О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
София, 12.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3315 /2019 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ЮЛ с нестопанска цел Сдружение „Футболен клуб Векта“, ЕФН [ЕГН], против решение № 658 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 2303/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3004 от 27.07.2018 г. по гр.д.№ 3161/2016 г. на РС-Пловдив. С последното е отхвърлен иск за делба, предявен от касатора против Община Пловдив по отношение на поземлен имот с идентификатор ………… по кадастралната карта на [населено място], с площ 82278 кв.м., ведно със сградите, находящи се в него:
сграда с идентификатор ………… със застроена площ 2300 кв.м. на един етаж, с предназначение – спортна сграда-база;
сграда с идентификатор ……….. със застроена площ 254 кв.м. на един етаж, с предназначение друг вид обществена сграда;
сграда с идентификатор …………. със застроена площ 159 кв.м. на един етаж, с предназначение – друг вид обществена сграда;
сграда с идентификатор ………….. със застроена площ 85 кв.м. на един етаж, с предназначение – друг вид обществена сграда;
сграда с идентификатор ………………. със застроена площ 152 кв.м. на един етаж, с предназначение – друг вид сграда за обитаване;
сграда с идентификатор ……………. със застроена площ 42 кв.м. на един етаж, с предназначение – селскостопанска сграда;
сграда с идентификатор ……………… със застроена площ 22 кв.м. на един етаж, с предназначение друг вид обществена сграда;
сграда с идентификатор …………….. със застроена площ 273 кв.м. на един етаж, с предназначение – селскостопанска сграда
масивна едноетажна сграда – съблекалня до стадион със застроена площ 248 кв.м.;
едноетажна сграда със застроена площ 400 кв.м. – трибуна за стадион и стадион с площ 7140 кв.м.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 60 ЗПИНМ и пар.250 ППЗПИНМ, нарушение на правото на справедлив процес, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в не указване на доказателствената тежест за ищеца, натоварване със задължение да докаже факти, за които има установена презумпция, не обсъждане на събраните гласни доказателства и необоснованост на изводите, че имота е придобит от държавата чрез отчуждаване и предвид предназначението си е станал общинска собственост и че не може да се придобива по давност.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението поради неправилно приложение на императивните норми на чл. 60 ЗПИНМ и чл. 250 ППЗПИНМ и невъзможност да се приложи пар.7, ал.1 т.6 ЗМСМА Наведено е основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС: а/ противоречие с Р № 290 от 01.03.2012 г. по гр.д.№ 1225/2010 г. на ІІ гр.о. по формулирани въпроси, касаещи отчуждаване на недвижим имот за обществени нужди към 1960 г.; б/ противоречие с ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроси, касаещи формирането на анимус за своене от ЮЛ, ако негов представител е представител и на друго ЮЛ, което е наемател; в/ противоречие с ПП-6-74, тъй като въззивният съд не е изследвал в достатъчна степен дали е налице владение; г/ противоречие с Р № 7/24.02.3014 г. по гр.д.№ 4147/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. относно приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС, когато лице е установило фактическа власт върху недвижим имот без основание. Формулирани са и седем въпроса, по които се иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касация Община Пловдив оспорва жалбата и доводите в нея, тъй като решението е правилно, защото няма нито едно доказателство, че имота е съсобствен. Счита, че в касационната жалба са изложени доводи, които не са били навени в хода на производството. Моли да не се допуска касационно обжалване, тъй като формулираните въпроси не са включени в предмета на спора, не определят изхода от него, защото жалбоподателят не е владелец, а само държател, който е признал изрично правото на собственост на общината, а формулираните въпроси по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК не са насочени към тълкуване на неясни правни норми.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Сдружение „Футболен клуб Векта” е предявило иск за делба против Община Пловдив, като в исковата молба се позовава на владение в продължение на 10 години на недвижим имот – футболно игрище, ведно с построената съблекалня към него, със застроена площ от 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – представляваща съблекалня и абонатна станция с обща площ от 101 кв.м., съблекалня – едноетажна сграда, с площ от 75 кв.м., едноетажна сграда – помпена станция с площ от 44 кв.м., баскетболно игрище и игрище за тенис корт, всички находящи се в имот с площ от 82280 кв.м. Изрично заявява, че не оспорва правото на общината и иска допускане до делба при квоти 55545/82280 ид.ч. за него и 76735/82280 ид.ч. за Общината. С допълнителни молби от 25.05.2017г. и 17.07.2017г., дружеството-ищец е посочило, че желае извършване на делба и на описаните в диспоцитива на решението на РС сгради в имота.
В хода на производството по делото пред РС, с молба, вх.№ 13539 от 08.03.2017г. /л.271 и сл./ и молба, вх.№ 21961 от 11.04.2018г. /л.502/ се твърди, че футболният клуб е собственик на целия имот на основание давностно владение, като е направено искане да се приеме за установено, че Община Пловдив не притежава право на собственост върху имота. Квалифицирано като отрицателен установителен иск, това искане не е прието за съвместно разглеждане в делбеното производство. В хода на устните състезания по делото отново се поддържа искането за допускане на делба между страните, но при квоти 60444/82280 ид.ч. за ищеца и 21840/82280 ид.ч. за ответника – Община [населено място].
Ответникът Община Пловдив оспорва иска, като се позовава на това, че процесният недвижим имот и сгради са общинска собственост на основание пар.7, ал.1 т. 6 ЗМСМА и чл. 2, ал.2 т.1 и т.2 ЗОС. Позова се на Акт №………./01.04.1984 г., с който е актувана за държавна собственост новопостроена спортна зала „О. 80”, с площ 1750 кв.м., състояща се от спортна зала и помощни помещения и на Акт № ……../20.07.1989 г. е актувана за държавна собственост нежилищна сграда, с площ 623 кв.м., използваща се като тенис зала, със съблекални, бани, тоалетни, три стаи и други помощни помещения, построена в терен на работнически спортен център. Счита, че, тъй като с Акт за публична общинска собственост № ………..16.07.1998 г. целият имот е актуван за публична общинска собственост, обавен за такава с решение на Общ.НС, не може да се придобива по давност, поради което моли иска за делба да се отхвърли поради това, че ищецът не притежава никаква идеална част от имота.
По делото е установено следното: С решение № 257 на ИК на ГНС [населено място] от 15.12.1960 г. е отчужден на за изграждане на спортен стадион имот в южна индустриална зона, предвиден в регулационния план от 1955 г. / писмата на л. 457 и 458, т.ІІ от делото на РС/. Към този момент имота е стопанисван от ТКЗС „Г. Д.”, но имотите са се водили на физически лица, видно от приложените страници от разписната книга. /л. 475-477 от делото на РС, т.ІІ/. Издадено е строително разрешение за изграждане на спортен комплекс на 12.11.1979 г. Строителството е реализирано със средства на Община Пловдив от СДИСС-П.”. Обектът е приет в експлоатация с протокол на държавна приемателна комисия 24.09.1983 г. Предоставен е бил на ФК”Спартак” през 1984 г., а след това на Профсъюзите. Иззет е от КНСБ на основание Закона за имуществото на Българската комунистическа партия, Българския земеделски народен съюз, О. фронт, Д. комунистически младежки съюз, Съюза на активните борци против фашизма и капитализма и Българските професионални съюзи /Обн., ДВ, бр. 105 от 19.12.1991 г./. През 1993 г. е предоставен на „Пловдивспорт” ООД. С оглед предназначението му и реалното му използване като спортен комплекс на основание пар.7, ал.1 т.6 ЗМСМА, по силата на закона имота е трансформиран от държавна в общинска собственост и с решение № 80, взето с протокол № 6 от 01.04.1997г., на основание параграф 5 ПЗР на ЗОС, във връзка с чл.3, ал.2 ЗОС, е обявен за публична общинска собственост. Съставен е Акт №……../16.07.1998 г. за публична общинска собственост за имот ………., за който е отреден парцел І-спортен комплекс по плана на[жк]одобрен 1981 г. с площ 78735 кв.м., ведно с построени в него сгради. СТЕ е установила, че при цифровизиране на плана и измерване, действителната площ на имота, площта му е 82278 кв.м. Имота е заснет в КК, като ПИ с идентификатор ………… с площ 82278 кв.м.
Спортният комплект е отдаден на концесия с договор от 10.01.2000 г. на “Дайли“ ООД със срок 15г. от датата на сключването му. К. “Дайли “ ООД е сключил договор за наем на 28.04.2006 г. с “Векта“ ООД, представлявано от П. Н., със срок 10 години. Договорът за наем обхваща футболно игрище със съблекалня на 248 кв.м., съблекалня и абонатна станция на 101 кв.м., съблекалня на 75 кв.м., помпена станция на 44 кв.м., баскетболно игрище и игрище за тенис на корт и предвижда наемателят да ползва вещта за развитие на спорта футбол и за състезателно-тренировъчна дейност на ФК “Векта“ / т.І.1 от договора л. 134, т.1 от делото на РС/. Управителят на наемателя “Векта“ ООД и на ползващото се от договора Сдружение „ФК Векта“ е едно и също лице – П. Н.. След изтичане срока на концесията, със заповед от 05.06.2015г., кметът на Община Пловдив е наредил на основание чл. 65 ЗОбС изземване от “Векта“ ООД на част от имота – публична общинска собственост – футболно игрище – терен от 21 242 кв.м., заедно с гореописаните сгради, както и на терен от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащи към него сгради и съоръжения, паркинг и игрища, попадащи в югоизточната част на описаната част от терена. На 26.02.2016г. е предприето изземване, което не се е състояло, защото е препятствано. Изземването е извършено на 18.03.2016г. Жалбата против заповедта за изземване на имота на основание чл. 65 ЗОС е отхвърлена с влязло в сила решение на ВАС. Предявеният иск по чл. 76 ЗС от Сдружение „ФК Векта“ против Община [населено място], който е отхвърлен с влязло в сила решение № 58/29.05.2018 г. по гр.д.№ 2300/2017 г. на ВКС, ІІ гр.о. Прието е, че сдружението е било само държател, до колкото е ползвал имота, защото му е бил предоставен от наемателя и държането не е било напълно отнето, защото децата са допускани за тренировъчна дейност.
По делото е представено и писмо № 16-КЛ от 28.03.2016 г., адресирано до Община Пловдив / на л. 165 от делото на РС, т.1/, с което Сдружение „ФК Векта” иска спортният комплекс да му се предостави за ползване срещу „подходящи условия на наем ( до 9000 лв. без ДДС).
РС е приел, че сдружение ФК „Векта” не е придобило по давност никаква част от спортният комплекс, че е било само държател на имота, но от събраните гласни доказателства и цитираното писмо с искане за определяне от Общината на подходящ наем не се установява намерение за своене от дружеството.
Въззивният съд е възприел същата фактическа обстановка. Приел е, че е доказано, че процесния имот е станал държавна собственост, като общонароден имот – чл. 4 /отм/ ЗС, която в последствие на основание пар.7, ал.6 ЗМСМА се е трансформирала в общинска и с оглед предназначението на имота е обявена за публична общинска собственост. Съобразил е, че не е доказано имота да е бил включван в капитала на търговско дружество и че към 1991 г. той е бил реализиран като обществено мероприятие, а на основание пар. 42 от ЗОС също се счита общински до колкото е отреден и предназначен на общински нужди. Прието е, че Сдружение „ФК Векта” е било само държател на имота, като ползвател на спортния обект на основание договора за наем, сключен между концесионера и наемателя „Векта” ООД, като е съобразено, че управител на футболния клуб и на търговското дружество-наемател е един и същ. Съдът се е позовал и на искането за наемане на имота от „ФК Векта” пред Общината, което е преценено като признание на неизгоден на ищеца факт. Като е прието, че ищцовото сдружение не е придобило по давност никаква идеална част, съдът е потвърдил решението на РС, с което е отхвърлен иска за делба поради липса на съсобственост между ищеца и ответника на процесния недвижим имот – терен и сградите в него.
Не е налице наведено е основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с Р № 290 от 01.03.2012 г. по гр.д.№ 1225/2010 г. на ІІ гр.о., защото въпросът за приложението на чл. 60 ЗПИНМ и чл. 250 ППЗПИНМ изобщо не е коментиран от съдилищата по същество. В хода на производството не е било оспорено решението от 1960 г. за отчуждаване на имота, а и няма доказателства, че то е издадено именно на основание тези текстове. Те се отнасят за отчуждаване на недвижими имоти за „водоснабдяване и канализация”. Въпросите, свързани с приложението на тези два текста са и неотносими към настоящия казус, защото не определят изхода от спора. По делото е прието, че ищецът ФК „Векта” е само държател и този извод е подкрепен с доказателствата по делото и преди всичко с писмото на ищеца, с предложение общината да му определи наем за ползване на имота. Това писмо съставлява признание правото на собственост на ответната община и демонстрира липса на анимус за своене, т.е. на субективният елемент на владението.
Твърди се противоречие с т.2 от ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроси, касаещи формирането на намерението за своене от ЮЛ, ако негов представител е представител и на друго ЮЛ, което е наемател. Точка 2 от цитираното ТР се отнася до това дали се прилага забраната на чл. 38, ал.1 ЗЗД за договаряне с друго представлявано лице от същия представител, ако не е дадено изрично съгласие за това от представляващия. С ТР е прието, че към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се прилага тази забрана. Това тълкувателно решение е неприложимо към настоящия казус. В теорията и съдебната практика /включително и в мотивите към това ТР/ се приема, че ЮЛ формират воля чрез управителните си органи. Действията на ЮЛ, демонстриращи намерение за своене се формират от управленските решения и действия на управителния орган. Ако едно и също физическо лице управлява дружеството-наемател и третото ползващо се от договора за наем лице, това лице не би могло да формира различни субективни отношения към веща – да знае, че е наемател и същевременно да свои веща. Подобно раздвояване за противоречиви, взаимно изключващи се действия е невъзможно /правен абсурд/, за разлика от формирането на представителна власт за търговска сделка или действие, които могат да бъдат еднопосочни, не взаимно изключващи се и противоречиви.
На следващо място се твърди противоречие с ПП-6-74, тъй като въззивният съд не е изследвал в достатъчна степен дали е налице владение. Действително в ПП-6-74, т.4 е посочено, че при наличие на договор или друг ЮФ, с който се отстъпва държането на недвижим имот, съдилищата следва да проверяват дари този, който притендира заплащане на подобренията не е владял за себе си въпреки правоотношението, което е създадено с юридическия акт. В случая обаче с изходящо писмо от ищеца, който се позовава на придобивна давност, адресирано до ответната община е признато правото й на собственост с искане за наемане на имота. Този акт безспорно отрича намерението за своене. Футболният клуб е бил трето ползващо се лице по уговорка в договора за наем и неговия управител е управител и на наемателя. На тези обстоятелства съдът се е позовал, за да приеме, че ищеца е бил само държател. Не е налице необсъждане в достатъчна степен на наведеното оригинерно придобивно основание в исковата молба. Това е прието и със задължителна сила между страните ввъв влязлото в сила решение по иска по чл. 76 ЗС.
Твърдението за противоречие с Р № 7/24.02.3014 г. по гр.д.№ 4147/2013 г. на ВКС, ІІ гр.о. също е неоснователно. Според касатора, с това решение е прието, че когато лице е установило фактическа власт върху недвижим имот без правно основание, приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС. С посоченото решение е отговорено по други въпроси, послужили като основание за допускане до касация, от които за давността се отнася само въпроса „може ли да бъде обект на придобивна давност недвижим имот, включен в активите на държавно юридическо лице на самостоятелна сметка /ДСК/ преди преобразуването му в търговско дружество и дали началният момент, от който следва да се зачете давностния срок е от 1.06.1996 г. /чл.86 ЗС/, ако имотът няма статута на публична държавна собственост съгласно ЗДС”. Разрешението, дадено по този въпрос е неприложимо към настоящия спор, тъй като спортният комплекс не е включен в капитала на търговско дружество. Следва да се отбележи, че от презумпцията на чл. 69 ЗС може да се ползва само владелеца, а не държателя, според съдържанието на нормата.
Твърди се противоречие и със съдебната практика по чл. 20 ЗЗД, че договорите имат действие само между страните. Въззивният съд не е приел, че договорът за наем има действие и по отношение на трето лице, а е приел, че ищеца е ползващото се от договора лице предвид изричната уговорка в него, че наетия имот ще се ползва от „ФК Векта” за тренировъчна дейност. Третото лице реално се е ползвало от уговорката в негова полза. Волята на дружеството-наемател, уговорило тази клауза и представляващият третото ползващо се лице е един и същ. Въззивният съд изрично се е позовал на уговорената клауза в полза на третото лице, за да отрече владелчески действия от него.
Формулирани са и седем въпроса, по които се иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Първите три въпроса касаят отчуждаването и обобщено са следните: Следва ли да се считат държавни, а след 1991 г. за общинска собственост, спортните съоръжения, когато за тяхното отчуждаване от ТКЗС не е изплатено обезщетение и решението за отчуждаване не е взето въз основа на обосновано предположение ИК на народен съвет; Отчужден ли е в полза на държавата имот, по отношение на който е взето решение на ИК на Градския народен съвет за възлагане на отчуждаването му за благоустройствени цели; Имат ли вещно прехвърлителен ефект решенията на ИК на ГНС, когато решението е взето без обосноваване предложение на ИК на ГНС.
Тези въпроси не са повдигани от ищеца в рамките на производството пред инстанциите по същество. Затова не са обсъждани от възивната инстанция. Същите не определят изхода от спора, тъй като ищецът не е доказал наведеното придобивно основание за иделаната част, която притендира, а напротив, по делото е доказано, че е ползвал имота само като държател и сам е признал правото на собственост на общината, като е поискал тя да му отдаде под наем имота. Затова по тези три въпроса не се допуска касационно обжалване.
Четвъртият въпрос касае приложимостта на чл. 60 ЗПИНМ към кооперативни имоти, или този текст е приложим само към имоти на физически лица. Този въпрос е неотносим към спора, защото не е установено, че отчуждаването е станало на основание този тест, не е доказано изобщо, имота чия собственост е бил преди отчуждаването. Установено е само, че ТКЗС е засявало имота, т.е. то го е ползвало, но по делото са представени разписна книга и извадка от плана от 1955 г., от които е видно, че бивши имоти, попадащи в територията на спортният комплекс са записани на физически лица. Въпросът е неотносим към изхода от спора и защото ищецът не е доказал наведеното от него придобивно основание, защото не е установил, че е бил владелец на имота.
Петият въпрос е налице ли е намерение на едно юридическо лице за владение когато е извършвало действия, отговарящи на владението, но неговият управител е сключил договор за наем на същия имот от името на друго управлявано от него дружество. Въпросът не отговаря на установените факти по делото. Действията, които е извършвал ищеца съставляват упражняване на фактическа власт, а не на владение, което включва и субективния елемент, а той не е доказан по делото. Ищецът ползва спортния комплекс съобразно клауза по договора за наем, а не защото е установил фактическа власт независимо от договора за наем. Поради това, че този въпрос не кореспондира на фактите по делото, той не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване.
Следващият въпрос е свързан с предходния и е в смисъл: „когато две дружества се представляват от един и същ управител, допустимо ли е да се съди за волята на едното дружество по волята, изразена от другото дружество чрез неговия управител”. И за този въпрос е валидно казаното по предходния. Конкретно извод за субективният елемент на владението се прави не само от изявената воля, а от изявените фактически действия. В случая изявената воля от управителя на Сдружение „ФК Векта” за наемане на имота от общината демонстрира признание правото на собственост на Общината и е доказателство за липса на анимус от „ФК-Векта”, а търговското дружество „Векта” ООД е сключило договор за наем за имота. Следователно управителят и на двете юридически лица ясно е демонстрирал липса на анимус за своене, т.е. на субективния елемент на владението. Затова поставеният въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационен контрол. Същото се отнася и за последния въпрос, който съставлява променена /обобщена/ редакция на предходните два, поради което и по него не се допуска касационно обжалване.
В изложението, касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр. последно ГПК – очевидна неправилност на решението, като твърди неправилно приложение на императивната правна норма на чл. 60 ЗПИТМ и чл. 250 ППЗПИНМ, защото не са съобразени трите предпоставки по тези текстове, за да се счита отчужден имота.
Посочените текстове касаят отчуждаване на недвижими имоти за обществени мероприятия „водоснабдяване и канализация” / част трета ЗПИНМ/ Процесният имот не е отреден за такова обществено мероприятие, а за държавно обществено мероприятие – работнически стадион. Отчуждаването за държавни и обществени мероприятия и за групово и кооперативно жилищно строителство се извършва съобразно нормите в „Част втора” ЗПИНМ, р. VІ и съгласно чл. 55а, ал. 3 ЗПИНМ, отчуждаването се извършва от ИК на ГНС за изброените градове, между които е и [населено място].
Отделно от изложеното, имота е завзет и застроен до 1983 г. и е използван от държавата и общината от тогава. Голословно е твърдението, че не е платено дължимото обезщетение. Завземането на имота и застрояването му е индиция, че обезщетението е платено. Получаването на обезщетение е право на собствениците, от които имота е отчужден. Ищецът не е техен субституент и не може да претендира чужди права.
По изложените съображения наведеното основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 пр.3 ГПК е неоснователно.
В обобщение, касационно обжалване не се допуска на нито едно от наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2, пр.трето ГПК. Съобразно този резултат, и на основание чл. 78, ал.5 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните деловодни разноски за настоящото производство в размер, съобразно чл. 9, ал.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 500 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 658 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 2303/2018 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от ЮЛ с нестопанска цел Сдружение „Футболен клуб Векта”, ЕФН [ЕГН].
Осъжда Сдружение „Футболен клуб Векта”, ЕФН [ЕГН] да плати на Община [населено място] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: