О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София, 28.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.д. № 3638 /2019 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Е. Е. против решение № 491 от 16.04.2019 г. по гр.д.№ 400/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4222 от 06.12.2018 г. по гр.д.№ 4876/2018 г. на РС-Пловдив, с което е унищожен на основание чл. 56 ЗН, по иск, предявен от К. К. В., отказът от наследство, заявен от Т. Е. Е. от наследството на баща му Е. Т. Е., починал на 24.08.2017 г., надлежно вписан на основание определение 8600 от 15.09.2017 г. по ч. гр.д.№ 14682/2017 г. на Пловдивски РС.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на предявеният иск, защото в исковата молба не е ясно обоснован правният интерес от предявения иск, направени са твърдения, че касатора /ответник по иска/ има насрещни вземания, надвишаващи дългът на ищеца, не било ясно какво имущество притежава ответника и кога е наложена възбраната върху 1/6 ид.ч. от останалата в наследство нива. Касаторът твърди неправилност на решението поради това, че не е обсъден доводът във въззивната жалба, че между страните има друго висящо производство, спорът по което е преюдициален по отношение на настоящото, че е допуснато съществено процесуално нарушение от съда, който и служебно е следвало да спре производството по настоящото дело до разрешаване на спора по чл. 134 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал.3 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторът иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 и ал.2 пр.2 ГПК. По всяко от основанията е формулирал по един въпрос.
Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация. Счита, че решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по формулирания първи въпрос, не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по поставеният втори въпрос и обжалваното решение не е недопустимо.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: Образувано е изп.д.№ 20147590400079 със взискател – ищецът по настоящия спор К. К. В. и длъжник Т. Е. Е. на основание изпълнителен лист по ч. гр.д.№ 6832/2014 г. на Пловдивски РС за парично задължение в размер на 7000 лв. и 820 лв. разноски. Единственото имущество, което е установено да притежава длъжника Т. Е. Т. е 1/6 ид.ч. от нива, останала в наследство от баща му Е. Т. Е., починал на 24.08.2017 г. и оставил за свои наследници преживяла съпруга Е. Е., син Т. Е. и дъщеря А. Е. Б.. Ответникът е твърдял, че е земеделски производител и представя доказателства за регистрация като такъв, но не установява доходи или вземания от тази дейност. Безспорно между страните е, че ищецът по настоящия спор, като кредитор е предявил иск по чл. 134 ЗЗД за обявяване на предварителен договор, сключен между бащата Е. Т. Е. и сина Т. Е. Т. за продажба на същата нива за окончателен, по което е образувано гр.д.№ 17055/2016 г. Поради смъртта на Е. Т. Е. делото е спряно. Т. Е. е заявил отказ от наследството на баща му Е. Т. Е., починал на 24.08.2017 г., надлежно вписан на основание определение 8600 от 15.09.2017 г. по ч. гр.д.№ 14682/2017 г.
За да потвърди решението на РС, въззивната инстанция е приела, че то е валидно и допустимо. Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивната жалба, че решението е постановено по нередовна искова молба. Съдът е приел, че исковата молба е редовна, а информацията за висящото дело между страните не е налагала извършването на процесуални действия от РС. Като неоснователен е преценен и доводът, че ответникът има имущество, от което да се удовлетвори ищеца. Като такова била посочена останалата в наследство нива, но ако отказът от наследство е действителен, идеална част от нея няма да бъде придобита от ответника и ищецът не би могъл да се удовлетвори от нея. Установена е регистрация на ответника като земеделски производител, но ответника не установява да получава доходи от тази дейност или да има вземания от нея. Затова съдът е приел, че са доказани предпоставките на иска по чл. 56 ЗС, поради което е потвърдено решението, с което той е бил уважен.
По първият въпрос, формулиран в изложението за задължението на съда да обсъди всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика. Въззивният съд е обсъдил и двете оплаквания във въззивната жалба, видно от мотивите на решението, но ги е намерил за неоснователни. Размерът на задължението на ответника е установено с издаденият изпълнителен лист, приложен по делото, по който е образувано изпълнителното дело. В тежест на ответника по иска е да установи, че притежава достатъчно имущество, от което да се удовлетвори ищеца-кредитор. /в този смисъл решение № 489 от 22.04.2008 г. по гр. д. № 2220/2007 г. на ВКС, V г. о.; решение № 104 от 09.03.2011 г. по гр. д. № 160/2010 г. на І г. о., решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/07 г. на ІІ г. о., решение № 273 от 10.09.2010 г. по гр. д. № 382/09 г. на ІV г. о. и др./. Въззивният съд е обсъдил представените от Т. писмени доказателства в подкрепа на това възражение, но го е приел за неоснователно, тъй като те не установяват налично имущество или доходи, от които ищеца да се удовлетвори.
Въззивният съд е приел, че производството по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД, предявен от кредитора на поемателя не е преюдициално.
В обобщение, наведените оплаквания във възивната жалба са обсъдени, поради което решението не е постановено в противоречие със съдебната практика по първия поставен въпрос, поради което не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
В изложението е формулиран въпроса длъжен ли е съдът да спре производството по иск, с който е сезиран на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК, ако в същия или в друг съд се разглежда дело, което е от значение за правилното решаване на спора и допуснал ли е съдът нарушение на процесуалните правила, ако не е спрял производството по иска, с който е сезиран в този случай. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. С т.1 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д.№ 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо, т.е. съдът служебно е задължен при висящ спор, от който зависи разрешаването на спора по конкретно дело да го спре до разрешаване със сила на пресъдено нещо на спора по обуславящия иск. В конкретния случай не е налице връзка на преюдициалност на спора по гр.д.№ 17055/2016 г. по отношение на настоящия спор, а е обратно. След смъртта на Е. Е. – ответник по гр.д.№ 17055/2016 г. е настъпило сливане в качествата на обещател и поемател по предварителния договор освен ако не е действителен отказът от наследство. Разрешаването на въпроса дали отказът от наследство е действителен е определящ за това кои наследници да бъдат конституирани като страни в производството по гр.д.№ 17055/2016 г. Действително нормата на чл. 56 ЗН изисква поредност при преценката дали кредиторът може да се удовлетвори от имуществото на наследника и ако не може, отказът от наследство се унищожава, за да се удовлетвори кредитора от наследственото имущество. Теорията и съдебната практика обаче са изяснили, че искът по чл. 56 ЗН представлява развитие на идеята, вложена в чл. 133 ЗЗД и е частен случай на общия П. иск по чл. 135 ЗЗД. Разликата е, че чл. 56 ЗН не се изисква знание за увреждането. Както при иска по чл. 135 ЗЗД, унищожаването на отказа от наследство е относително – само по отношение на кредитора, който го е поискал, и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане. /Решение № 489 от 22.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2007 г., V г. о./ Следователно решението, с което се унищожава отказа от наследство няма вещно действие, а само облигационно и поради това и защото има действоие само по отношение на кредитора, който е ищец и по иска по чл. 134 във вр. с чл. 19, ал.3 ЗЗД, е без значение решението по този иск за правилното решаване на настоящия спор. Ако длъжникът изпълни задължението си чрез имуществото, което ще придобие при уважаване на иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД, решението, с което е унищожен отказът от наследство по отношение на същия кредитор няма да произведе действие, защото кредитора ще е удовлетворен. По тези съображения не е налице връзка на преудициалност между двете производства, от което следва, че не е налице недопустимост на решението по настоящия спор.
Тъй като по поставеният въпрос е налице цитираната задължителна съдебна практика и въззивното решение не е постановено в противоречие с нея, както и защото отговорът на формулираният въпрос не определя изхода от спора, не се допуска касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Същевременно поради същите съображения не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК – недопустимост на решението..
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените в изложението основания по чл. 280 ГПК. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договорът за правна помощ размер 650 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 491 от 16.04.2019 г. по гр.д.№ 400/2019 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Т. Е. Е.
Осъжда Т. Е. Е. да плати на К. К. В. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 650 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: