК на ВКС, съгласно която дворищно регулационният план при действието на ЗТСУ имаше вещно отчуждително действие за придаваемите места от имот към съседен парцел, но по аргумент от нормата на чл. 33, ал.1 ЗТСУ /отм/ то бе условно – ако регулацията бъде приложена. Относно местата, за които регулацията не е била приложена до влизане в сила на ЗУТ се определи в пар.6, ал.4 от него шестмесечен срок, в който правоимащите да поискат прилагане на регулацията. Ако няма искане в този срок или / и регулацията не се приложи, нормата на пар.8 от ЗУТ предвижда отпадане отчуждителното действие на регулационния план за придаваемите места, т.е. възстановява се положението от преди регулацията и това отпадане е автоматично. /В тоя смисъл виж ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС/. След влизане в сила на ЗКИР и измененията на пар.1, т.16 от ДР на ЗКИР, (ДВ бр. 49 от 2014 г., изм., бр. 57 от 2016 г.), непълнотата и грешката в кадастралната основа на регулационния план се установяват към настоящия момент, а не към момента на влизане в сила на регулационния план, тъй като този план при действието на ЗУТ вече няма вещно отчуждително действие /освен в случаите на чл. 16 ЗУТ, какъвто не е настоящия случай./ Затова по исковете за собственост дори когато са основание на грешка или непълнота, правото на собственост се изследва към настоящия момент, а не към момента на влизане в сила на действащия план. В този смисъл са мотиви към т.4 и т.5 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.
В конкретния случай действащият план е одобрен 1987 г., но с влизане в сила на ЗУТ /31.03.2001 г./ към него се прилагат правилата на този закон – пар.6, ал.1 ЗУТ. Тъй като регулацията, предвиждаща предаване на площ от имота на ищците към парцела на ответниците не е била приложена поне в частта за процесните 18 кв.м., върху които е била изградена стълбата, площадката към нея и оградната стена, по силата на правилото на пар.8 ЗУТ е отпаднало отчуждителното действие на плана. Ищците са останали собственици на тази площ, която и реално са владяли. Така спорната част е останала част от имота на ищците. Нормата на чл. 59 ЗТСУ в първоначалната й редакция, отменена 1990 г. дори да се приеме за приложима, не е нарушена, тъй като от отмяната й – 1990 г. до предявяване на иска е изтекъл период от време по-дълъг от 10 години. По искове за собственост се съобразяват и новонастъпилите факти след влизане в сила на действащия план, защото той вече няма вещно отчуждително действие, а това, което е имал при действието на ЗТСУ е било условно и е отпаднало на основание пар.8 ЗУТ.
В този смисъл поставеният въпрос от касаторите дали при действието на чл. 59 ЗТСУ ищците са могли да придобият по давност реална част от парцел е неотносим към изхода от спора и не формира основание за допускане до касация. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъди претендираните от тях деловодни разноски до доказания с договора за правна помощ размер 500 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 52 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 368/2018 г. на Смолянски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Г. З. К..
Осъжда Г. З. К. да заплати на З. К. Б. и С. Р. Б. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: