О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
София, 24.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 28 май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 678 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. С. М. и Р. И. М. против решение № 4765 от 23.10.2018 г. по гр.д.№ 429/2018 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 1127/21.02.2018 г. по гр.д.№ 653/2008 г. по описа на РС – Разлог. С последното е отхвърлил предявеният от касаторите против Т. А. М. и Р. Л. М. – последвата гражданин на Австралия, положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на урегулиран поземлен имот …., пл. № ….. в кв. ….. по плана на Филипово от 1991 г., целият с площ от 400 кв. м., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда и е оставил без разглеждане, като недопустим, предявения при условието на евентуалност отрицателен установителен иск от касаторите против същите ответници, за признаване за установено, че същите ответници не са собственици на същия имот, и производството по него е прекратено.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост и за неправилност на решението поради това, че съдът е прел, че нямат правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск щом са предявили положителен установителен иск против същите ответници за същия имот. Позовават се на това, че са заявили самостоятелни права върху спорния имот и че е налице конкуренция с правата, претендирани от ответниците, че тъй като претендират един и същ имот, съдът следва да се произнесе по съществото на спора, а не да прекратява делото. Касаторите инвокират оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – института на придобивната давност и ЗБГ, за допуснати съществени процесуални нарушения поради неправилна преценка на заявените от тях оспорвания на документи, при преценка срока на владение и дали давността е прекъсната, при преценка на доказателствата и необоснованост поради това, че съдът се е позовал на чл. 272 ГПК, а не е формирал самостоятелни изводи.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1.представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на съдебния акт непроизнасянето от въззивния съд по всички оплаквания за неправилност и недопустимост на първоинстанционното решене, направено във въззивната жалба; 2. следва ли съдът да се произнесе с отделен акт – определение, когато констатира основание за оставяне без разглеждане, като процесуално недопустим отрицателен установителен иск и прекратяване на делото в тази част; 3. правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск обвързан ли е от основателността на предявен преди това положителен установителен иск и по какъв начин. Положителният установителен иск предопределя ли липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със задължителна и казуална съдебна практика. Твърди се основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса: „налице ли е изгубване на българско гражданство по смисъла на чл. 40 от Закона за българско гражданство, действал от 1958 до 1986 г. при положение, че се касае за лице от небългарски произход – мохамеданин, което е напуснало незаконно границата на Народна република България, но това незаконно напускане не е установено по надлежния ред от контролните органи. Необходимо ли е да е издаден някакъв нарочен акт за изгубване на българското гражданство, или същото настъпва по силата на закона и важи за всички лица и инстанции занапред”. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация на всичките наведени основания поради това, че решението е съобразено със съдебната практика, не са доказани фактите, които са включени във въпроса по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, а решението е правилно.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: А. П. М. е починал 1990 г., а съпругата му А. И. М. е починала 1995 г. и са оставили за свои наследници Н., И., Б. – ответника Т. А. М./, С. и А.. Ищецът Т. С. М. е син на сина С.. Между наследниците на общите наследодатели е сключен договор за доброволна делба на 18.12.1995 г., с който дворното место и двуетажната жилищна сграда са предоставени на ответника Т. А. М., а той е изплатил парично уравнение на останалите съделители. Въз основа на договора за доброволна делба, Т. А. М. е признат за собственик на основание наследство и делба с н.а. № ….. от 21.12. ….. г. По гр.д.№ 210/2010 г. на РС-Разлог са отхвърлени предявените искове от ищците по настоящото дело срещу всички наследници, включително и ответника Т. А. за нищожност на договора за доброволна делба поради липса на форма, липса на съгласие, заобикаляне на закона и за нищожност на нотариалното удостоверяване – заверката на подписи върху договорът за доброволна делба. Решението е влязло в сила на 22.11.2016 г. Ищците – син и снаха на С. М. са предявили положителен установителен иск, като твърдят, че са придобили процесния имот по давност с владение от 1995 г. Съдът е приел, че не се установява ищците да са владели дворното място от 1995 г. Ответникът е упражнявал правото си на собственост, като е декларирал процесния имот, сменил е дограмата, прекарал е В и К инсталация и е пристроил баня. Застраховал е имота в периода 1994 – 1999 г. Оставил е пълномощно на сестра си от 30.03.1998 г. и от 10.11.2009 г. за действия, свързани с имота. От свидетелските показания на И. М., Н. К. и М. К., които съдът е кредитирал, поради това, че са в синхрон със писмените доказателства и изхождат от близки роднини и на двете страни, съдът е приел, че ищците са се нанесли в процесния имот 2004 г. Както сами пишат в исковата молба, до този момент те са стопанисвали имота, защото ответникът ги е допуснал да живеят в него. Използвайки сходството в имената с ответника и представяйки удостоверение за идентичност на имена с невярно съдържание, ищецът се е снабдил с разрешение за строеж, премахнал е горния етаж, излял е плоча над първия етаж вместо гредореда, изградил е отново втория етаж и от 2004 г. живее в имота. С влязла в сила присъда, ищецът е осъден за използване на документ с невярно съдържание – удостоверението за идентичност на имена. Според ищеца, ответникът се съгласил по телефона да се извърши ремонт на покрива, защото имало теч. Според твърденията на ищците, ответникът установил промяната през 2008 г., когато се прибрал от Авсралия и след около месец се възпротивил на извършената промяна.
Съдът е приел, че ищците не са владели дворното место от 1995 г., че са се нанесли в имота 2004 г., но до предявяване на иска на 30.10.2008 г. не са придобили по давност процесния имот. Съдът е приел, че не е имало забрана за двойно гражданство по закона на Австралия, чийто гражданин е станал ответника, че той не е изгубил българското си гражданство.
По първия въпрос относно задължението на въззивната инстанция да се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, касаторите считат, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното оспорване по чл. 193 ГПК на писмен документ от Ф. Ф., относно компетентността на лицата, които са го издали. Въззивната инстанция е приела, че няма доказателства, които да установяват датата и начина на напускане на РБ от страна на ответника /арг. от чл.16, ал.2 ЗБГ, ред. 1968 – 1986 г./, а на основание писмото от Правителството на Австралия, департамент по имиграция на стр. 636 от делото на РС, че в периода 26.01.1949 г. – 03.04.2002 г. Австралия е допускала двойно гражданство, като не е изисквал лицата, кандидатстващи за австралийско гражданство да се отказват от предишното си такова. Това писмо е официален документ, поради което тежестта за доказване на оспорването е за страната, която го е оспорила. Касаторите, които са оспорили това писмо не са ангажирали доказателства в подкрепа на оспорването, поради което дори възивната инстанция да не е обсъдила този въпрос, от отговора не зависи изхода от спора.
На второ място се твърди, че въззивната инстанция не се произнесла по доводът, че отрицателният установителен иск е допустим. Видно от обжалваното решение, съдът се е произнесъл по това оплакване в жалбата. Приел е, че с решението по положителният установителен иск са отречени правата на ищците, поради което те нямат правен интерес да предявят отрицателен установителен иск за същия имот. Липсата на такъв е основание за прекратяване производството по делото, съгласно т.1 ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Следващият въпрос се отнася до това, че съдът се е произнесъл с решение, а по принцип когато приеме, че иска е недопустим и производството следва да се прекрати, следва да се произнесе с определение. Обстоятелството, че съдът се е произнесъл с решение, приемайки, че отрицателният установителен иск е недопустим и е прекратил производството по него, а въззивната инстанция е потвърдила това решение също с решение не влияе нито на допустимостта, нито на правилността на съдения акт. Всички съдебни актове в широк смисъл са решения. Когато съдът се произнесе с решението си по въпроси, които се разрешават с определение, в тази част решението има характер на определение. Правата на страните не се засягат от това, тъй като това не променя реда за обжалване, а ако съдът е посочил по-късна дата, до която акта може да се обжалва, срока се брои съобразно дадените указания от съда – чл. 62, ал.3 ГПК. Поради това, че отговорът по втория поставен въпрос не определя изхода от спора, не се допуска касационно обжалване.
Третият въпрос – правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск обвързан ли е от основателността на предявен преди това положителен установителен иск и по какъв начин. Положителният установителен иск предопределя ли липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, е разрешен от инстанциите по същество съобразно приетото в задължителната съдебна практика. В т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.
Ако ищеца не докаже правният си интерес, производството по отрицателният установителен иск се прекратява, тъй като това е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на този иск. Правата на ищците са отречени с отхвърляне на положителният установителен иск. Това отрича и правният им интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. Положителният установителен иск за собственост дава по-интензивната защита правото на собственост. Щом тя не е призната за ищците, те не са доказали правен интерес да се ползват от по-малката. Докато трае процеса за спорното право, давността е спряла да тече, съгласно чл. 115 „ж”, поради което ищците не могат да се позоват на фактическо състояние. Същевременно ищците са предявили искове за нищожност на договора за доброволна делба от 1995 г., с който ответника се легитимира като собственик, които са отхвърлени. С твърденията в исковата молба по тези искове, за да обосноват правният си интерес, те на практика са признали правата на ответника върху процесния имот на основание договорът за доброволна делба, защото за да докажат придобивна давност – оригинерно придобивно основание, каквото твърдят по настоящия иск, не е било необходимо да бъде прогласен за нищожен договора за доброволна делба.
Или в обобщение, нито една от трите хипотези, посочени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС не е налице за ищците, поради което в частта, с която е прекратено производството по отрицателният установителен иск като недопустимо, решението с характер на определение е съобразено със задължителната съдебна практика, поради което по този въпрос не се допуска касационно обжалване.
По основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, формулираният въпрос, касаещ автоматичното изгубване на българско гражданство, по делото не е доказано при какви обстоятелства и кога точно ответника е напуснал страната. Той е български гражданин и дори да изповядва друга религия – от това не следва, че не е с българска народност. Тъй като формулираният въпрос не кореспондира на фактите по делото, той не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване.
Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението. Неправилно е решението ако е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и/или ако е необосновано.- чл. 281, т.3 ГПК. Неправилността е очевидна, ако порока е в особено тежка степен в някое от тези три форми, при която не биха се спазили изискванията на чл. 121 и 122, ал.1 от Конституцията на РБ за осигуряване равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината, за мотивиране на съдебните актове и осигуряване правото на защита.
Очевидна е неправилността на решението, когато са нарушени императивни материално правни норми, защото те осигуряват изискването за законност и са в общ интерес. При разглеждане на предявените положителен установителен иск и отрицателен установителен иск няма не приложени, или неправилно приложени материално правни норми. Нормите, уреждащи придобивната давност са императивни, но те са правилно приложени по делото съобразно събраните доказателства.
Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила е налице, когато са нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, правото им на безпристрастен съд / чл. 22 ГПК/, изискването за равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове / чл. 236, ал.2 ГПК/. Касаторите не твърдят такива нарушение на процесуалните правила, освен не добро мотивиране на решението. Очевидна неправилност поради немотивираност на съдебен акт е налице при липса на мотиви или когато мотивите са така неясни, че от тях не се разбира формираната воля на съда в диспозитива. Мотивите на съда по приложението на придобивната давност са обосновани и разбираеми, и кореспондират на диспозитива, не са в грубо несъответствие с доказателствата и не нарушават изискването за установяване на истината, поради което не е налице очевидна неправилност на обжалваният съдебен акт..
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания. Ответниците по касация претендират деловодни разноски, но не доказват да са направили такива.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4765 от 23.10.2018 г. по гр.д.№ 429/2018 г. на Окръжен съд-Благоевград по касационна жалба, подадена от Т. С. М. и Р. И. М. .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: