О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 28.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 16 април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4640 /2018 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. С. Ч. и М. С. Ч. против решение № 5298 от 03.08.2018 г. по гр.д.№ 2670/2018 г. на СГС, с което е оставено в сила решение от 14.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 10638/2004 г. на Софийски РС. С последното е прогласено за обезсилено по право на основание чл. 288, ал.7 ГПК / отм/ влязлото в сила решение № 143 от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 1693/2016 г. на ІІ гр.о. на ВКС. С обезсиленото решение e възложен на основание чл. 288, ал.3 ПК / отм/ в общ дял на касаторите апартамент 7, на първия етаж от къщата, находяща се в [населено място], [улица]No 53 вх.„А“, състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня , баня , клозет и други сервизни, заедно с прилежащото избено помещение No 18, заедно с таванско помещение No 9, ведно с прилежащите 47/100 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място върху което е построена, цялото от 464 кв.м., съставляващо парцел …. от кв. …. по плана на [населено място], местността ГГК-Г-6- II част, при граници: [улица], [улица], П. Д. и Д. С., с пазарна стойност 100 520 лв., като за уравнение на дела на съсобственика М. Б. З., касаторът Й. С. Ч. е осъден да му заплати сумата 33 507 лв., а касаторката М. С. Ч.- Н. – сумата 16 753 лв ведно със законната лихва върху тези суми в 6 /шест/- месечен срок, считано от влизане на съдебното решение в сила. При новото извършване на делбата, апартамента е изнесен на публична продан.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 103 и чл. 104 ЗЗД и процесуалните правила – чл. 221, ал.2 ГПК /отм/, защото съдът е отделил насрещния иск за вземания на касаторите към молителя по чл. 288, ал.7 ГПК /отм/ в отделно производство и не е приел, че паричните задължения са погасени чрез прихващане с насрещните задължения към касаторите на М. З., включително и тези, предмет на насрещния иск.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – ПП-7-73, според което можело да се прихване и със задължения с ненастъпил падеж, с ТР № 1/2004 г., т.10, в което се разяснява, че възражението за прихващане е средство на защита на съделителя, комуто е възложено неподеляемото жилище срещу претенция за обезсилване на решението за възлагане. Твърди се и противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г., на ОСГК, според което пред въззивната инстанция при действието на отменения ГПК може да се направи материалноправно възражение за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от тях, а ако вземането е спорно, то възражение може да се заяви пред първоинстанционния съд. Според касаторите, възивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, според която възражението за прихващане е процесуално средство за защита и то не може да се отделя в отделно производство.
Ответниците по касация оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като според него задължението за изплащане на суми за уравнение на дяловете не може да стане чрез насрещни прихващания, а ако все пак се приеме, че това е възможно, то би се отнасяло само за материално правното възражение, направено в шестмесечния срок. При процесуално възражение за прихващане с неликвидно вземане, тъй като ефекта ще настъпи едва с влизане на решението в сила, т.е. след изтичане на 6-месечния срок, не може да се приеме, че задължението за уравнение дела на съделител може да се погаси по давност. Излага се и довод, че дори да има ликвидни насрещни задължения, те са на по-малка стойност от дължимите от касторите суми, поради което задължението им не е погасено чрез прихващане, което е основание за обезсилване на решението. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Делбата на процесния неподеляем апартамент е допусната при квоти 3/6 ид.ч. за М. З., 2/6 ид.ч. за Й. Ч. и 1/6 ид.ч. за М. Ч. Н.. Само последните двама са заявили претенция за възлагане по чл. 288, ал.3 ГПК /отм/ в общ дял, която е уважена с решение № 143 от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 1693/2016 г. на ІІ гр.о. на ВКС. Касатора Й. С. Ч. е осъден да плати на съсобственика М. Б. З. за уравнение на дела му сумата 33 507 лв., а касаторката М. С. Ч.- Н. – 16 753 лв ведно със законната лихва върху тези суми в 6 /шест/- месечен срок, считано от влизане на съдебното решение в сила. М. З. е осъден да плати деловодни разноски за три инстанции на касаторите общо в размер на 1289,96 лв. Според приетата ССЕ, законната лихва върху тези суми за периода от шест месеца е съответно 1693,96 лв. и 846,96 лв.
На 15.08.2017 г. е постъпила молба от М. З. за обезсилване на решението за възлагане и изнасяне на апартамента на публична продан, тъй като не е получил от Й. Ч. и М. Ч. –Н. никакви суми от присъдените му суми за уравнение на дяловете. Ответниците по тази молба са предявили на 06.11.2017 г. пред РС „насрещен иск” срещу М. З. за заплащане на сумата 20 000 лв. обезщетение за това, че ги е лишил от ползването на апартамента за периода 06.11.2012 г. – 06.11.2017 г., дължимото обезщетение на същото основание след тази дата до датата на последното съдебно заседание и обезщетение за неимуществени вреди от 2004 г. Насрещният иск е предявен пред делбения съд в производството по обезсилване, като е направено възражение за прихващане на сумите за уравнение със сумите, които се притендират, като им се присъди разликата над сумите за уравнение и се отхвърли молбата за обезсилване. Насрещният иск е отделен от РС от производството по делба във фазата по обезсилване в отделно производство.
С решение № 7559 от 06.11.2015 г. по гр.д.№ 5796/2014 г. М. З. е осъден да плати на Й. Ч. сумата 6000 лв., а на М. Ч.-Н. – сумата 3 000 лв., ведно с дължимите лихви върху тези суми, считано от 15.06.2012 г. Касационната жалба против това решение е оставена без разглеждане. Определението е потвърдено с определение от 15.07.2016 г. по ч. гр.д.№ 2906/2016 г. Така решението по извършване на делбата относно сметките по чл. 30, ал.3 ЗС е влязло в сила на 15.07.2016 г. Съгласно ССЕ, към 08.08.2017 г. /когато изтича 6-месечния срок за заплащане на обезщетението/ лихвите по посочените суми са съответно 3146,19 лв. и 1573,10 лв.
Въззивният съд в съответствие с нормата на чл. 288, ал.7 ГПК/ отм/ в редакцията на тази норма от ДВ бр. 64/1999 г. е приел, че вещно правният ефект на решението за възлагане на неподеляемо жилище, предмет на делба настъпва след погасяване на паричното задължение за уравнение дела на останалите съделители и законната лихва върху присъдените суми за уравнение в определения от закона 6-месечен срок и ако това условие не се сбъдне, решението за възлагане се обезсилва по право, което съдът констатира по подадена молба от неполучилия уравнение съделител. Съдът е приел, че паричното задължение за заплащане на сумите за уравнение е носимо и по отношение на него се прилагат правилата на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, новация и опрощаване, но до колкото погасителния ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок за плащане. Тези изводи на съда са в синхрон с приетото в мотивите към т.10 от ТР № 1/2004 г. Възивната инстанция не е приемала, че чрез прихващане не може да бъде погасено задължението за уравнение на съделителя, комуто се възлага неподеляемото жилище. Напротив, разгледал е възражението за прихващане с установените ликвидни вземания по чл. 30, ал.3 ЗС на касаторите по отношение на М. З., законната лихва върху тези суми и присъдените им разноски и е извел извод, че тези суми общо са по-малко от дължимите от тях суми за уравнение на дяловете. Тъй като конститутивния вещно правен ефект на решението по чл. 288, ал.3 ГПК/отм/ във вр. с ал.7 /редакция ДВ бр. 64/999г./ настъпва само при пълно погасяване на вземането за уравнение на дяловете и законната лихва върху сумите, а неплащането на каквато и да е дори малка част от тях води до обезсилване по право на решението за възлагане, съдът е приел, че молбата за обезсилване е основателна.
Така от изложеното е видно, че въззивната инстанция е приложила стриктно ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, разгледала е възражението за прихващане с ликвидните вземания. Затова не е налице наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Относно заявените вземания с насрещния иск, които според касаторите следва да се разгледат в производството по обезсилване, и да се извърши прихващане с тях, изводите на въззивния съд също съответстват на задължителната съдебна практика. Според цитираното ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.10. по отношение на вземанията за уравнение на дяловете при възлагане важат общите правила на ЗЗД за погасяване на вземане включително и прихващанено както на ликвидни, така и на неликвидни вземания. Съгласно чл. 104, ал.2 ЗЗД ефекта на погасяването настъпва от деня, в който прихващането е могло да се извърши. По отношение на вземанията, чийто размер се установява със съдебно решение, прихващането може да стане от влизане в сила на съдебното решение, тъй като от този момент присъдените суми стават изискуеми.. Въззивната инстанция е приела, че изискуемостта на вземанията по насрещния иск /заявен в производството по обезсилване/ ще настъпи с влизане в сила на решението по този иск, а за да настъпи вещния ефект на решението за възлагане и то да не бъде обезсилено по право, погасителния ефект на вземането за уравнение трябва да настъпи в определения от закона 6-месечен срок. Този извод също съответства с приетото в ПП-7-73 и мотивите към т.10 от ТР № 1/2004 г. В този смисъл е без значение направеното отделяне на насрещния иск от производството по обезсилване. То наистина е отделно производство, но се развива в рамките на делбеното, тъй като при констатирано обезсилване по право, съдът следва да извърши делбата и да прекрати съсобствеността. В Решение № 31 от 22.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2016 г., I г. о., ГК е направено разграничение между действието на решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 и ал.3 ГПК /отм/ и производството по обезсилване при последните две редакции на чл. 288, ал.7 ГПК /отм/, като е подчертано изрично, че „влязлото в сила решение по конститутивния иск по чл. 288, ал. 7 ГПК (редакция до ДВ, бр. 64/1999 г.) възстановява висящността на делбения процес във втората фаза по извършване на делбата”. Съдът е процедирал съобразно тази съдебна практика. В делбеното производство може да се заявяват претенци по сметки, но само в първото съдебно заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата. Ако този срок бъде пропуснат, претенциите по сметки могат да се заявят в отделно исково производство. Във фазата по обезсилване на решението за възлагане не могат да се разглеждат претенции по сметки. Разглеждането им не би могло да доведе до погасяване на вземанията чрез прихващане, тъй като шестмесечния срок за плащане / погасяване/ към момента на подаване на молбата за констатиране на настъпилото обезсилване по право би бил изтекъл. Затова като е отделил „насрещния иск в друго производство и не го е разгледал във фазата на делбеното производство по обезсилване на решението за възлагане, съдът не е процедирал в противоречие с ПП-7-73, ТР № 1/04.01.2001 г.
Неприложима е съдебната практика, според която възражението за прихващане не може да се разгледа в отделно производство. Законът – нормата на чл. 288, ал.7 /ГПК /отм/ редакция ДВ бр. 64/1999г. свързва неплащането на сумите за уравнение на дяловете и законната лихва върху тях в шестмесечния срок със специална правна последица – обезсилване на решението за възлагане по право. Затова съдебната практика – т. 10 от ТР № 1/2004 г. приема, че погасяване на вземането за уравнение на дялове може да стане с прихващане както по чл. 103 ЗЗД, така и по чл. 104 ЗЗД, но погасителният ефект на изявлението за прихващане трябва да настъпи в рамките на специалния шестмесечен срок. След изтичане на този срок поради това, че при неплащане дори на част от вземането за уравнение или на законната лихва то се погасява поради обезсилването на решението по право и не може да настъпи ефекта на прихващане. Предвид специалната уредба на чл. 288, ал.7 ГПК /отм/- последна редакция, съдебната практика по чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД по отношение на делбеното производство във фазата по обезсилване се прилага до колкото не противоречи на тази норма.
Касаторите твърдят и очевидна неправилност на решението. Това основание е налице когато обжалваното въззивно решение страда от особено тежка форма на неправилност, при която не биха се спазили изискванията на чл. 121 и 122, ал.1 от Конституцията на РБ за осигуряване равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината, за мотивиране на съдебните актове и осигуряване правото на защита. Касаторът твърди нарушаване на принципа на равенство на страните и на правото му на защита поради отделяне на „насрещният иск в друго производство. По този въпрос, съобразявайки спецификата на особеното делбено производснтво, съдът вече изложи съображения, поради което не е налице и очевидна неправилност на решението.
По изложените съображения поради това, че въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика и казуалната практика на ВКС и не е налице очевидна неправилност на решението, не се допуска касационно обжалване. Ответникът претендира разноски за настоящото производство, но не доказва такива.
Водим от изложеното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5298 от 03.08.2018 г. по гр.д.№ 2670/2018 г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Й. С. Ч. и М. С. Ч.-Н..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: